Айсбергът на смъртта

Айсбергът на смъртта Джеймс Ролинс Времетраене: 1:12 мин. Джеймс Ролинс Времетраене: 2:25 мин. Черният орден Джеймс Ролинс Времетраене: 0:54 мин. Денят на Вършитбата. Разкази Ребека Ярос Времетраене: 1:01 мин. 100-те абсолютно неотменими закона на бизнес успеха Брайън Трейси Времетраене: 0:55 мин. Моята кралица Жан-Батист Андреа Времетраене: 1:02 мин. Александър Дюма - баща Автор Времетраене: 1:13 мин. Криеница Крис Картър Времетраене: 0:57 мин. Крехко убежище Катрин Каулс Времетраене: 0:55 мин. Богатство от пясък Рута Сепетис Времетраене: 1:12 мин. Пропастта помежду ни Трити Умригар Времетраене: 1:07 мин. Неспокойни кости Лорет Ан Уайт Времетраене: 1:04 мин. Китай за напреднали Проф. д.н. Николай К. Витанов Времетраене: 1:03 мин.

Замразен живот на края на света!

Дълбоко в северната полярна шапка, издълбана в огромен плаващ остров от лед, се таи секретна база, място на забележителен изоставен експеримент, който би могъл да има неизвестни последици върху планетата. Мозъчният тръст на бившия Съветски съюз, създал преди седемдесет години полярна станция Грендел, предпочел просто да се стопи от човешката памет. Но това става невъзможно след като американската изследователска подводница Полярен страж неволно се приближава прекалено близко до кухия айсберг... и член от екипажа забелязва вътре в него нещо живо. Нещо, което не би трябвало да е оцеляло.

Откритието разтърва като ядрен взрив разузнавателните служби на две могъщи държави и американски, и руски учени, войници и нищо неподозиращи цивилни се озовават в смъртоносния водовъртеж от тайни, насилие и предателство на Грендел. Никакви мерки няма да се окажат прекалено крайни, за да се запази мълчанието и да се попречи на противника да разкрие ужасяващите загадки, заключени зад потопените стени от стомана и лед. Това място никога не е трябвало да бъде откривано. Защото експериментите, провеждани някога там, са замъглили границата между живота и смъртта.

Майсторско съчетание на наука и приключения, напрежение и експлозивен екшън, Айсбергът на смъртта е роман, който ще ви държи в ледената си прегръдка от първото изречение до стряскащия край.

Книгата е част от поредицата Кралете на трилъра на издателство Бард.

"Полет през снега. Кървава примамка

6 април, 14:56, Планински масив Брукс, Аляска

Винаги уважавай Майката Природа... особено когато тежи сто и осемдесет килограма и пази малкото си.

Матю Пайк наблюдаваше мечката гризли от разстояние петдесет метра. Тя също го погледна и изпухтя. Едногодишното ѝ мече ровеше с нос в къпиновия храст, но сезонът на къпините още не бе дошъл. Малкото просто си играеше в тръните, без да забелязва високия близо метър и деветдесет горски служител, който стоеше и се потеше под следобедното слънце. Пък и нямаше от какво да се страхува в присъствието на бдителната си майка. Мускулестото ѝ тяло, жълтеникавите зъби и десетсантиметровите нокти бяха достатъчно надеждна защита.

Влажната длан на Мат стискаше флакона със спрей. Другата му ръка бавно се плъзна към пушката на гърба. "Не ми се нахвърляй, скъпа... не скапвай допълнително и без това скапания ми ден". Сутринта имаше проблеми със собствените си кучета и се наложи да ги остави завързани в лагера.

Докато стоеше, ушите на мечката бавно се прилепиха към черепа. Задните ѝ крака се свиха и тя леко изнесе тежестта върху предните си лапи. Беше си чиста поза за прогонване на досадници.

Мат потисна стона си. Искаше му се да побегне, но знаеше, че така само ще предизвика мечката да го преследва. Рискува и отстъпи бавно крачка назад, като внимаваше да не счупи някоя клонка. Носеше старите си ботуши от лосова кожа, ушити на ръка от бившата му съпруга - умение, което бе придобила от баща си. Макар и да бяха минали три години от развода им, Мат бе благодарен за сръчността ѝ. Меките подметки му позволяваха да стъпва безшумно. Продължи бавното си отстъпление.

Ако в пущинака изневиделица ти се изпречи мечка, най-добрата защита е да започнеш да вдигаш шум - викове, дюдюкане, подсвирване - всичко, което би прогонило хищник единак. Но ако се сблъскаш с майка (по-висока от теб в изправено положение) и малкото ѝ, ако се окажеш лице в лице с Ursus arctos horribilis, всяко рязко движение или шум ще я накара да нападне. Всяка година в Аляска се регистрираха хиляди нападения от мечки, като стотици от тях завършваха фатално. Само преди два месеца Мат и негов колега плаваха с каяк по един от притоците на Юкон в търсене на двама пътешественици със сал, които бяха закъснели да се върнат. Откриха полуизядените им останки.

Познаваше мечките. Знаеше, че при обиколките трябва да си отваря очите на четири за свежи следи - пресни изпражнения, разкъсани чимове, следи от нокти по пънове и дървета. Винаги носеше мечешка свирка на врата си и спрей с пипер в колана. Никой разумен човек не би се осмелил да излезе в пущинака на Аляска без пушка. Но както бе научил след десетгодишна работа като надзирател в парковете и горите, редовно се случваше най-неочакваното. Щатът бе по-голям от Тексас и до повечето места можеше да се стигне единствено с хидроплан. В сравнение с пустошта на Аляска дивите места в южните щати изглеждаха безобидни като пейзажи от Дисниленд - култивирани, претъпкани с хора и комерсиализирани. Тук обаче властваше природата с цялото си неподправено и брутално величие.

Разбира се, точно в този момент Мат се надяваше да се размине с бруталната част. Продължи да се оттегля възможно най-предпазливо. Майката остана на поста си. Точно тогава малкото мече (ако може да се нарече една седемдесеткилограмова топка козина и мускули малка) най-сетне забеляза намиращия се недалеч натрапник. Изправи се на задните си крака и го погледна, сетне потрепери и тръсна глава. Мъжкарската му агресия изглеждаше почти комична. Последва онова, което Мат се молеше да не се случи - спусна се на четирите си лапи и се завтече към него, повече от любопитство и желание за игра, отколкото с някакви агресивни намерения. Въпреки това обаче ходът бе смъртоносен.

При все че Мат не се страхуваше от мечето (една доза от спрея със сигурност щеше да охлади намеренията му), реакцията на майката беше съвсем друг въпрос. За нея спреят щеше да е само слабо пикантна подправка, когато се стовареше отгоре му с цялата си сила. А и дума не можеше да става за изстрели в главата - дори с неговата спортна карабина Марлен. Дебелият череп просто щеше да отклони куршума. Дори точно попадение в сърцето не би могло да промени нещата. Подобен изстрел би убил мечката най-рано след десет минути, а дотогава стрелецът щеше да се е превърнал в мечо лайно. Единственият истински начин да убиеш гризли бе да се целиш в краката ѝ, да я свалиш на земята и да продължиш да я тъпчеш с олово.

Но въпреки че бе изложен на смъртна опасност, Мат не искаше да се стига дотам. Гризли бе неговият личен тотем. Те беше символ на тази земя. Броят на мечките бе намалял до по-малко от двадесет и пет хиляди и не можеше да си позволи да убие дори една-единствена. Всъщност бе дошъл на Хребета Брукс в свободното си време, за да помогне при регистрирането и ДНК-маркирането на тукашната популация гризли, току-що отметнала снежното одеяло на зимния сън. Събираше образци от козината им от разположените в затънтените краища на парка капани и сменяше отвратително смърдящите им примамки, когато се оказа в това затруднено положение.

Но сега Мат бе изправен пред избора да убие или да бъде убит. Мечето радостно подскачаше към него. Майка му предупредително изръмжа, но Мат така и не успя да разбере дали се отнася за него или за отрочето ѝ. Ускори отстъплението си, свали пушката и приготви спрея. Тъкмо се бореше с капачката на флакона, когато зад гърба си чу застрашително ръмжене. Хвърли око през рамо. По пътеката към него се носеше тъмен силует, вдигнал високо опашка. Мат се ококори, когато разпозна фигурата.
– Бейн! Не! - черното куче се носеше нагоре по склона с настръхнала по врата козина, без да престава да ръмжи гърлено. Чувствителният му нос явно бе усетил миризмата на мечките... както може би и страха на господаря. – На място! - рязко командва Мат.

Покорен както винаги, песът спря атаката си и се закова до него. Задните му крака бяха свити, беше готов за скок. Присви се до земята, излая и оголи зъби. Кръстоска между вълк и маламют, Бейн имаше широки гърди и на тегло достигаше четиридесет и пет килограма. От нашийника му висеше късо парче прегризана кожена каишка. Мат го беше оставил заедно с другите три кучета в импровизирания си лагер, когато тръгна да смени примамката на намиращия се недалеч капан. Примамката - смес от говежда кръв, разлагащи се рибешки вътрешности и масло от скункс - направо подлудяваше кучетата. Беше си взел поука сутринта, когато Грегър се бе овъргалял в току-що сложената примамка. Нужни бяха няколко бани, за да махне вонята от кучето. Не искаше следобед да се повтори същата случка и затова бе оставил кучетата завързани. Бейн обаче го следваше неотлъчно, явно бе прегризал ремъка и го бе открил.

Кучето излая отново. Мат се обърна и видя, че двете мечки са замръзнали на място при внезапната му поява. Майката душеше въздуха. Като обитател на Хребета Брукс тя несъмнено добре познаваше вълците. Дали щеше да ги прогони? Спрялото само на петнадесетина метра мече затанцува на лапите си. След това тръсна глава и се втурна към тях, без да обръща внимание на никакви заплахи. Майката вече нямаше избор. Отвори уста, изрева и се хвърли напред.

Мат съобрази моментално. Пъхна флакона обратно в колана и извади от раницата си буркана с кървавата примамка, замахна и го метна с всички сили. Съдът с размери на юмрук полетя с точността на бърз пас на питчър на Янките и се пръсна в ствола на канадската топола на тридесет метра нагоре по пътеката. Разхвърчаха се кръв и вътрешности. Само два напръстника от съдържанието бяха достатъчни, за да привлекат мечките в радиус от няколко километра. А сега концентрираната миризма моментално изпълни въздуха.

Мечето прекрати небрежния си ход и се закова на място, вдигна нос и започна да души въздуха и да сумти. Главата му се завъртя като радарна чиния към източника на омайното благоухание. Дори майка му забави крачка и погледна към миришещото дърво. Мечето се обърна и заподскача нагоре по склона. Беше гладно, току-що излязло от зимното си леговище след дългия сън и тази воня му бе хиляди пъти по-интересна от храстите с къпини или от някакви си горски надзиратели. Така че то се отдалечи с радост. Майка му ги изгледа все така враждебно, но се затътри назад да охранява отрочето си по пътя към омърсеното дърво.

Мат усети, че сега е моментът да си обират крушите.
– На място, Бейн - прошепна той. Кучето бе вдигнало нос нагоре във въздуха и трескаво душеше. Мат се пресегна и го хвана за прегризания остатък от каишката. – И през ум да не ти минава.

Отстъпи назад и надолу по хребета, отдалечавайки се от мечките и наградата им. Продължаваше да върви заднешком, като с едното око следеше пътеката, а с другото - да не би мамчето да реши да ги последва. Но двете мечки останаха на местата си. След около четиристотин метра Мат им обърна гръб и бързо извървя трите километра до лагера."
Из книгата

Издателска къща Бард ООД
София 1113
бул. Цариградско шосе №115-Н, ет. 3
bard@bard.bg