Дъжд от глухарчета

Ашкомб е най-красивата, кокетна къща в селцето Съфлок - мечтан дом за всяко малко момиченце, но и перфектно убежище, когато си преживял загуба. Саския е само на десет години, когато губи майка си и заживява със своя баща и двамата си дядовци.

Младата жена израства, заобиколена от много обич, но усеща огромна празнина в душата си.
Вече на трийсет и две години Саския има реномето на най-добрия реставратор в района. Заедно със своя баща Ралф тя поема нова задача от младия и амбициозен Матю. Той наследява имението "Гласкин хаус", пълно със стари и на пръв поглед ненужни книги. Но когато Саския открива скрита бележка, осъзнава, че е на път да разкрие разтърсваща любовна история, развиваща се на фона на Втората световна война в известния разузнавателен "Блечли парк". А Саския и Матю неусетно откриват път един към друг...

"От плика извади лист - беше писмо. Постави го върху масата и го разгледа все едно оценява книга, която има нужда от реставрация. Беше сгънат на две и пъхнат в плика. Хартията беше от високо качество, избеляла с времето, както и самото мастило. Отгоре нямаше адрес, а само дата в десния горен ъгъл: Септември, 1943."
Из книгата

"Днес беше рожденият ден на Саския. Тя ставаше на тридесет и две и няма да сгреша, ако кажа, че изобщо не приличаше на повечето си връстници. Ще кажа още, че това отчасти беше неизбежен резултат от факта, че все още живееше заедно с баща си и двамата си възрастни дядовци. Но макар тази семейна ситуация да би се сторила странна и не особено идеална на мнозина, Саския никога не беше изпитвала необходимостта да се оправдава за нея. Освен това настоящата организация на домакинството датираше толкова отдавна, че за нея беше трудно да си представи нещо друго: нещата бяха такива, каквито бяха. От меката тапицерия на перваза на прозореца на спалнята си Саския наблюдаваше как дядо О, с ракитова кошница в ръка и старо градинарско палто върху пижамата си, със спокойна крачка, щадяща наскоро подменената му колянна става, отиваше към заскрежената градина. Това беше позната гледка: всяка сутрин, с изключение на няколкото седмици през ноември, когато беше в болницата, за да лекува артрита в коляното си, той посещаваше клетките на кокошките, за да събира яйцата.

След като се върнеше в кухнята, оставяше плячката си върху плота до печката, докато дядо Харви пуфтеше и мърмореше, че винаги слага кошницата там, където ще му се пречка. След като приключеше с оплакванията, той вземаше необходимото, за да приготви закуската. Бъркани яйца или яйца на очи с препечена филийка беше любимият им начин да започнат деня, макар че Саския и баща ѝ, които внимаваха за нивата на холестерола, понякога ги заменяха с овесена каша или зърнена закуска. Дядо Харви имаше върховната власт в кухнята, точно както Оливър отговаряше за градината. Всеки от тях имаше своите отговорности и добре отработен и установен ред. Нещата бяха устроени по този начин. Докато наблюдаваше как високата, леко приведена фигура на осемдесет и шест годишния ѝ дядо се отправи обратно към къщата, а дъхът му се виждаше в студения февруарски въздух, Саския разбра, че това щеше да бъде един от онези вълшебни дни на зверски студ, в които побелялата земя е твърда като желязо под краката ти, а бледото слънцето свети от небето, без да излъчва топлина. Оттатък градината полетата бяха покрити със скреж, а две полски врани, кацнали на върха на близките дъбове, грачеха силно. Когато дядо ѝ изчезна от погледа ѝ, тя знаеше, че беше на безопасно място обратно в къщата, стана от прозореца и продължи да се облича.

Макар да беше започнал като всеки друг, този ден беше различен и не само заради рождения ден на Саския. Днес беше годишнината от трагичната катастрофа, която беше станала причина животът им да рухне и ги беше довела в Ашкомб. Преди двадесет и две години майка ѝ и двете ѝ баби бяха излезли да пазаруват и никога не се завърнаха у дома, тъй като животът им беше прекъснат по жесток начин от ужасна автомобилна катастрофа. По онова време Саския беше на десет, възраст, достатъчна да осъзнава и преживява скръбта, но не и да се справи с травмата от огромната загуба. Бяха нужни седмици, преди да позволи на баща си да напусне къщата, без да бъде нападната от истеричен страх, че той няма да се върне. Харви, бащата на майка ѝ, беше този, който смяташе, че е било полезно за всички тях да заживеят заедно, за да не се налага баща ѝ да се справя сам с мъката, всъщност да не се налага на никого от тях сам да се справя с мъката. За осем месеца успяха да обединят силите и ресурсите си и се преместиха да живеят тук. Саския се влюби в Ашкомб в момента, в който го зърна. Това беше най-красивата къща, която беше виждала някога: типична за Съфолк розова вила с разгърната конструкция на края на село Мелбъри Грийн, опасана от открити полета, река Стур, течаща зад градина, не по-голяма от два акра, и второстепенен път, който се виеше през леко вълнистия провинциален пейзаж на Съфолк. На запад пътят отиваше към Кеймбридж, а на изток достигаше до бреговете на Саутуолд и Алдебърг.

Безупречно изработеният покрив с богато декорирани греди, скосените розови стени, обрасли в розови храсти и овощната градина, пълна с ябълкови, крушови и сливови дръвчета, изглеждаха съвършени като в приказките. От момента, в който се нанесоха, те бяха запленени от тази къща и тя се превърна в тяхно светилище, вълшебен оазис на усамотение, в който макар и бавно, започваше да се извършва изцелението на душите им.
- Ето къде си била! - поздрави я баща ѝ, когато отвори кухненската врата и на момента усети топлината от печката.
- Мислехме да изпратим някой да те търси. Честит рожден ден!
- Да, мило момиче, честит рожден ден - пригласяше му и дядо. О, като я хвана за ръката и я насочи към масата, където срещу нейния стол имаше малка купчинка от подаръци и картички.
- Тридесет и две - отбеляза дядо Харви, смеейки се, и я целуна по бузата - май някой е пораснал.
- Звучи ми сякаш някой е остарял - направи физиономия Саския.
- Глупости! А сега, рожденичке, сядай и знай, че сме готовида изпълним всяка твоя прищявка. Какво да ти приготвя за закуска?
- Знаеш ли, май днес ще рискувам да хапна бъркани яйца.
- Добър избор и според мен. Да прибавя ли и препечена филийка? Може би с едно-две резенчета бекон до тях? По-живо, Оливър, не стой така, а налей на момичето малко чай!
- Добре, добре - каза дядо О с изражение на досада, - не е нужно да ми натякваш.
Саския мило им се усмихна, докато двамата развълнувано щъкаха насам-натам около нея и се препираха в пижамите и нощниците си, като същински Лаурел и Харди. В чест на рождения ѝ ден представлението беше малко по-дълго с надеждата да я разсее поне малко от неизбежната сянка, която тегнеше над този ден. Въпреки че самите те бяха изгубили съпруги и дъщеря, винаги полагаха усилия общата им загуба и скръб да не помрачат рождения ѝ ден. Но в действителност нямаше как рожденият ѝ ден да не накара всеки от тях да погледне назад и да си спомни случилото се. За Саския обаче фактът, че беше изминала още една година, добавяше повече тревоги относно бъдещето, отколкото относно миналото. Макар да бяха в доста добро здраве, дядовците ѝ нямаше да стават по-млади и мисълта да ги изгуби един ден, я изпълваше с дълбока скръб. Погледна към баща си и знаеше, че само по изражението на лицето ѝ той разбираше какво си мисли в момента. Винаги успяваше.

Една неделя, докато учеше за изпитите в края на гимназиалния курс, тя обяви, че няма намерение да постъпва в университет, тъй като от години работи в семейния антикварен магазин.
- Три години безсмислено учене биха ме отегчили до смърт - беше казала тя.
- И какво по-точно планираш да правиш? - беше попитал баща ѝ, без да вдига очи от каталога, върху който работеше.
- Ще работя тук с теб, разбира се - отговори тя, - а през останалото време ще се науча да реставрирам книги, за да не се налага да плащаш астрономическите такси на Франклин Рийд. Насочвайки към нея цялото си внимание, той беше казал:
- От колко време кроиш тези планове?
- Достатъчно, за да знам какво искам да правя. Моля те, татко, не ме карай да постъпвам в университета само за да бъда студентка, няма да мога да свикна и ще се чувствам ужасно нещастна. Ще бъде жалко да похарчиш толкова пари за това. Предвид миналите събития, за него не беше трудно да отгатне какво ѝ се въртеше в главата - в крайна сметка, свикването никога не беше приоритет за нея, не и след катастрофата, която отне живота на половината ѝ семейство."
Из книгата

Труд ООД
София 1528
ул. Поручик Христо Топракчиев № 11
nelly@trud.cc