Безумецът от Таро

Безумецът от Таро Деница Дилова Времетраене: 1:15 мин. Последната територия Момчил Николов Времетраене: 1:12 мин. Здравка Евтимова Времетраене: 2:19 мин. Зелените очи на вятъра Здравка Евтимова Времетраене: 1:16 мин. Хавра Захари Карабашлиев Времетраене: 8:45 мин. Веселина Седларска Времетраене: 1:57 мин. България за начинаещи. Джаз от сюжети и портрети Веселина Седларска Времетраене: 0:57 мин. Няма край Дейвид Гогинс Времетраене: 1:12 мин. Биполярно афективно разстройство Д-р Владимир Симов Времетраене: 1:28 мин. Лира Петя Андонова Времетраене: 1:03 мин. Юдина щерка Симона Панова Времетраене: 1:11 мин. Сляпата армия Давид Тоскана Времетраене: 1:07 мин. Усмихни се! Рейна Телгъмайър Времетраене: 1:00 мин. Замъци и сливовица - как се влюбих в Словения Сам Болдуин Времетраене: 1:10 мин. Цочо Билярски Времетраене: 2:04 мин. Върни назад Лиз Томфорд Времетраене: 0:59 мин. Пътуване в мрака Джон Дъглас, Марк Олшейкър Времетраене: 1:11 мин.

Ако властва лудостта, кого тогава наричаме Безумец? Тя е доброто момиче. Той е лошото момче. Те не се познават, защото се движат по различни маршрути и в различни часове. Нейният и неговият живот нямат пресечна точка. Той влиза в съдебната зала, той е свикнал да се движи по ръба на закона. Тя е в тога, тя е законът. Погледите им се срещат и в този миг тя е само жената, а той е просто мъжът. Съдия Надя Черняк е красива и успешна. Уважавана е от общността в града, има отдаден съпруг и две обичани деца. Животът ѝ е уреден. Образцов. И задушаващ. Доминик е баск, който търси бягство в България от потайно и вероятно нечисто минало. Всичко ще се промени и за двамата след онзи кратък момент в съдебната зала. Любовта им е огнена игра, насилие над нежността и нежно насилие, страстен театър, чиято сцена са публични места в град, в който нищо не може да се скрие. Те остават невидими за човешките очи, но не и за една охранителна камера. Заслужава ли любовта да бъде спасена от пепелищата на един пламнал свят?

След успеха на първата ѝ книга, "Дневният живот на нощните пеперуди", победител в конкурса "Нов български роман" на издателство "Сиела", Деница Дилова се завръща с нов роман за търсенето на една жена на собствено значение на любовта, независимо колко изкривено, егоистично и разрушително може да бъде то. Мрачното чувство за хумор и лаконичността на Дилова напомнят на афористичността на Амели Нотомб, рисувайки живота на една съвременна жена, която не се поддава на ограниченията на обществото.

"Цял живот водя диалог с невидимото. Мисля, че оттам някъде произлиза любовта. Очаквам някой експерт да разгърне пред мен енциклопедия, закон за неразкритото, необяснимото. И да изтълкува един-единствен абзац или какъвто и да е фрагмент, който да обясни защо любовта оправдава напълно нашата форма на живот.
Дори когато прилича на мъртвешки танц.

Имаме среща някъде, но не е казал точно къде, само квартала знам. Изведнъж виждам колата му, вратата се отваря и той се измъква ловко. Всмуква от догарящата цигара, с едната ръка още държи ключовете за колата си. Заключва с небрежно завъртане на китката. Върви към мен с походка на диво животно, но ще ме подмине, защото после ще се застигаме някъде из входовете. Личи, че градът не му е по мярка, но той е точно тук и ще вземе всичко, което може, защото това е неговият експеримент. С подпухнали очи, небръснат, изхвърля угарката, пъха ключовете в джоба на дънките си. Достатъчно близо е, за да видя, че фиксира очите ми с онзи поглед на непознат, който току-що е видял жена, на която няма да ѝ се размине. В квартала, в който сме, няколко жилищни блока носят имена на планети – "Венера", "Юпитер", "Сатурн"... Може би ще изберем "Марс". Всички сгради тук са еднакви като в руски филм – едроплощен кофраж.

Разминаваме се, ръкавите ни почти се докосват. Извръщам се, за да видя силуета му в гръб, докато не се е слял с обстановката. Намираме се на хълма, близо до реката. Зад него небето е кобалтовосиньо, а в мен засияват всички цветове на дъгата.
Опустошителен пейзаж.

Целият ми живот премина в Преспан и околностите. Мога да сравня всичко, което се случи през пролетта на 2012 година, с потъване в плаващи пясъци, тъй като никога не съм потъвала в плаващи пясъци. Не знам кой бе режисирал живота ми дотук, но го намирам за лаик. Зле скалъпени образи, предсказуем декор, посредствена масовка – собственият ми филм дрънчи на нискобюджетна градска история в Преспан, началото на XXI век. Добро семейство, сносни доходи, отлична репутация и така нататък, и така нататък... Мисля, че най-близкото определение би било обикновено щастие. Всеки се стреми към него. И когато най-после го постигне, прави едно и също векове наред – влюбва се и съсипва всичко, което е изградил.

Имах се за добър човек, около тази ос се въртях. Около нея се въртят всички.
Не твърдя, че скучаех. По-скоро бях в очакване. Безидейно. Иначе се движех – ставах сутрин, имах план за деня, отивах на работа и после се грижех за семейството си. Единственото, което ме заинтригуваше понякога, бе нечия елегантно изпусната фраза. Говоря за изключително редки случаи. Някои от репликите наизустявах, повечето записвах. Първо колекционирах цитати, но с течение на времето усетих, че цитатите са като малките бели пухчета от глухарче, които улавяме и след това пускаме във въздуха – носят само моментна наслада, не оставят никакъв смисъл. Като хлапе в езиковата гимназия установих, че най-красивите думи в българския език бяха френски. Échafaud. Protégé. Préambule. Имената на френските поети бяха поезия сами по себе си. Съвършена при това.
Няма как да се изразяваш елегантно, ако говориш непрекъснато, а хората покрай мен говореха безспирно, и то големи глупости. Сигурно имаше някакво количество думи, които трябва да изсипем от устата си през живота си. Някакво задължително число. Пет милиона прилагателни и шест милиона съществителни. Милиард съюзи и никакво затопляне на отношенията на междусъюзниците. Петнайсет милиона конфигурации. Думата обичам до безкрай, без да сме обичали истински нито веднъж.

Изразяването не трябваше да става по този елементарен начин. Беше кощунство да не се влага мисъл, да не се ухажва фразата.
А те предимно псуваха. Нямах нищо против псувните. Особено на френски. Друга отличителна черта на хората от обкръжението ми бе, че мъжете харесваха жените на другите мъже, а жените харесваха мъжете на другите жени. Любовта е лукс, а не ширпотреба, не знам какво ѝ се натискаха всички. Искаха да бъдат обичани, но без те да обичат. Лъхаше на студ и пластмаса от цялата смес от мъже и жени, която светът бе забъркал, а аз някак плувах насред тоя безвкусен сос, стремейки се да запазя вкуса си. Но за кого и за какво?
Любовта беше лукс. Свободата беше лукс. Парадоксално, но единственото, което не беше лукс, бяха парите.

Имах в историята си няколко мъже случки и един мъж убежище, който се грижеше за мен и децата. Трима бяха от гимназията, още четирима от факултета по право, който завърших. Друго нямах. Малко ли беше? Мислила съм много над това, че не ценя нищо. Кога и на какво около себе си щях да напиша отличен?
Живеене или съществуване? Нито едното от двете. По-скоро присъствие.
Не идваше и не идваше нещото, което не знаех какво точно е, но го чаках да се появи. Отегчена от деня, всяка нощ го съчинявах, а на сутринта то се изпаряваше. Не пиех. Не близвах, но какво от това? Понякога пушех дълга цигара или пурета, колкото да наблюдавам ръката си с нея.
А децата ми бяха прекрасни. Ема и Момчил. Посрещаха ме от работа, пазарувахме заедно. Сутрин ми правеха закуска. Привечер – вечеря. На обяд хапвахме супи в някое бистро, най-често Doris, а след това сядахме на близките пейки и гризяхме зелени ябълки.

– Никога не бъди добра, Ема! – казвах на единайсетгодишната си дъщеря.
– А ако бъда добра, какво? Какво ще стане? – питаше тя с ококорени очета.
– Ще бъдеш постоянно огорчена.
– Като приключиш с основното си дете, ще ядем ли семки? – питаше Момчил, по-малък с две години, но доста наясно с всичко. Правеше се на ревнив и пренебрегван, за да поддържаме тръпката вкъщи. И двамата знаеха, че ги обичам.

Купувахме слънчогледови семки и пак се разливахме по пейките. Слушахме скорците, гледахме мръсните мартеници по клоните, навярно донесли много здраве и просперитет на знайни и незнайни хора. И бях наполовина щастлива. На четиридесет осъзнавах, че съм по-близко до смъртта, отколкото до раждането си. Откакто станах родител, най-големият ми страх беше смъртта. Живеех страхливо и се самоненавиждах.
През това време цветята вкъщи умираха. Орхидеите капеха като вишнев цвят. Вероятно бях прокълната. Нощем си пусках глупави телевизионни предавания. Превърна се в навик да се будя в 4.00 всяка нощ. Бях решила, че от 4.00 до 5.00 трябва да съм на линия.

Избирах най-често кулинарни предавания или такива за обзавеждане – реставрация на стари мебели или състаряване на модерни мебели. Понякога следях с интерес разкрасителни процедури на застаряващи жени. Но най-дълго време прекарвах пред екрана, гледайки предавания за дивата природа.
"Гепардът е най-блестящият ловец. Той не може да гони жертвата продължително. Но умее да постигне ускорение при гонитбата от 0 до 100 км/час за 6 секунди. Застига я, протяга лапа и преплита задните ѝ крака – нарушаване на равновесието. Антилопата се претъркулва..."
Гепардът обичаше антилопи и в основната част от живота си ги убиваше. И аз обичах разни неща, но не толкова силно. Любовта още нищо не ми бе причинила, нито моята любов бе причинила някому нещо.

Сигурно липсата на истински развлечения за жена с моите интереси си каза думата. Вероятно любовта беше най-леснодостъпното развлечение за всички и навсякъде векове наред. Можеше да живееш на село, да се влюбиш лудо в най-дивия селянин и да изживееш велики дни и нощи. Не знаех какво мога аз самата.
Мога да говоря за себе си до безкрай, но аз съм безинтересна и тази история не е за мен.
Тя е за него."
Из книгата

Сиела Норма АД
София 1510
бул. Владимир Вазов №9
080012525