"Модели. Ако сте като мен, виждате света чрез тях. Ще видите последователности на Фибоначи в цъфтящия артишок. Както и златното сечение във формата на цветята. Или спирали и ивици при стотици видове, които крият хищника от жертвата му, но и привличат партньори. Иначе казано, всички искаме да бъдем видени. Да бъдем ухажвани. А понякога дори да бъдем хванати. Но едва преди пет години ФБР даде зелена светлина на екип, посветен да изучава как характерни модели могат да разкрият извършителите на престъпление. Отворих вратата на караваната и ефектът беше като от вакуум. Миризмата на близката гора изчезна, ароматът на кучешки дрян и жасмин се смени с вонята на пот и развалена храна. И на нещо по-лошо. На развалени яйца.
– Господин Пекос? – извиках аз.
Лъчът на фенерчето ми зашари в мрака, осветявайки реещите се из караваната прашинки. През потока светлина видях капак на отворена кутия за пица с резен изсъхнало сирене, лепнат за картона. И покрита с меламин маса за карти с антикварна кремъклийка на нея. Зад мен партньорът ми Джоан „Точната“ Харис влезе от непрогледно тъмната нощ в още по-тъмната къща.
– На твое три – каза тя.
Лъчът на фенерчето ѝ се насочи надясно, а аз обърнах моето наляво.
– Фреди? – Гласът ѝ сякаш звънна в мрака. Звучеше по-дружески от моя, но аз познавах гласа на Точната и усетих тревогата ѝ.
Обърнах се към кухнята. Една хлебарка пробяга през лъча на фенерчето. На плота имаше две малки каси „Йенглинг“ светло, с по една липсваща бутилка от всяка.
– Ъ-ъ, Гарднър – обади се Точната от дясната ми страна. – Фреди май не е от най-живите.
Насочих фенерчето към гласа ѝ и видях Фреди Пекос. Тайният ни информатор беше бял мъж на трийсет и пет. Дългото му метър и деветдесет тяло беше проснато на протрито канапе, с отпуснати ръце и бутилка „Джак Даниълс“ между свивката на десния му лакът и корема. И имаше кръв.
– Макар че ако трябва да съм честна, едва ли най-голямата му мечта е била да работи за нас или да живее на подобно място – добави Точната. – Но, ъ-ъ... това определено е по-лошо.
Точната можеше да пуска черни шегички по всяко време и в това отношение е моя пълна противоположност. Аз успявам да пусна добра не повече от два пъти годишно. Пристъпих към тялото и Точната го освети с фенерчето си. Фреди Пекос беше облечен в камуфлажен панталон и бяла тениска. Яката беше опръскана с нещо червено, което предполагаше, че той е изплюл или повърнал кръв. На петнайсетина сантиметра надолу – към средата на тениската – имаше голям ален овал.
Наскоро бях прочел в един наръчник, че в моменти на стрес празните приказки могат да ти подействат добре. Продължих да държа фенерчето насочено към Пекос, но обмислих няколко теми.
– Е, какво прави снощи? – попитах Точната.
– Имах гореща среща – отвърна тя.
Кимнах, без да откъсвам поглед от Пекос.
– Всъщност беше тройка – продължи тя и аз се обърнах към нея. – На стрелбището. – Смигна ми. – Аз. И две момчета на име Смит и Уесън.
Мислено си отбелязах да пробвам тази тактика някой път – с някого, който не се казва Джоан Харис. Обърнах се отново към тялото и клекнах. Сложих си ръкавици и повдигнах тениската. Под една гънка на плата имаше огнестрелна рана с размерите на изгаряне с пура. На цвят варираше от черно в средата до тухленочервено по краищата.
– Мамка му. – Рядко ругая.
Не беше случайност, че бяхме дошли в къщата посред нощ. Фреди Пекос беше наш таен информатор по случай, по който работехме от три месеца в Хамбис, Флорида, на час и половина път северозападно от Маями. Не се бяхме чували с Фреди през последните четиресет и осем часа, но явно някой му беше отскочил на гости през това време.
„Дали не са разбрали, че е започнал да работи за ФБР?“
– Гладкоцевно оръжие – каза Точната.
Присвих очи към силуета ѝ, който едва се забелязваше извън кръга светлина. Почти всеки ден Точната се обличаше по един и същи начин – бял анцуг и джинси. Но за тази мисия се беше издокарала изцяло в черно.
– Сигурна ли си?
Някои рани могат да ти дадат информация за разстоянието, от което е било стреляно, броя изстрели и местоположението на стрелеца и съдебните медици, специализирани в огнестрелни рани, често са най-добрите анализатори на тези елементи. Точната обаче беше аномалия в много отношения. Израснала бе в Аляска. Баща ѝ забранявал да гледа телевизия и вместо това запълвал дните ѝ с други неща. Научил я да проследява диви животни, когато била на шест, и да стреля, когато навършила осем. Преди да постъпи във ФБР, тя дори била член на олимпийския ни отбор по стрелба.
– Куршумите следват пътя на най-малкото съпротивление – каза тя. – Или в случая с Фреди, тъканите с най-малко съпротивление.
Доста догадки за толкова малко време, но Точната обърна фенерчето си така, че да виждам лицето ѝ. Носеше червеникаворусата си коса на бретон и сега я отметна от челото си, и отстъпи две крачки назад, като преценяваше разстоянието и ъгъла.
– Стрелецът е бил тук. – Тя посочи мястото на около три метра от Пекос, след което се върна при жертвата и извади джобно ножче. Клекна до мен и повдигна края на кожата при раната. – Изстрелът е бил направен под ъгъл, не от упор. Когато го сложат на масата, май ще намерим сърцето му на три парчета.
Обърнах се към оръжието, оставено до кутията за пица.
– Онази пушка – казах.
– Сто на сто.
Погледнах мястото, на което беше стояла Точната. Иначе казано, убиецът беше стрелял право по него, но траекторията леко се беше променила въпреки късото разстояние, най-вероятно поради неточността, характерна за гладкоцевните оръжия. Или защото убиецът не е бил добър стрелец. Или и двете. Поради което Точната беше предположила, че сърцето на Пекос, което се намираше нагоре и вдясно от входната рана, е било разкъсано на парчета. Подуших. Първата степен на разложението се нарича автолиза, което буквално преведено означава „самосмилане“. Мембраните на клетките в тялото се самоизяждат. Когато Точната беше разръчкала раната, от нея беше замирисало на сероводород – газ, който се беше трупал в корема на Фреди и разяждаше кожата му.
– Гадост – казах аз и се изправих.
– Нали? – Точната се усмихна. – Преди време излизах с един тип, който работеше в моргата. Всяка вечер се прибираше със същата миризма. – Тя сви рамене. – Накрая реши, че професията му е умряла работа.
Погледнах я. През повечето дни беше по-добре човек да не обръща внимание на шегите ѝ.
– Отивам да огледам спалнята – казах аз. – Няма да е зле да хвърлиш един поглед на оръжието.
– Слушам, капитане – отвърна тя, докато излизах от основното помещение.
С Точната работим в отдел на ФБР, известен със съкращението МИР, или „Модели и разпознаване“. Освен че съм неин партньор, аз водя групата, която се състои от нас и от още един екип – Ричи Бранкато и Каси Пардо. Работата ни е да идентифицираме странни особености при забуксували или остарели случаи. Да разкриваме детайли, които други са пропуснали, след което да предаваме случая или на филиала, който ни го е пратил, или на някой екип в Куонтико. Когато ни хвалят, повечето хора ни наричат спецове по решаване на пъзели. Когато не ни хвалят, ставаме особняци. Чешити с уклон към днните. Често се случва да ни наричат и „откачалки“. Ако трябва да съм честен спрямо колегите си, повечето негативни подмятания обикновено са насочени към най-стария сред нас – мен.
Водачът на екипа. Опитвам се да се впиша в средата. Променям личността си и стила си на работа. Но като цяло съм си един и същ. Неспособен да се променя. Това разследване започна преди три месеца с имейл от кабинета на министъра на правосъдието до директора на ФБР Крейг Поултън. Някакъв аналитик от прокуратурата на Флорида попаднал на нещо странно – миналата година от едни и същи трийсет и два банкомата били изтеглени 11600 помощи за безработни. Във Флорида те се плащат с чек или по сметка, което повдигаше въпроса за гъстотата на безработните. Възможно ли беше 11600 души без работа да живеят толкова близко един до друг, че да използват едни и същи банкомати? За мен това не беше никакъв въпрос. Всеки знаеше, че отговорът е не. Просто никой нямаше представа как да го тълкува."
Из книгата
