"За рождения ми ден миналата година баба ми изпрати грамофон до пощенската ми кутия в Ел Ей. С ретро дизайн, но има Bluetooth и изглежда дяволски добре върху масичката за кафе. Имам само две коледни плочи (опаковани заедно – подарък от снаха ми), изваждам едната от голямата ѝ квадратна обложка, която напомня пощенски плик, и я слагам върху големия черен кръг, който се предполага, че възпроизвежда звука. Поне така мисля. За първи път използвам грамофона. Досега се сдържах, за да подразня баба си, която вероятно щеше да надуши във въздуха, ако направя нещо, което тя иска. Същинска хрътка е. Звукът не е достатъчно силен, затова се опитвам да го усиля, като побутвам иглата напред-назад. Част от виното в ръката ми се разлива върху червената плоча, но всичко е наред.
– На Марая Кери ѝ се пийва днес – отбелязвам.
Плочата проскърцва и прескача на следващата песен. „Всичко, което искам за Коледа, си ти“. На Марая не ѝ се пийва, ами направо е обладана от демони. Песента се носи от грамофона в акомпанимента на необичайна поредици от звуци, туип-туип-туип, чийто ритъм не идва от несравнимия вокален диапазон на Мими, а сякаш от дълбините на земята, яростен и злокобен, като същество, което реди заклинания на зловещ език, с изключение на един ясен припев: „Ооооо, Коооооледааааа!“ Светлините проблясват, а после стават приглушени, бръмчейки в нестроен синхрон, онова туип-туип-туип зазвучава все по-силно, припокривайки се с „Ооооо, Коооооледааааа, ооооо, Коооооледааааа!“.
Косъмчетата на тила ми настръхват и за нещастие, изтрезнявам на секундата.
Опитвам се да махна плочата от грамофона, но от иглата му хвърчат горещи искри, които опарват ръката ми, и аз отскачам назад с писък. Всичко, свързано с електрическата мрежа, пощурява: лампата на тавана, хималайската солна лампа, миниатюрният 24-инчов телевизор, проекторът ми „Океанска галактика“. Всички те се държат като пияни – пулсират ярко, после приглушено, отново и отново – главата ми се завърта, стомахът ми се обръща. Всеки момент ще пребоядисам насрещната стена с остатъците от пицата си. Това е земетресение! Апокалипсисът! Бързо, Бети, време ти е да станеш религиозна!
– Мили боже – проплаквам аз и се протягам за още вино. – Малко, свято вързопче. – Като се замисля, всъщност виното може да почака. – Прости ми. За каквото и да си ми ядосан, имаш думата ми, че вече няма да го правя. Кълна се в живота на Бети Уотсън.
Не на Бети Хюз, забележете. На Бети Уотсън. Баба си е поживяла достатъчно, докато мен животът тепърва ме чака. Изтръгвам кабела на грамофона от контакта точно когато изкривеното сопрано на Марая достига връхната си точка и шестте крушки, висящи от вентилатора на тавана, се пръсват, а настолната лампа зад гърба ми пламва.
– Аааааа, мамка му! Какво става? Какво става, по дяволите? – Грабвам тежкото одеяло от дивана и замалко да го използвам, за да потуша пламъците, но после се сещам, че е от времето, когато имах пари, и най-важното, вече не го произвеждат. Кери Ъндъруд – знам го със сигурност – се е жалвала публично, че няма такова. Просто не мога да унищожа нещо толкова изключително, което дори Кери Ъндъруд никога няма да притежава.
Вместо това използвам плетеното на една кука одеяло на Айлийн и за щастие, успявам да потуша огъня. Електричеството се стабилизира, пронизителното бръмчене утихва. Димът още се носи из стаята, а в ума ми вече се въртят идеи как да използвам това близко до смъртта преживяване, за да си върна популярността. Ще публикувам снимки на избухналите крушки с филтър „Кларъндън“ и на прогореното одеяло. Отдолу ще пише: „Загубих единствения спомен, който ми остана от прабаба, но съм благодарна, че все още съм жива“. Кари Фредерик ще напише през сълзи на първа страница ТОЛКОВА СЪЖАЛЯВАМ. А подзаглавието ще гласи: „В онзи ден светът почти изгуби Бети. И аз... няма как да не се почувствам виновна, след като разкрих нейните финансови проблеми пред инвеститорите ѝ и съсипах живота ѝ“. Ще ѝ простя, но само след като Опра ме посъветва в национален ефир да проявя великодушие.
– Уф. – Изпускам разтреперана въздишка и се обръщам само за да открия, че в хола ми стои мъж на по-малко от метър и половина от мен.
Той ми махва с ръка.
– О, здрасти!
Изпищявам и падам на пода, панически отдръпвайки се назад като рак, докато счупено стъкло се забива в меката част на дланта ми. Бърз поглед към входната врата ми показва, че тя е все така затворена. Мъжът ме заговаря, но каквото и да казва, не мога да го чуя от собствените си неспиращи писъци. Той е размазано цветно петно, предимно червено и зелено, с кафява завъртулка на върха, и е облечен в нещо, което прилича на (но не е възможно да бъде) пуловер с тиранозавър, който яде захарно бастунче.
– Никога повече няма да пия – заричам се. – Моля те, Марая, освободи ме от своето проклятие. Ще бъда добра.
– Сигурно вече си се досетила, че аз съм Духът на коледните празници – казва ми спокойно мъжът. – Заради незначителна печатна грешка в празничното законодателство Духът на коледните празници може да бъде призован, когато някой пусне песента, която понастоящем е номер едно в класацията Billboard Hot 100, ако е коледна песен и ако бъде пусната наобратно на грамофонна плоча. – Той посочва към алената плоча, лепнеща от вино. – Добра работа, госпожице Кери. И аз съм не по-малко шокиран от теб, че едва сега тази грешка е влязла в действие.
И последната глътка въздух ме напуска.
– Но ти можеш да ме наричаш Хал, като в „холидей“ – лицето му светва и той накланя глава.
– О, добре – отвръщам немощно аз и припадам."
Из книгата
Начало 
