Малазанска книга на мъртвите - сказание 7: Вихърът на жътваря

Ледерийската империя се сгромолясва под бремето на покварата и егоизма. Обкръжен от ласкатели и агенти на своя коварен канцлер, император Рулад Сенгар потъва в бездната на лудостта. Около него гъмжи от заговори. Имперската тайна полиция провежда кампания на терор срещу собствения си народ. Блудният, прозиращ надалече бог, внезапно е ослепял за бъдещето. Подушили хаос, страховити сили прииждат от всички страни.

Брутална, съкрушителна сага за война, измяна и тъмна, неудържима магия, епична фентъзи поредица с изключително въображение!

Ако нечия работа заслужава похвалата епично, то това е творчеството на Стивън Ериксън. С необятния си мащаб и въображение, обхващащи разнолики и многостранни континенти и култури, Ериксън се извисява над всички, които пишат съвременно фентъзи.

Книгата е част от поредицата Малазанска книга на мъртвите на Стивън Ериксън.

"Сред пейзаж, раздран от скръб, труповете на шест дракона лежаха разхвърляни в накъсана редица, проснала се на над хиляда разтега из равнината, с разкъсана плът, натрошени щръкнали кости, зейнали челюсти и оцъклени сухи очи. Там, където кръвта им се бе проляла върху земята, духове се бяха сбрали като рояци мухи, за да смучат, и вече впримчени, призраците се гърчеха и надаваха глухите си отчаяни ридания, докато кръвта потъмняваше и попиваше в безжизнената пръст. А после, когато всичко се втвърди и заякна като лъскав камък, призраците се оказаха обречени, пленени навеки в тъмния си затвор.

Голото същество, което газеше по грубата пътека, очертана от падналите дракони, не им отстъпваше по големина, но бе привързано към земята и крачеше на два огънати като лъкове крака, с бедра, дебели като хилядолетни дървеса. Ширината на раменете му бе равна на ръста на Тартено Тоблакай. Дебелият врат бе скрит под грива лъскава черна коса; лицевата част на главата бе издадена напред - чело, скули и челюст, а хлътналите му очи разкриваха черни зеници, обкръжени от млечна белота. Огромните ръце бяха непропорционални дълги, грамадните длани почти задираха земята. Гърдите му бяха големи, бели и провиснали. Крачеше покрай разлагащите се трупове, а походката му бе някак странно плавна, съвсем не тромава, сякаш всеки негов крайник имаше повече от обичайния брой стави. Кожата му бе с цвета на избеляла на слънцето кост, потъмняла на червеникави жилки в краищата на ръцете; подутини покриваха кокалчетата на пръстите, плетеница напукана плът тук-там оголваше костта. Дланите бяха пострадали след нанасяните убийствени удари.

Съществото спря, кривна глава нагоре и се загледа в трите дракона, зареяли се високо във въздуха над кълбестите облаци. Изникваха и чезнеха отново сред дима на загиващия свят. Дланите на съществото потръпнаха и дълбоко от гърлото му се изтръгна тихо ръмжене. След дълга пауза то продължи по пътя си. Оттатък последния мъртъв дракон се издигаше низ от хълмове и най-големият от тях беше прорязан, сякаш нечий гигантски нокът бе изровил недрата на възвишението, и в тази ровина кипеше рана, раздрана в пространството, и от тази рана на седефени струи кървеше магическа мощ. Злобата на тази енергия бе явна от начина, по който поглъщаше страните на пролома - разяждаше като киселина скалите и балваните на древното русло. Разломът скоро щеше да се затвори; онзи, който бе преминал последен, се беше постарал да запечата портала зад себе си. Но подобно изцеряване не можеше да се извърши припряно и тази рана щеше да продължи да кърви.

Съществото се приближи, без да обръща внимание на бликащата отрова. На прага отново спря, обърна се и погледна назад, откъдето бе дошло. Драконовата кръв се втвърдяваше в камък, трупащи се един връз друг пластове непроницаемо вещество, което вече започваше да се отделя от обкръжаващата го пръст, надигаше се по краищата и оформяше странни неразчленени стени. Някои от тях започваха да затъват, да изчезват от това селение. Пропадаха, свят след свят надолу. За да се появят отново, здрави и несъкрушими, в други селения, според вида на кръвта, и това бяха закони неоспорими от никого. Старвалд Демелайн. Кръвта на дракони и смъртта на кръвта.

В далечината зад съществото Куралд Емурлан, Селението на Сенките, първото селение, породено от сливането на Мрак и Светлина, се гърчеше в смъртния си пристъп. Далече - далече бушуваха гражданските войни, а в други райони разкъсването вече бе започнало, огромни части от тъканта на този свят се откъсваха, несвързани, изгубени и забравени - или за да се изцерят сами, или за да загинат. Ала тук все още щяха да прииждат натрапници, като мършояди, струпани около паднал левиатан, жадни да откъснат и отнесат със себе си късове от селението. И щяха да се унищожават взаимно в жестоките битки над късовете.

Никой и никога не си беше въобразявал, че цяло едно селение би могло да загине така. Че деянията на потъналите му в поквара обитатели могат да унищожат... всичко. Световете продължават да живеят, това бе вярата - убеждението - независимо от действията на обитаващите ги. Разкъсаната плът се изцерява, небето се прочиства, нещо ново пропълзява от солената тиня. Но не и този път."
Из книгата

Издателска къща Бард ООД
София 1113
бул. Цариградско шосе №115-Н, ет. 3
bard@bard.bg