Един миг

Един миг Беки Хънтър Времетраене: 0:56 мин. Няма край Дейвид Гогинс Времетраене: 1:12 мин. Биполярно афективно разстройство Д-р Владимир Симов Времетраене: 1:28 мин. Лира Петя Андонова Времетраене: 1:03 мин. Юдина щерка Симона Панова Времетраене: 1:11 мин. Сляпата армия Давид Тоскана Времетраене: 1:07 мин. Усмихни се! Рейна Телгъмайър Времетраене: 1:00 мин. Замъци и сливовица - как се влюбих в Словения Сам Болдуин Времетраене: 1:10 мин. Цочо Билярски Времетраене: 2:04 мин. Върни назад Лиз Томфорд Времетраене: 0:59 мин. Пътуване в мрака Джон Дъглас, Марк Олшейкър Времетраене: 1:11 мин.

Денят, в който Скарлет умира, е преломен за всички, които обича, но най-вече за самата нея. Не е справедливо, че никога няма да има възможността да постигне мечтите си, да изживее любовта или да остарее с любимите си хора - и всичко това само защото е спряла да помогне на непознат. Само че тя все още е тук... - където и да е това тук - и наблюдава ефекта на пеперудата, който смъртта ѝ има върху най-близките ѝ.

Иви не може да си представи живота си без Скарлет и определено не може да прости на Нейт, когото обвинява за смъртта на най-добрата си приятелка. Но той постоянно се появява в най-тежките ѝ моменти, за да предложи не само подкрепа, но и различна перспектива. Сега, когато Скарлет я няма, на Иви ще ѝ се наложи да излезе от черупката си и най-накрая да повярва в себе си. Може би този завой на пътя ще открие пред нея възможности, каквито никога не си е представяла.

Всеки наш избор носи последствия - добри и лоши. А ако можехме да надзърнем в бъдещето и да видим въздействието му върху околните? Ако злощастно за нас събитие се окаже благотворно за най-близките ни? Чие щастие бихме избрали - своето собствено или на хората, които обичаме?

Беки Хънтър има над осем години опит в издателската индустрия. Тя започва кариерата си с оценяване и предаване на по-обещаващите предложения на литературен агент. Оттогава тя работи като редактор и като пиар. Като пиар работи в две големи издателства - Transworld (част от Penguin Random House) и Headline (част от Hachette). Работи с различни автори на художествена и нехудожествена литература в различни жанрове. Помага за стартирането на кариерата на дебютни автори като Шари Лапена и Карън Хамилтън. Има ясна представа какво търсят издателите.

През последните две години работи на свободна практика - както като редактор, така и като пиар. Гордее се с това, че дава изчерпателни, задълбочени насоки и обича да вижда подобренията, които авторът прави с редакционната обратна връзка. Тя самата пише - нейният роман Един миг е публикуван в Обединеното кралство през 2023 г., а в САЩ през 2024 г.

Книгата е част от поредицата Красноглед на издателство Изток - Запад.

"Рано сутринта в деня на моята смърт бързам да изляза от апартамента. През нощта не можах да заспя от напрежение, преповтарях случилото се предната вечер със свит от тревога стомах и не чух алармата. Сега не мога да намеря проклетия ключ, разтворимото кафе е свършило, а нямам време за истинско. Проверявам на телефона си колко е часът, докато се суетя в миниатюрната ни кухничка и ругая - тихо, за да не събудя Иви. Първо имам среща близо до Бъро Маркет и с това темпо ще закъснея. Не мога да се обадя, да я отложа. Целият ми проклет график за деня изостава чак до партито довечера, а аз трябва да съм във форма, защото Джейсън ще доведе инвеститорите, които се интересуват от идеята ми за нова марка.

Мислите ми веднага се насочват към Джейсън. Не, не мисля за него. Не. Обещах си да не го правя - не и тази сутрин. Освен това, не Джейсън е важният на партито. Тези хора се интересуват от мен. От моята идея. Искам да използвам рециклируеми материали, много е модерно в момента, а те са харесали и моделите ми - доколкото разбирам, изглеждат им дръзки. Би било страхотно. Да създам нещо изцяло мое. Тогава висенето на работа до сто часа, мизерното заплащане, безкрайното любезничене с хора, по-важни от мен, ще са си стрували.

Спирам да търся ключовете в купата за плодове - знам, че звучи нелогично, но един път Иви ги намери там - и си поемам дъх. Тя ще ми отключи по-късно. Завъртам се в кръг върху плочките, имитация на теракота - от самозалепващо фолио са и са се изтъркали по ъглите и покрай шкафовете, - и посягам към бялата дъска и маркера, които Иви държи залепени на хладилника. От онези магнитните - тя я избра преди няколко години, защото аз постоянно губех блокчетата със залепящи се листчета. Откакто се преместихме в Лондон и си наехме обща квартира, имаме традиция да си пишем бележки. Работех като стажантка, което означаваше най-вече никакви пари и дълги часове извънреден труд, а Иви поемаше временни ангажименти, докато обикаля по какви ли не прослушвания за любителски оркестри, така че почти не се засичахме в апартамента и тя започна с бележките. Начин да не се чувстваме толкова сами и да се държим една друга в течение.

Тя почти не пише вече. Знам, че понякога ѝ е твърде трудно, а друг път просто няма какво да каже - когато не може да се насили да излезе. От време на време, когато е добре, ще напише или ще нарисува нещо малко - иска да ме увери, че е окей. Но най-често оставя тази задача на мен.

Откакто с нея се преместихме тук, все едни и същи снимки седят на хладилника. Ние двете на плаж на Крит, веднага след като завършихме училище, прегърнати и безгрижно ухилени. Аз с бутилка шампанско в ръка - Иви го купи за моето завършване. Ние двете на двайсет и първия ми рожден ден, заобиколени от хора, с много от които вече сме загубили връзка. Имаше и снимка на Иви с цигулката, от нейното дипломиране, но тя я скъса веднъж, когато не беше добре, преди около шест месеца. Гледам снимките и стомахът ми се свива, като се сетя за снощи. Прекалих, знам го.

Опитвам се да не мисля за това, вземам бялата дъска и я поставям на кухненския плот, между купата с плодове - в която, между другото, никога няма плодове - и купчината мръсни съдове. Наистина трябваше да ги измия вчера вечерта, но след спора се прибрах направо в стаята си. Дъската за рязане, цялата в трохи, ножът, омазан с масло, и купичките с остатъци от мюсли ме гледат обвинително и се налага да отместя поглед.

Не се притеснявай за чиниите, пиша на бялата дъска, аз ще ги измия по-късно. Спирам. Може би ще го разбере погрешно - че според мен тя не може да го направи или нещо подобно. Особено след снощи. Изтривам написаното, започвам отначало. Ще се върна късно, така че не ме чакай. Голямата вечер!! Ще ти пиша,да ти кажа как върви. Но за утре си остава къри и вино, нали? Достатъчно. Няма смисъл да се опитвам да обясня всичко на дъската. Ще говорим утре и ще се разберем. Няма нищо, което двете с Иви да не можем да поправим, нали?

Слагам капачката на маркера и излизам от кухнята направо във всекидневната. Докато преминавам от фалшивите плочки към стария бежов мокет, нещо се врязва в стъпалото ми и изругавам нависоко. Вдигам си крака, виждам в черния чорапогащник да се просмуква кръв и мъничко парче стъкло, което проблясва на изкуственото осветление в апартамента. Накуцвайки, тръгвам към дивана, за да извадя парчето, и го поставям на малката холна масичка. В съзнанието ми проблясва спомен от снощи - една чаша пада и се разбива на пода в кухнята, вода и стъкло се пръскат навсякъде. С Иви се взираме в нея, после тя тръгва сковано към шкафа под мивката, където държим метлата и лопатката.
– Дай на мен - казвам веднага.
– Няма проблем - процежда Иви през зъби.
– Но аз...
– Казах, че няма проблем, не чу ли!

Поглеждам към затворената стая на Иви. Трябва да видя как е, знам, че трябва. Но вече закъснявам. И не зная колко ще се проточи този разговор. Трябва да излизам. Искам да изляза - толкова много неща ми предстоят днес. Изправям се, без да обръщам внимание на болката в стъпалото, нахлузвам високите черни ботуши и грабвам дамската си чанта оттам, където я бях зарязала, до входната врата. Обичам я тази чанта. Спестявах през цялото студентство, за да си я купя. Красива крокодилска щампа от дизайнер, който тогава беше обещаващ - тема за разговор при бъдещи интервюта."
Из книгата

Изток-Запад ТМ ЕООД
София, 1000
ул. Стара планина 5, ет. 2
iztok.zapadbg@gmail.com