Малазанска книга на мъртвите - сказание 8: Дан на хрътките

"Ериксън е необикновен писател... Моят съвет към всеки, който би могъл да ме чуе, е: доставете си удоволствието!"
Стивън Доналдсън

"Пълна с убийци, магове, политика, интрига, хумор, напрегнато действие, ярки характери и напълно оригинален подход към магията... една от най-оригиналните и завладяващи фентъзи поредици в последно време."
Интерзоун

"Дайте ми свят, в който всяко море крие рухнала Атлантида, всяка руина нашепва сказание, всеки прекършен меч е мълчаливо свидетелство за незнайни битки. Дайте ми, с други думи, фентъзи творбата на Стивън Ериксън... майстор на изгубени и забравени епохи, ваятел на епично фентъзи."
Salon.com

"Истински епичен по обхват, Ериксън няма равен на себе си, стане ли дума за действие и въображение, и влиза сред ранга на автори като Толкин и Доналдсън в своята визия за митичното, а може би дори ги надвишава."
SF Site

Стивън Ериксън е археолог и антрополог. Дебютният му роман Лунните градини беляза началната глава на епическата поредица Малазанска Книга на мъртвите, призната за една от най-значителните творби в жанра фентъзи за това хилядолетие.

"Стоеше сама на терасата сред града от син пламък. Небесният мрак бе изтласкан, нежелан гост на тази първа нощ от Празненството Джедероун. Тълпи изпълваха улиците на Даруджистан, щастливо разбунени, добродушни в бедствието на свършека на една година и начеването на друга. Нощният въздух бе влажен и остро наситен с безброй миризми. Имало беше пиршества. Имало беше разбулвания на свободни, приемливи за женитба млади мъже и девици. Трапези, отрупани с екзотични блюда, дами, загърнати в скъпи коприни, мъже и жени в нелепи униформи, всички в бляскава позлата - този град без постоянна армия хранеше множество частни гвардии и хаотично обилие от висши рангове, държани повече или по-малко изключително от благородната класа.

На празненствата, на които бе присъствала тази вечер, облегната на ръката на своя съпруг, нито веднъж не бе видяла истински офицер от Градската стража на Даруджистан, нито един истински войник в прашносиво наметало, с лъснати ботуши и белези от рани по лицето, с дръжка на меча, увита в проста кожа, и очукан, потъмнял от носене ефес. Но беше видяла окачени самохвално на изнежени охранени мишци торкви като онези, които красяха някои войници на малазанската армия - войници от една империя, които неотдавна бяха осигурили за даруджистанските майки смразяващи заплахи към непослушните деца. "Малазанци, чедо! Промъкват се в нощта да крадат глупави деца! Да ви направят роби за тяхната ужасна императрица - да! Тук, в нашия град!"

Но торквите, които бе видяла тази нощ, не бяха от простия бронз или с грубо ецваното сребро на истинските малазански знаци и отличия за ранг, каквито се появяваха като реликви от някакъв отдавна мъртъв култ по пазарните сергии на града. Не, тези бяха златни, отрупани с драгоценни камъни, синьото на сапфира бе най-обичайният цвят дори при цветното стъкло, синьо като синия пламък, с който беше прочут градът, синьото, възвестяващо някаква величава и храбра служба на самия Даруджистан. Пръстите ѝ се бяха притискали в една такава торква, на ръката на съпруга ѝ, и в твърдия мускул под нея, твърдост досущ като презрителния поглед в очите му, докато оглеждаше струпаните тук-там благородници в просторната бръмнала зала, с властната осанка, която бе придобил, откакто влезе в Съвета. Презрението го имаше в погледа му много преди това и ако не друго, беше нараснало след последната му и най-триумфална победа.

Даруджистанските жестове за поздрав и уважение се бяха завихрили около тях в достолепното им преминаване през тълпите и с всяка проява на уважение и почит лицето на съпруга ѝ ставаше все по-кораво, ръката му под пръстите ѝ се стягаше все повече, кокалчетата на ръцете му побеляваха над оръжейния му колан, бе затъкнал палците си в плетените халки по последната мода сред дуелистите. О, сега той се наслаждаваше да е сред тях. Всъщност - да е над мнозина от тях. Но за Горлас Видикас това не означаваше, че е длъжен да харесва някого от тях. Колкото повече го ласкаеха, толкова по-дълбоко беше презрението му и това, че щеше да бъде оскърбен без тяхното сервилничене, беше противоречие, подозираше тя, каквото мъж като нейния съпруг едва ли щеше да понесе.

Благородниците бяха яли и пили, стояли бяха надуто, обикаляли бяха и парадирали, натанцували се бяха до капване, и сега залите за пиршества и светските холове екнеха само от безцелната шетня на слугите. Извън пищните зали на именията обаче простолюдието все още се веселеше по улиците. Маскирани и полуголи танцуваха по уличните калдъръми - с необузданите вихрени стъпки на Дрането на Фандър - все едно че зората никога нямаше да дойде, все едно че самата мъглива луна щеше да си остане неподвижна сред бездната, смаяна свидетелка на лудешкото им веселие. Градските стражи просто стояха отзад и наблюдаваха, придърпали прашносивите наметала около телата си; металните ръкавици стържеха, отпуснати върху палки и дръжки на мечове.

Точно под балкона, на който стоеше, фонтанът в неосветената градина тихо бълбукаше и ромолеше, защитен с високите здрави стени на имението от буйните улични празненства, на които бяха станали свидетели по време на изнурителното си връщане към дома с каляската. Мъглива лунна светлина пълзеше в кипналата от пръските вода на басейна. Синият огън бе твърде силен тази нощ, твърде силен дори за скръбната луна. Самият Даруджистан беше като сапфир, блеснал в торквата на света. И все пак красотата му и цялото това възторжено хилядогласно ликуване не можеше да я достигне тази нощ. Тази нощ лейди Видикас бе видяла своето бъдеще. Всяка отделна година от него. Там, опряна на твърдата ръка на своя съпруг. А луната... е, тя приличаше на нещо от миналото, замъглен от времето спомен, ала все пак я беше отвела назад.

Към един балкон също като този, във време, което сега изглеждаше много отдавна. Лейди Видикас, някогашната Чалис Истрайсиън, току-що бе видяла своето бъдеще. И откриваше, тук, в тази нощ и опряна на това перило, че миналото е по-добро място за съществуване. Тъпо! Точно тази нощ да свършат питките риви! Като ругаеше под нос, Пикър се провираше през гъстото множество на Крайречния пазар, през шумни тълпи и пияни гуляйджии, блъскаше с лакти, когато се наложеше, изпепеляваше с поглед всяка лъстива усмивка, която я забърсваше по пътя, и най-сетне стигна до входа на мръсна задна уличка, затънала в смет до глезените. Някъде южно от парка Бортън. Не точно маршрутът обратно до кръчмата, който би предпочела, но празненството се беше развихрило до пълно безумие.

С увитите в кърпа питки под лявата мишница, тя спря, за да оправи усуканото си тежко наметало, намръщи се, като видя прясното леке от някакъв разсеян минувач - леке от някакъв тъп джадроубски сладкиш, - опита се да го забърше, от което стана още по-зле, а после, в още по-вкиснато настроение, загази през боклуците. Ако Богинята беше дръпнала, Блупърл и Анци несъмнено щяха да са се справили по-добре с намирането на салтоанско вино и вероятно вече се бяха върнали в кръчмата на К'рул. А ето я нея тук, на цели дванадесет преки и два прехода през две стени, с двайсет или трийсет хиляди побъркани глупаци дотам. Щяха ли да я чакат приятелите ѝ? Забрави. Проклетата Бленд с нейните питки риви! И навехнатият ѝ глезен отгоре на това, заради който Пикър бе принудена да се озове тук, в първата нощ на празненствата - стига глезенът наистина да беше навехнат, а тя си имаше някои съмнения, след като Малът просто бе примижал към отока и беше свил рамене.

Впрочем, човек едва ли можеше да очаква нещо друго от Малът. Съвсем се беше скапал след пенсионирането и шансът слънцето изобщо да изгрее в бъдещето на лечителя бе почти толкова възможен, колкото Гуглата да забрави да донесе сметката. А и не беше сам в нещастието си, нали? Но каква полза имаше да подхранва мрачното си настроение с тези добре предъвкани мисли? Ами такава, че я караше да се чувства по-добре, това беше. Дестер Трин, плътно загърнат в черното наметало и с вдигната качулка, наблюдаваше жената с големия задник, която газеше през сметта в другия край на уличката. Беше я засякъл да излиза през задната врата на кръчмата на К'рул, кулминацията от четири нощи на пост в грижливо избраното и загърнато от мрака местенце, от което можеше да следи тясната вратичка."
Из книгата

Издателска къща Бард ООД
София 1113
бул. Цариградско шосе №115-Н, ет. 3
bard@bard.bg