Малазанска книга на мъртвите - сказание 6: Ловци на кости

Първата кръв, която ще се пролее, ще е в света на смъртните!

Въстанието на Седемте града е потушено. Ша’ик е мъртва. Останала е една последна въстаническа сила, окопана в град Ю’Гатан и под фанатичното командване на Леоман от клана Флейлс (Вършачите). Възможната предстояща обсада на древната крепост безпокои изтощената от битки Четиринадесета армия на Малаз.

Но другаде сили на много по-грандиозен конфликт правят началните си ходове. Сакатият бог е получил място в пантеона, назрява схизма и трябва да се изберат страни. Каквото и да реши всеки от боговете, основните правила са променени невъзвратимо и ужасяващо и първата кръв, която ще се пролее, ще е в света на смъртните.

Свят с множество действащи лица с ярки характери, познати и нови, сред които - Хеборик Призрачните ръце, обсебената от бог Апсалар, Кътър, някогашен крадец и настоящ убиец, необикновеният воин Карса Орлонг и двамата странници Икариум и Маппо - всеки преследващ такава съдба, каквато могат да сътворят със собствените си ръце. Ала сега, когато ножовете са извадени от каниите, боговете не са склонни на доброта. Ще има война, война в небесата. А нейният залог? Нищо по-малко от самото съществуване...

"Дайте ми богат, сложен и в същото време съвсем неопознаваем свят, с изкусителен намек за заплетена история, митология и древно познание. Дайте ми загадка, вплетена във величествено повествование... Дайте ми свят, в който всяко море крие рухнала Атлантида, в който всяка руина има да разкаже своя легенда, в който всеки прекършен меч е реликва от невъобразими битки. Дайте ми, с други думи, фентъзи произведенията на Стивън Ериксън... майстор на изгубени и забравени епохи, ваятел на древен епос."
SALON.COM

Поредицата Малазанска книга на мъртвите е епично сказание за война, интрига, магия и измяна. Стивън Ериксън е един от най-оригиналните, надарени с богато въображение разказвачи в съвременното фентъзи.

"Паяжините между кулите прозираха високо горе на лъскави пелени и лекият вятър откъм морето подръпваше огромните нишки така, че дъждът се сипеше на тънка мъгла над град Картуул, като всякоя утрин в Ясния сезон.

С повечето неща човек би могъл да привикне рано или късно, и след като паяците паралт с жълтеникавите ивици първи бяха заели омразните някога кули след малазанското завоевание на острова, а това беше вече преди десетилетия, имаше достатъчно време човек да свикне с такива подробности. Дори гледката на чайки и гълъби, увиснали неподвижно всяко утро между десетките кули, преди големите колкото юмрук паяци да изпълзят от бърлогите си на горните етажи, за да грабнат плячката си, предизвикваше сред гражданите на Картуул не повече от смътно отвращение.

Сержант Хелиан от градската стража в квартал Септарх, уви, беше изключение. Имаше богове, подозираше тя, гърчещи се във вечна насмешка към окаяната ѝ съдба, за която те самите безспорно бяха виновни. Родена в града, прокълната със страх от всякакви паяци, тя беше преживяла всичките си деветнадесет години в неутешим ужас. Защо просто не напуснеш? Въпрос, който ѝ бяха задавали приятели и познати повече пъти, отколкото можеше да изброи. Ала не беше толкова просто. Беше невъзможно всъщност. Мътните води на залива се влачеха омърсени от кожи с проскубани пера, парцали паяжина и прогизнали, полюшващи се тук-там над вълните пернати трупчета. Навътре в сушата нещата ставаха още по-лоши. Младите паралт, след като избягаха от своите стари в града, се бореха да достигнат зрелостта си сред варовиковите скали, обкръжаващи Картуул. И макар и млади, бяха не по-малко агресивни и хищни. Макар търговци и селяци да я уверяваха, че човек може цял ден да върви по пътеки и пътища, без да срещне нито един, Хелиан не вярваше. Знаеше, че боговете дебнат. Също като паяците.

Останеше ли по-трезва, сержантът забелязваше разни неща с бдителното усърдие, подобаващо за един градски страж. И макар да не беше в състояние на постоянно пиянство, хладната трезвост водеше до истерия, така че Хелиан се стараеше да стъпва устойчиво по клатещото се въже на "не съвсем пияна". Тъкмо по тази причина не бе разбрала за странния кораб, пристанал току-що в Свободните кейове: беше пристигнал преди изгрев слънце и флаговете му показваха ясно, че е дошъл от Малаз. Сами по себе си, корабите от остров Малаз не бяха нито нещо необичайно, да не говорим за забележително. Есента обаче беше настъпила и преобладаващите ветрове на Ясния сезон правеха невъзможни за навигация всякакви маршрути на юг, поне за следващите два месеца.

Ако не беше толкова замаяна, щеше също тъй да е забелязала - стига да бе заделила време да се запъти към кейовете, което сигурно щеше да е възможно само с помощта на меча - че корабът не е обичайната барка или търговска гемия, нито боен дромон, а гладък и изящен съд, конструиран по начин, неприлаган през последните петдесет години от нито един корабостроител в империята. Тънкият като острие нос бе украсен с причудлива дърворезба - малки релефни фигури на влечуги и червеи; резбата се проточваше плавно назад по планширите почти до средата на кораба. Кърмата беше четвъртита и странно висока, със странично поставено кърмово весло. Екипажът наброяваше десетина души, кротки като за моряци и несклонни да напуснат кораба, който се полюшваше вързан успоредно на кея. Една самотна фигура беше слязла веднага щом спуснаха подвижния мост малко преди разсъмване.

За Хелиан тези подробности дойдоха по-късно. Бегачът, който я намери, беше местно пристанищно гаменче, което ако не нарушаваше закона, се мотаеше около кейовете с надеждата да го наемат за водач на новопристигнали посетители. Късчето пергамент, което ѝ връчи, беше с доста добро качество, можеше да се усети на допир. На него бе изписано сбито съобщение, което, щом го прочете, я накара да се намръщи.
– Добре, хлапе, опиши ми мъжа, който ти го даде.
– Не мога.

Хелиан хвърли поглед през рамо към четиримата стражи, застанали зад нея на ъгъла. Един от тях пристъпи зад момчето, хвана го с една ръка за дрипавата ризка и го повдигна. Раздруса го - леко.
– Какво, с паметта ли не си наред нещо? - каза Хелиан. – Дано, защото и петак няма да ти дам.
– Не мога да си спомня! Гледах го право в лицето, сержант! Само че... не мога да си спомня как изглеждаше!

Тя изгледа момчето за миг, после изсумтя и се обърна. Стражът смъкна момчето на земята, но не го пусна.
– Пусни го, Урб.

Хлапакът офейка. Тя махна вяло на стражите да я последват и пое надолу.

Квартал Септарх беше най-мирният район на града, само че не заради някакво по-особено усърдие от страна на Хелиан. Търговските сгради не бяха много, а малкото жилищни служеха за приют на послушници и поддържащ персонал на десетината храма от двете страни на широката главна улица. Крадци, които искат да останат живи, не крадят от храмове. Тя поведе отделението си по широкото платно и за хиляден път си отбеляза колко запуснати са повечето храмове. Паяците паралт си падаха по пищната архитектура, куполи и по-малки кули, а жреците май губеха битката. Купища хитин пращяха и пукаха под стъпалата им, докато крачеха.

Преди години току-що изтеклата първа нощ на Истрал'феннидан щеше да се отбележи с буйно празненство по целия остров, изпълнено с жертвоприношения, които да умилостивят богинята покровителка на Картуул, Д'рек, Червея на Есента, и архижрецът на Великия храм, Демидрекът, щеше да поведе процесия през града, по килим от плодородната смет, босите му нозе щяха да заорат през гниещия, гъмжащ от личинки и червеи боклук. Деца щяха да гонят куци псета по кривите задни улички, а щом ги сгащеха - да ги пребиват до смърт с камъни и да крещят името на богинята. На осъдени на смърт престъпници щяха публично да одират кожите, да прекършват дългите им кости, а сетне щяха да хвърлят нещастните жертви в ямите, гъмжащи от лешоядни бръмбари и червени огнечърви, които щяха да ги оглозгат до кокал през следващите четири-пет дни.

Всичко това беше преди Малазанското завоевание, разбира се. Първата, главна мишена на императора се беше оказал тъкмо култът към Д'рек. Императорът беше неясно, че ядрото на властта в Картуул е Великият храм и че най-могъщите магове на острова са жреците и жриците на Д'рек, над които властваше Демидрекът. Освен това не беше случайно, че в нощта на клането, предшествала морското сражение и последвалото го нашествие, нощ, предвождана от омразните Танцьора и Въслата, Старшата на Нокътя, заклинателите на култа, воглаве с Демидрека, бяха основно прочистени. Защото архижрецът на Великия храм едва наскоро беше спечелил властта чрез вътрешен преврат, а изтиканият съперник бе не някой друг, а Тайсхрен, новият - по онова време - Върховен маг на императора.

Хелиан само беше слушала разкази за онези празненства, тъй като те бяха обявени извън закона веднага щом малазанските окупатори метнаха имперската мантия над острова, но твърде често ѝ бяха разказвали за отдавнашното бляскаво време, когато остров Картуул бил на върха на цивилизацията.

Сегашното окаяно състояние бе по вина на малазанците, за това всички бяха съгласни. Есента бе дошла с цялата си сила над острова и навъсените му обитатели. Не само култът към Д'рек беше съкрушен, в края на краищата. Робството беше премахнато, ямите за екзекуции бяха разчистени и запечатани окончателно. Имаше дори сграда, приютила пасмина подведени алтруисти, които осиновяваха сакати улични псета.

Подминаха най-скромния храм на Кралицата на сънищата и клечащия срещу него, най-омразен Храм на Сенките. Някога на Картуул бяха разрешени само седем религии, шест от които - подчинени на Д'рек - оттук и името на квартала. Солиел, Полиел, Беру, Бърн, Гуглата и Финир. След завоеванието бяха дошли още - двата току-що споменати, както и Десембрий, Тогг и Опонн. А Великият храм на Д'рек, все още най-голямата сграда в града, беше в жалко състояние на разруха.

Мъжът, застанал пред широките стъпала на входа, бе в облеклото на малазански моряк - избеляла непромокаема кожа и протрита дрипава риза от тънък лен. Черната му коса беше прибрана на опашка без накити. Щом се обърна, сержантът видя лице на средна възраст, с гладки меки черти, макар че имаше нещо особено в очите му, гледаха някак трескаво."
Из книгата

Издателска къща Бард ООД
София 1113
бул. Цариградско шосе №115-Н, ет. 3
bard@bard.bg