"– Пич! Според „Форбс“ ти си най-секси милиардерът на света! – гръмко провъзгласява най-добрият ми приятел Уестън Белмонт, сякаш за да ми се присмее. Все едно съм стриптийзьорка, която тъкмо се качва на сцената. Не му обръщам внимание, а се фокусирам върху кутията с почистващи препарати в краката си.
– Форд – продължава той и разлюлява лъскавото списание пред мен. – Луда работа!
Стрелвам Уест с празен поглед, а той се изтяга на стола с висока облегалка и тръсва краката си, обути с боти, на бюрото ми. От подметките им пада мръсотия и превръща това място в още по-голяма кочина.
– Луда работа, да – отвръщам, слагам ръце на кръста и се обръщам да огледам стария хамбар, който ще е главният офис на новото ми звукозаписно студио и продуцентска компания. Наричам го хамбар, но повече прилича на празна, потънала в прах пристройка.
Дупките по пода, оцветени с ръжда, ме навеждат на мисълта, че тук някога е имало заграждения за животни. Сега е по-скоро голямо, разхвърляно помещение с кухненски кът до входната врата, отделен от дълъг, тесен коридор. Във всеки случай разположено е на кратко пешеходно разстояние от главната фермерска къща на огромен парцел с наклонен терен, точно на края на Роуз Хил. А отворят ли се вратите на стария хамбар, гледката спира дъха. Езерото се плиска в най-ниската част, където свършва имотът, а боровете от двете му страни създават усещане, че се намираш в оазис, който принадлежи само на теб. Планинското градче е само на пет минути надолу по пътя, а отвъд него се разпростират безкрайните назъбени планини на девствената канадска пустош. Мястото е приказно. Всичко, намиращо се на границите на имота обаче, има сериозна нужда от ремонт. И все пак има толкова много потенциал. Виждам го ясно като бял ден. Къщи за гости за изпълнителите, антични мебели, слаба интернет връзка, никакви папараци.
Звукозаписна компания „Роуз Хил“ – кръстена на градчето, което заобичах. Продуцирал съм само един успешен албум и сега ме е гъдел за още. Иска ми се да го направя отново и за мое щастие, има наплив на изпълнители. Развълнуван съм да се занимавам с нещо творческо всеки ден. Да слушам музика всеки ден. Да давам живот на песните всеки ден. Особено тук. Роуз Хил е идеалното място, което да превърна в собствен дом и да започна бизнеса, за който винаги съм мечтал. Мое лично убежище, където няма да се налага да нося задушаващ костюм и да докладвам на акционерите, които се интересуват само от дребния шрифт. И пресата няма да е по петите ми заради това, че съм „най-секси милиардерът на света“ – ще кажеш, че е най-великото постижение.
– Тука пише, че отказваш коментар.
Ако нарекат Уест най-секси милиардера на света, той би извлякъл всички ползи от това. Но аз? Аз отказвам да коментирам и отпрашвам към малко градче, където мога да се впусна в чисто ново бизнес приключение сам. Мразя вниманието.
– Всъщност направих коментар, преди официално да заявя, че няма да коментирам.
Уест изпрухтява.
– Ще да е бил намясто.
Бузата ми потреперва. Той ме познава по-добре от почти всеки друг.
– Казах им, че съм просто милиардер и по чиста случайност съм по-привлекателен от останалите две хиляди и петстотин души в класацията. Искат да напишат статия за най-безинтересния аспект от живота ми. Така че без коментар – подобно постижение не заслужава такова внимание. Конвенционално хубавият, богат мъж казва „не“, мамка му.
– Колко странно, че не са пожелали да публикуват това последното, Форд. Да се чуди човек защо.
Вдигам рамене и игнорирам хапливата му забележка. Чувствам се неудобно, когато се говори за пари. Цял живот съм имал предостатъчно и прекарвам ужасно много време сред хора, благодарение на които детството ми изглежда ощетено. Никога не съм смятал тази черта у хората, които съм срещал, за особено впечатляваща. Всъщност е по-скоро обратното. Когато имаш много пари, хората се държат различно около теб и ако допуснеш да се вманиачиш от собственото си богатство, може да се превърнеш в истински боклук.
Защо му е притрябвало на някого да чете статия за някакъв си богаташ? Освен това никога не съм се чувствал добре под светлината на прожекторите. Вниманието ме прави заядлив и саркастичен и много пъти са ме наричали „груб“ и „не в час със социалните норми“. Макар че не съм сигурен дали бих се описал чак така. По-скоро съм директен, а другите се обиждат твърде лесно. За разлика от Уест, мен не ме харесват толкова. Наясно съм как ме възприемат другите, но не се трогвам чак дотам, че да се променя. Всеки, който ме познава, е наясно. И няма да загубя съня си заради мнението на онези, които не ме познават. Навеждам се да взема бърсалката за прах и тръгвам през стаята. Ботушите ми с връзки трополят по протрития дървен под, докато се влача към старовремската чугунена печка в ъгъла. Под нея е пълно с паяжини и полуизгорели дърва и се зачудвам от колко ли време стоят тук, кой ги е сложил и каква история могат да разкажат. Бих ги запазил, ако не представляваха такава грозна гледка. Честно казано, чувствам се като юпи, което нахълтва тук, за да излъска и поднови всичко.
Мога да платя на някого да свърши тази изнурителна работа, но търсенето на човек, на когото мога да се доверя, ми прилича на твърде стръмна планина за изкачване. Освен това има известен чар в това да изградя нещо със собствените си ръце. Да, разполагам с парите, но никак не е нужно да ги харча, при все че съм напълно способен – имам амбицията и съм отдаден. Усилен труд – така успях да се сдобия с един от най-оживените барове с изпълнения на живо от най-висока класа в Калгари. Така съумях и да основа приложение за стрийминг музика, което катапултира банковата ми сметка до омразната стратосфера. Баща ми имаше много пари и връзки и можеше лесно да ме уреди, но не го направи. Беше категорично решен да научи мен и сестра ми да ценим парите. Какви ли ще бъдат успехите ми оттук нататък? Пари. Връзки. Късмет. В късмета точно обаче не вярвам.
– И каква е тая снимка? – пита Уест, който държи списанието в другия край на стаята. – Все едно се криеш зад стърчащата яка на якето си.
– Криех се.
– Ама защо?
Милият той. Сбърчената му вежда и наведената на една страна глава издават недоумението му. Човек като него не вижда защо не бих се къпал в славата. Той е по-голям от живота, забавен, голям шибан фукльо и аз харесвам всичко това у него. Освен това Уест има добро сърце и може да му се вярва. Той е истински в свят, в който толкова малко хора са. Веднъж, когато бяхме деца, ме свари да чета до езерото и ме заговори, сякаш не ме виждаше за първи път. Оттогава не е и спирал да ми говори. Колкото и необичайно да изглежда приятелството ни, има някаква спойка между нас.
И от двайсет години тази спойка държи.
– Защото не исках да ме снимат. Не ми харесва.
– И защо? Трябва ли да ти казвам колко си хубав?
– Защото отивах да се видя със сестра ми на кафе, не на фотосесия – отговарям с присмех на закачката му.
– Е, щеше ли да ти стане нещо, ако се усмихнеш? – изхихиква той.
– Да – казвам, вторачен в камината с бърсалка в ръка. Чудя се как, по дяволите, ще свърша всички задачи от списъка.
– За тая печка ще ти трябва лопата, не бърсалка.
– Благодаря, Уест. Колко хубаво, че си наблизо да раздаваш мненията си.
Уест въздъхва преувеличено.
– Ще е като в доброто старо време – аз и ти, забъркани в проблеми.
– Ти се забъркваше в проблеми. Аз само гледах.
– Помня, че и Роузи се включваше и просто те дразнеше с приказки през цялото време. Боже, нищо не ме е карало да се чувствам по-горд с нея!
Тялото ми се вцепени, когато спомена сестра си. Розали. Не съм я виждал от десет години, но раменете ми се напрягат, както преди.
Обърнах се с лице към Уест.
– Не завърши ли магистратура и сега не работи ли нещо важно във Ванкувър?
Знам отговора. От време на време я проверявам, за да се уверя, че е добре, разбира се. Уест я споменава, когато говорим, но никога в детайли. Само отгоре-отгоре. Но пък и защо да казва нещо повече на най-добрия си приятел за сестричката си, която замина да живее в големия град.
По-добре да не питам.
Махва с ръка, сякаш острите закачки на Роузи като тийнейджърка бяха най-впечатляващият подвиг за него.
– Това бяха най-готините лета. Всеки път, когато ти тръгнеше към големия град, се превръщах в шибано тъжно мече.
И аз мразех да се връщам в града. Да се връщам в училище при деца, които, за разлика от Уест, се отнасяха с мен така, сякаш не бях като тях. Да се връщам към напрежението да си син на един от най-известните китаристи в света. Роуз Хил ми беше любимото място за бягство като дете. А и сега, като трийсет и две годишен, изглежда, за мен това не се е променило. Тук времето сякаш е спряло. Никой не се държи с теб по-различно, защото си богат, известен или нещо особено специално. Всеки си гледа работата. Явно чистият планински въздух помага на местните да гледат на нещата по начин, който убягва на хората от големия град. Привързан съм към това място обаче не само по тази причина. Много по-дълбоко е – спомените са тези, които ме теглят насам.
– Е, тази година няма да ти се налага да ревеш, Уест. Официално си лепнат за мен.
Мятам бърсалката в кутията и приемам факта, че май ще трябва да наема човек да вкараме в ред това място, ако искам скоро да запиша нещо тук. Главната къща става за живеене – сам я реновирах през зимата. Тази сграда обаче е в много по-окаяно състояние.
– Да, мамка му! Ще те вкарам в отбора по боулинг."
Из книгата
Начало 
Рейтинг: 8.00 / 1 глас 
