"12 юни 1954 година.
Пътуването от Салина до Моргън продължи три часа, а Емет през повечето време не обели и дума. Отначало - първите стотина километра - надзирателят Уилямс правеше опити да води приятелски разговор. Разказа няколко случки от детството си, когато още живеел в някакъв източен щат, и поразпита Емет за детството му във фермата. Но тъй като повече нямаше да се видят, Емет не виждаше смисъл точно сега да се опознават дотолкова. Затова, щом прекосиха границата между Канзас и Небраска и надзирателят пусна радиото, Емет извърна поглед и загледа безкрайната прерия през прозореца; беше потънал в собствените си мисли, които изобщо не желаеше да споделя.
Когато приближиха разклона на около осем километра от градчето, Емет посочи с пръст към предното стъкло и каза:
– На следващия разклон вдясно. Къщата е бяла, на шест-седем километра по този път.
Надзирателят намали и зави вдясно. Подминаха първо имота на Маккъскър, после и на Андерсън с двата еднакви огромни червени обора. И ето че само след няколко минути вече виждаха къщата на Емет до малката дъбова горичка на трийсетина метра от пътя.
За Емет всички къщи в тази част на страната изглеждаха така, сякаш бяха паднали от небето. Къщата на семейство Уотсън обаче сякаш се беше приземила по-твърдо. Покривът беше хлътнал от двете страни на комина, а дограмите на прозорците се бяха разкривили така, че половината прозорци не можеха съвсем да се отворят, а другата половина - да се затворят. При други обстоятелства щяха да видят и как боята по дъсчения обков се е олющила. Но щом стигнаха на трийсетина метра от алеята, надзирателят отби встрани от пътя и все още стиснал волана, заговори:
– Емет, трябва да ти кажа нещо, преди да завием по вашата алея.
Това, че надзирателят Уилямс имаше да каже нещо, не беше кой знае каква изненада. Когато Емет за пръв път пристигна в Салина, надзирател беше някакъв здравеняк от Индиана, Акърли, който не си правеше труда да хаби думи за съвети, които много по-лесно се възприемат, ако са предоставени със сопа. Но надзирател Уилямс беше човек със съвременни разбирания, магистърска степен и добри намерения, както и с портрет на Франклин Делано Рузвелт, окачен на стената зад бюрото му. Идеите и разбиранията си беше заимствал от многото прочетени книги и дългогодишния опит, а и разполагаше с богат запас от думи, които лесно превръщаше в поучения.
– За някои от младите мъже, които попадат в нашата сфера на влияние, независимо каква серия от случки и събития ги е довела дотам, Салина е едва първата крачка от едно дълго пътуване сред дебрите на живот, изпълнен с неприятности. Това са момчета, които в детството си не са получили кой знае колко ясна представа за доброто и злото и затова не виждат особен смисъл тепърва да се научават да ги различават. Няма значение какви ценности и амбиции се опитваме да насадим у тях, защото още в мига, в който се измъкнат от полезрението ни, най-вероятно ще ги захвърлят и забравят. Колкото и да е тъжно, въпрос на време е тези момчета да се озоват или в изправителния център в Топека, или на някое още по-ужасно място.
Надзирателят се обърна към Емет и продължи:
– Опитвам се да кажа, Емет, че ти не си от тях. Познаваме се отскоро, но виждам какво бреме за съвестта ти е смъртта на онова момче. Никой не смята, че това, което се е случило онази нощ, е породено от злоба или че е показателно за характера ти. Това е било просто уродливата обратна страна на монетата, която наричаме шанс. Но като цивилизовано общество ние изискваме всеки, дори и тези, които непредумишлено са причинили нещастие другиму, да понесе определени последствия. И тези последствия, разбира се, са отчасти за удовлетворението на онези, които са най-тежко наранени от нещастието - като семейството на онова момче. Но изискваме също изкуплението да е от полза за този, който се е превърнал в оръдие на злата съдба. За да може и той да получи възможност да изплати дължимото, да намери утеха, да получи усещането, че е изкупил вината си, за да може след това да отгърне нова страница. Разбираш ли ме, Емет?
– Разбирам, господин Уилямс.
– Радвам се. Зная, че сега трябва да се погрижиш за брат си и че вероятно бъдещето, което неизменно ще те връхлети, ти се струва плашещо. Но ти си умен млад мъж и имаш цял живот пред себе си. Вече изплати напълно дълговете си и се надявам, че ще се възползваш от свободата си по най-добрия начин.
– Точно това смятам да направя, надзирател Уилямс.
И точно в този момент Емет говореше напълно искрено. Беше съгласен с повечето от нещата, които каза надзирателят. Той знаеше - и още как! - че целият му живот беше пред него; знаеше и че трябва да се грижи за брат си. Знаеше също и че е бил оръдие в ръцете на злата съдба, а не причина за нещастието. Но не беше съгласен с това, че е изплатил напълно дълговете си. Защото нямаше значение доколко случилото се е било въпрос на лош късмет: щом със собствените си ръце си докарал земните дни на друг човек до края им, значи, за да докажеш на Всевишния, че си заслужил милостта Му, трябва да платиш висока цена, много висока, най-малко с остатъка от живота си.
Надзирателят отново включи на скорост и зави в алеята на семейство Уотсън. Пред верандата имаше паркирани две коли - един седан и един пикап. Надзирателят паркира до пикапа. Когато двамата с Емет излязоха от колата, висок мъж с каубойска шапка в ръка излезе от предната врата и слезе от верандата да ги посрещне.
– Здравей, Емет.
– Здравейте, господин Рансъм.
Надзирателят протегна ръка към мъжа и се представи:
– Уилямс, надзирателят. Благодаря, оценявам жеста, че ни посрещате.
– Не е кой знае какъв жест, господин Уилямс.
– Доколкото разбирам, познавате Емет от доста време, нали така?
– От деня, когато се роди.
Надзирателят сложи ръка на рамото на Емет.
– Значи, няма нужда да ви убеждавам, че той е достоен млад мъж. Тъкмо му казвах в колата, че сега, след като вече е платил дълга си към обществото, целият живот е пред него.
– Спор няма.
Тримата мъже замълчаха за момент."
Из книгата
Рейтинг: 10.00 / 1 глас
