"Българинът сам е гений. Събрани заедно, най-често попадаме под чуждо робство. Българинът е гений на индивидуалната свобода и на колективното робство. Затова в българската литература няма много любовни романи. Любовният роман иска да попаднеш в индивидуално робство, докато нашият човек се интересува само от бялата риза и разветия перчем. Да бъде свободен той, а не всички наоколо. Свободен от себе си. Трагичното е, че въставаме поотделно, а умираме заедно.
Българската история се намира в непрекъсната възбуда. В очакване зле приготвеният черешов топ най-сетне да оплоди националната ни свобода и дух. Живеем като населението на Бяла черква - със запушени уши и затворени очи в очакване на гърмежа. Спукали сме се от чакане, без да разбираме, че трябва да излезем изпод леглата и да работим. Основният ни проблем като нация е войната на Мързела, тоест Държавата срещу Работата, демек Хората. В момента, когато Държавата окончателно победи Хората, което очаквам да се случи скоро, тя ще изчезне.
Умният човек винаги знае, че е малцинство, и не страда от това. Възможно ли е ценностната система на европейския човек да оцелее след 70 години мир? Да не се окаже, че мирът разгражда, лишава от съпротивителни сили, отнема посоките и обезценява надеждите. Как по време на безпрецедентния мир в Европа ние се залутахме като хора, изгубили фенера си в тъмна гора? Възможно ли е да не сме пригодени за мира? За свободата вече се изясни, че не е скроена по мярката на човека, още по-малко - на цели народи.
Българите и германците са на първо място в Европа по консумация на чист алкохол, съобщиха от Германския институт по проблемите на зависимостта. Ето защо, първо, сме били съюзници във всички възможни войни, и второ, защо сме ги загубили. Започнало се е като другарска среща с брудершафти и парадни маршове, а е свършило като тежък махмурлук с брудершафти и траурни маршове. Незнайно защо, сметката винаги я носят руснаците. От общото ни алкохолно братство произлиза фактът, че германците говорят на немски само с конете си, а ние говорим български само с немските туристи. Затова българи и немци лежим в тревата на бъдещето като траверси, а върху нас свисти руско-американският влак на необяснимото щастие.
Мине време - и някой прецапва Дунава да ни освобождава. Напоследък нещата се влошиха: всичките ни граници приличат на Дунав. А както е писал Салтиков-Шчедрин, българинът се радва еднакво и когато посреща, и когато изпраща. Било цар, било освободител, било и двете заедно. Пък и вече толкова пъти сме освобождавани, че сме напълно освободени от чувство за национална принадлежност. А най-вече сме освободени да не мислим за свободата. Свободата е интелектуална, а не политическа категория. Затова любимото занимание на българския политик е да подменя местата им. Да квалифицира интелектуалното несъгласие срещу себе си като политически комплот срещу демокрацията. Да бърка свободата с освобождението. И все не можем да се оправим с понятието отсам и отвъд Дунава. Отсам живеем като чичовци, оттам се правим на хъшове. А накрая се давим като власи. В края на реката. И в началото на свободата.
Българинът е като всички хора по света. Страхува се от живота, страхува се от смъртта, страхува се от любовта. Диша на пресекулки и оцелява в надеждата. Сърцето му е храбро и малко. Силата му е трева, погледът - облак. Самотата му е смела и дава вяра. Само едно си няма българинът и това го прави различен от останалите - памет. Винаги когато дораства до прозрението за своята принадлежност към света, той забравя. После със своята упоритост на къртица започва отначало.
Странно как народите не съумяват да разберат как и кога минават от единия тротоар на историята на другия. Това вероятно е нормално. Народите не правят нищо друго, освен да преминават през улиците на времето. На някои улици има демонстрации, на други - карнавали. Лошо е, ако улиците, на които попада твоят народ, са все задръстени от барикади. Човек иска да попадне и на някой триумфално празен булевард. Пък било то и на залеза! Само хоризонт да му се мерне в края, а не купчина от камъни. Не грамади и барикади. Човекът все пак е само обикновен пешеходец, а не професионален, ежедневен революционер.
Българинът си спомня, както умира. Без да оставя спомени, без да остава в спомени. Потъва в миналото като в родна пръст. Оставя кости и плът в предишното и се запътва към бъдещето, прозрачен и лек, сякаш никога не е бил. Свежда глава над преживяното от мъка, а не от радост, че се е случило. Българинът се ражда като спомен и изтлява като човек.
Българската история е едно отложено възкръсване. Едно скептично евангелие, препълнено с разпятия, но без нито един Христос. Един географски кръст, върху който е положено българското тяло: без риданията на Магдалена, без предателството на Юда, без трънения венец, без гаврата на стражата, без невярващите очи на тълпата. И едно небе, към което няма смисъл да извикаш: Елои, Елои, лама сабахтани?. Оставен на самия себе си, българският Христос придобива чертите на Сизиф. Непрекъснато нагоре по плешивия хълм, без да достигне мястото, където страданието се превръща в морална категория за следващите го. Чрез смъртта си българският Спасител спасява себе си, но не и своите ученици и последователи. Някакъв абсурден синкоп прекъсва националната памет на преживените страдания. За да ни остави единствено подлия гъдел от оцеляването.
И може би нашият Великден ще настъпи тогава, когато се научим да възкръсваме, а не да оцеляваме. Когато разберем, че смъртта не е захвърлен камък, а положен камък. Че жертви, които да вградим в основите, има много, но майсторите са малко. Че преди да проливаме кръв, трябва да имаме план и отвес за ъглите. И тогава жертвените черти в образа на българския Христос ще изтлеят, за да се види спокойното лице на Майстора, за когото спойката на камъните е по-важна от самите камъни."
Из книгата
Начало 
Рейтинг: 9.00 / 1 глас 
