Лятото на лъжите

Лятото на лъжите Луиз Дъглас Времетраене: 1:06 мин. Изгубената тетрадка Луиз Дъглас Времетраене: 0:53 мин. Смърт в Корнуол Даниъл Силва Времетраене: 1:19 мин. Големият тест Джо Спейн Времетраене: 1:15 мин. Челистката Даниъл Силва Времетраене: 1:23 мин. Лий Чайлд Времетраене: 1:31 мин. Няма край Дейвид Гогинс Времетраене: 1:12 мин. Биполярно афективно разстройство Д-р Владимир Симов Времетраене: 1:28 мин. Лира Петя Андонова Времетраене: 1:03 мин. Юдина щерка Симона Панова Времетраене: 1:11 мин. Сляпата армия Давид Тоскана Времетраене: 1:07 мин. Усмихни се! Рейна Телгъмайър Времетраене: 1:00 мин. Замъци и сливовица - как се влюбих в Словения Сам Болдуин Времетраене: 1:10 мин. Цочо Билярски Времетраене: 2:04 мин. Върни назад Лиз Томфорд Времетраене: 0:59 мин. Пътуване в мрака Джон Дъглас, Марк Олшейкър Времетраене: 1:11 мин.

Въпреки че е най-горещото лято в историята на крайбрежното градче Моранез в Бретан, за служителите на детективска агенция Тусен няма време за почивка. С Мила и Картър се свързват родителите на деветнайсетгодишната Брайъни, която е отвлечена от дома си в спокойно уелско градче и отведена в Западна Франция. Те са силно обезпокоени, защото без лекарствата, които приема ежедневно, животът ѝ ще бъде застрашен. Но дали действително става дума за похищение, или за бягство?

Междувременно Мила продължава да се грижи за племенницата си две години след трагичната смърт на сестра си Софи ѝ нейния съпруг Чарли при инцидент в океана. Тялото на Чарли така и не е открито до деня, в който един от местните рибари не забелязва отломки от лодка до входа на водна пещера. Мила и Картър се впускат в разследване на новооткритите доказателства, които ще ги накарат да се съмняват във всичко. Ще успеят ли да разплетат мистерията около смъртта на Софи и да открият Брайъни, преди да е станало твърде късно?

"Никой не помнеше такова горещо лято. В цяла Европа термометрите надминаха предишните рекорди. Листата на дърветата започнаха да капят още през август, асфалтът омекна, настъпи суша и беше наложена възбрана за поливане на градините. Търговците едва смогваха да доставят студени напитки, лед и сладолед. Протестиращите срещу климатичните промени окупираха столиците, а противниците им почти не реагираха.

В крайбрежния град Моранез, в бретанската област Финистер, бе регистриран невероятен рекорд от четиресет градуса по Целзий. Най-големият сред внезапно лумналите пожари унищожи шестстотин хектара във вековната гора Форе дьо Пампон в департамента Морбиан. Навсякъде имаше табели с предупреждения да не се изхвърлят угарки от прозорците на колите и да не се палят огньове и барбекюта. Въпреки това възникваха пожари и пламъците се развихряха от типичните за района ветрове. Вместо да донесе така желаната прохлада, летният бриз само влошаваше нещата.

Мила Шепърд живееше в Моранез, но веднъж месечно се връщаше в Англия за дълъг уикенд. В четвъртък взимаше нощния ферибот от Сен Мало до Портсмут, а от Портсмут пътуваше с автобус до Бристъл, където живееше годеникът й Люк Хог. В събота сутринта заминаваше с влак за Мейдънхед. По-голямата част от съботата и неделята прекарваше в дома на майка си Лидия Шепърд, в мрачната й къща на брега на Темза.

Мила не очакваше с нетърпение уикендите с майка си, но двата дни преминаваха горе-долу по един и същ начин и поне знаеше какво да очаква. Престоят й следваше рутина, докато най-сетне идваше краят му и тя бе освобождавана от дъщерните си задължения до третия уикенд на идния месец и следващото си посещение от Моранез, където живееше от две години. Този уикенд беше същият като всички други, само че беше по-горещ. В апартамента на Люк беше непоносимо задушно и петъчната нощ премина в потен сън на пресекулки. В ранното съботно утро Люк остави Мила на гарата и тя хвана влака за Мейдънхед със смяна в Рединг. И в двата влака не се дишаше.

Извървя пеша разстоянието от гарата до къщата под все по-палещите лъчи на слънцето. Домът на майка й бе сред няколко самостоятелни къщи във викториански стил на брега на реката. Въздухът тегнеше, лепнеше и Мила зажадува за озоновия лъх покрай бретанския бряг, за свежия и ободряващ финистерски бриз, за сините, белите и зелените багри на мястото, което наричаше дом.

През последните няколко години повечето къщи на улицата на майка й бяха продадени и купени от хора, за които парите не бяха проблем. Някои сгради бяха съборени и лишени от старите каменни фронтони, от плъзгащите се вертикално прозорци, от безкрайните остъкления и големите опасващи балкони, като бяха превърнати в луксозни апартаменти или бяха „обновени“ с благоустроени градини, електронни порти, плувни басейни и какво ли не още. Наследената от майката на Лидия къща беше без подобрения и се открояваше като случайно попаднал на плажен купон аскет. Неприветливата тухлена сграда беше от началото на века.

Прозорците се мръщеха под свъсените фронтони и над изпосталелия и берящ душа плет от лейланди. В улуците се виеха бурени, дограмата бе прогнила и боята се лющеше. Лидия можеше да наеме някого, който да се погрижи за нанесените от времето и атмосферните условия поразии, но това означаваше да наруши принципа си, че поддръжката на къщата не е женска работа. Обвиненията за недоброто състояние на сградата бяха насочени към бившия й съпруг Патрик Шепърд, бащата на Мила, само че той не живееше с жена си и нямаше намерение да се захваща с какъвто и да е ремонт. Тази негова безотговорност бе една от многото причини, поради които Лидия се чувстваше ощетена и обидена, след като я беше изоставил.

Мила не бе запозната с финансовото състояние на майка си, но знаеше, че Патрик й беше помагал, и вярваше, че е достатъчно щедър към нея. Понякога изпитваше вина, тъй като подлагаше на съмнение финансовите й оплаквания, но подозрението относно истинността им надделяваше. Лидия нямаше проблем с ипотеката и все още получаваше значителен доход от инвестициите на родителите си. Освен това къщата беше твърде голяма за нея и ако искаше, можеше да я продаде.

- Защо да го правя? – възразяваше Лидия всеки път, когато Мила повдигаше въпроса с възможно най-милия и тактичен тон. – Това е единственият дом, който познавам. Не желая промени и попълзновения от чужди хора.
- Какво те засяга, след като няма да видиш промените? – недоумяваше Мила.
Въпросът разстройваше Лидия и отговорът беше:
- Майка ми обичаше тази къща! Как би се почувствала, ако види, че на мястото на розариума има джакузи!
В нейната представа „джакузи“ беше синоним на най-отвратителната проява на безвкусица. Лидия бе възприела осанката на потънала във всесъпътстващо я самосъжаление мъченица. Патрик я беше изоставил и тя никога нямаше да бъде щастлива, като единственият виновник беше той и само той.

Самоналоженото мъченичество бе нейната трагедия. Всички около нея вярваха, че ще се почувства по-добре, ако зареже къщата в Мейдънхед и съпровождащите я спомени. Тя не беше глупава и дълбоко в себе си вероятно мислеше същото. Мила пък се питаше дали майка й не се наслаждава на живота си в старата къща по някакъв странно извратен начин, или просто се беше вкоренила там и не можеше да си представи да живее където и да е другаде.

Имотът на Акация Роуд 124 би могъл да изглежда чудесно и вероятно някога, още преди Мила да го помни, бе изглеждал така, ала липсата на каквито и да е грижи в комбинация с горестта на Лидия бяха загрозили както къщата, така и градината, и в тях нямаше нищичко красиво. Вътре витаеха молци, беше тъмно и влажно, градината беше запусната и на безплодната почва вирееха само няколко изпосталели растения. Градинският склон стигаше до изоставената барака за лодки на брега на Темза. По прищявка на речното течение малкото заливче бе задръстено с боклуци и с прииждаща от неизвестен източник мръсна пяна. Мазната повърхност и фактът, че във вързаните до входа на бараката прогнили гуми се блъскаха мъртви риби и мъртви птици, а веднъж и мъртва овца, възпираха Мила не само да се гмурне в реката, но дори да натопи краката си, за да се поразхлади.

Тя напусна къщата на деветнайсет и започна работа към Националната здравна служба, но всеки път, когато се връщаше, изпитваше угнетяващото чувство, че не принадлежи на този дом и че е попаднала в чуждо тяло, на грешното място и в грешното време. Много странно, ала родната къща никога не й беше липсвала толкова, колкото й липсваше крайбрежната къща в Бретан, пък било то и само след няколко часа отсъствие… Този уикенд отново се чувстваше така и нямаше търпение по-скоро да си тръгне."
Из книгата

Луиз Дъглас е родена в Шефилд, но прекарва повече от двадесет години в Съмърсет. Автор е на единадесет романа, които се превръщат в бестселъри в родната ѝ Англия и са преведени на дванадесет езика. Определят книгите ѝ като модерни готически романи с любовна история и психологически елемент. Живее във Съмърсет със съпруга си и трите им деца. Когато не се занимава с писане, посвещава времето си на семейството, приятелите и животните - обожава кучетата, птиците и китовете. Споделя, че обича да пише за различните проявления на любовта, животните, природата и дълбоката връзка помежду им, но най-вече за хората и тайните, които всеки един от нас пази. На българските читатели е позната с книгите Изгубената тетрадка и Тайната на вила Алба.

Хермес ООД
Пловдив 4000
ул. Лозенград №51, ПК 4077
info@hermesbooks.com