"Той гледаше снимките. Знаеше, че Вивиан е разстроена от решението му да не ходят на тържеството, но той чисто и просто нямаше сили за това. Миналото най-накрая го беше застигнало и го беше принудило да потърси истината. Може би е трябвало да го стори отдавна. През всички тези години станалото беше висяло на врата му като воденичен камък. Беше се страхувал от въпросите, от отговорите и от всичко помежду им. Изборите му го бяха превърнали в човека, който беше днес. А гледката в огледалото сега не беше особено достойна. Нямаше нищо достойно в това да живее живота си със завързани очи. Накрая се принуди да ги развърже и да реши какво да прави, когато види какво го чака от другата страна на доброволната му заслепеност. Бавно и внимателно извади рамкираните снимки. Подпря ги на стената и преброи до шестнайсет. Всички бяха тук.
Отстъпи няколко крачки назад и ги огледа. После се обърна към по-обикновените рамки, които щяха да му послужат само за да подреди изложбата. С големи неравни букви написа имената на снимките на листчета и ги залепи на рамките с тиксо. Самите фотографии не му бяха нужни, за да си представи как ще изглеждат, докато ги размества по белите стени в галерията. Всяка снимка от предстоящата изложба беше като запечатана в съзнанието му и той лесно можеше да я извика наяве и да си я представи.
Щеше да му отнеме часове да подреди изложбата, най-вероятно щеше да остане в галерията до късно през нощта и утре щеше да плати цената за това, ясно му беше. Вече не беше млад. Но също така знаеше, че на вернисажа след два дни ще се чувства по-леко и свободно, отколкото от години насам.
Действията му щяха да имат драматични последици, но сега не можеше да мисли за това. В продължение на твърде много години се беше съобразявал с твърде много неща. Всички живееха в сянката на лъжите си и ежедневно поемаха риска някой да ги разкрие. Той обаче смяташе да разбули истините си. И техните. Никога не се беше чувствал толкова свободен, колкото когато внимателно залепи листчето с надпис Вина на една от рамките. Дори смъртта не го плашеше вече. Ерика Фалк се протегна в леглото. Топлите завивки я изкушаваха да продължи да се излежава, но беше обещала на Луис Бауер да направят една тренировка по спортно ходене след около час. Защо ли се беше съгласила? Но сигурно Луис беше напрегната от предстоящото тържество и имаше нужда да си излее мъката.
– Наистина ли трябва да ходим довечера? Патрик простена от своята страна на леглото и закри лице с възглавницата. Ерика я дръпна и го перна лекичко с нея.
– Ще е много приятно! Вкусна храна, хубаво вино и по някакво изключение жена ти ще е издокарана... Патрик затвори очи с гримаса.
– Говорим за тържество по случай златна сватба, Ерика. Голям купон, няма що. Куп снобарски гости и безкрайни речи. Досещаш се какви хора ходят по подобни събития. – Отново изстена.
– Във всеки случай ще ходим, така че по-добре стисни зъби и си промени нагласата – отвърна Ерика. Усети, че е прекалила с ентусиазма си, затова се притисна към него и го погали нежно по гърдите. Сърцето му биеше силно и равномерно. Беше ѝ трудно да повярва, че в миналото е имал проблеми с него, но въпреки това понякога все още се безпокоеше за здравето му.
– Луис ще ни очаква. А и обичам да те виждам в костюм. Ужасно изискан си. Особено в онзи тъмносиния.
– Ах, как ме ласкаеш.
Той започна да я целува, първо нежно, после все по-страстно. Придърпа я към себе си и както винаги, когато беше в преградките му, тя усети как тялото ѝ се сгрява и омеква. – Децата могат да дойдат всеки момент – промърмори тя, прилепила устни към неговите. Патрик ѝ отговори, като дръпна завивката над главите им. Отдолу бързо стана много топло и всичко наоколо изчезна. В балона им не съществуваше нищо друго освен тях двамата, телата им, устните им, дъхът им. В следващия момент глух трясък потвърди съмнението на Ерика.
– Криеница! Ноел извика щастливо и започна да скача на леглото. Като изстрелян от оръдие, Антон влетя след него и се приземи точно върху скъпоценностите на Патрик.
– О, по дяво... – Той се спря след кратка размяна на погледи с Ерика. – Под ягодите! Ноел и Антон се разхълцаха от смях. Ерика въздъхна с усмивка. Двамата с Патрик си бяха откраднали няколко секунди насаме и това им стигаше. Тя се надвеси над момчетата и започна да ги гъделичка така, че те завиха като вълци.
– Опитах се да ги накарам да гледат телевизия, но избягаха, докато си взимах кисело мляко. – Мая се появи на вратата в нощницата си с еднорог и разтвори отчаяно ръце.
– Миличка, не е нужно да се грижиш за тях сутрин. Могат просто да идват при нас – успокои я Патрик и ѝ махна да се качи в леглото. В първия момент Мая се поколеба. Винаги беше толкова отговорна. Но после на лицето ѝ се разля усмивка, тя се хвърли в леглото и се включи в играта. Ерика улови погледа на Патрик над главите на децата. Семейството им беше перфектно. Напълно перфектно."
Из книгата
Начало 
Рейтинг: 9.00 / 4 гласа 
