"Урок № 1
Смутно време
Ленин от началото на двайсетте, говореше Ишченко, почти не е приличал на себе си, и то не само поради болестта. Самотен, изоставен от всички, той все по-ясно и по-ясно разбира, че на свой ред трябва да постъпи по същия начин с пролетариата. Предаден, и той трябва да стане предател. Все още неумел в разговорите си с Бог, съвсем объркан, той смесва молбите и изискванията, поставя на Господ ултиматуми и веднага заявява, че е капитулирал, че е съгласен безусловно на всичко. Имало дни, когато той с часове, като навит с пружина, измъчвайки себе си и Господ, повтарял: наистина ли пътят към Него не е можело да се прокара по друг начин, без да преминава през измяна?
Към Господ няма път без вяра, без надежда, без любов; а у Ленин поначало не е имало нито първото, нито второто, нито третото - единствено политически нюх, който по-рано никога не го бил подвеждал. Може би понеже на Ленин не му достигала вяра, Господ го следял по-ревниво, отколкото другите хора. Но да се каже, че е бил вкарван в правия път с тояга, не би било вярно. Той сам искал да свърне по този път, много искал, но колко трудно му било! Ето, уж на стария път е сложен кръст и не щеш ли, всичко отново се връща. Онова, на което вчера разпалено се е подигравал, днес не просто се оправдава - с блясъка на истински полемист той го взема на въоръжение. И вече не можеш да разбереш - с кого е той, накъде е поел.
Трябва да признаем, че през двайсетте години, макар и без вестници, без книги, без диспути с опоненти, политическото развитие на Ленин продължило. Променяли се възгледите му за революцията, за комунизма. Предишният марксизъм с неговия спасяващ всички и всичко пролетариат умира у него. Ленин започва да проумява, че не е бивало да разчита на работническата класа. Тя е изцяло в миналото и то като с мрежи го дърпа, дърпа го назад. Да строиш с работници свободен от зло и грях свят, е безнадеждна работа.
Уж тук всичко е ясно, но след ден - ето ти нова промяна. Ленин в своя спор с Бог по най-трогателен, най-решителен начин се опитва да защити, да отбранява пред Него хората, които е водел по-рано. Казва: нищо, че човекът на труда е толкова черен, греховен, че с нищо не можеш да го очистиш. Нищо, че който и босяк да вземеш, все ще е крадец и лъжец, пропаднал пияница и блудник. А бедите, които са го сполетели, са го направили още по-лош. Отмъщавайки на света, той си го изкарва на слабите. Пребива до смърт жена си, децата си. И веднага пита Христос - нали Той е казал, "че... на небесата повече радост ще има за един каещ се грешник, нежели за деветдесет и девет праведници, които нямат нужда от покаяние" (Лука 15:7). Настоява, изисква от Бог отговор, макар отдавна да знае, че лумпенът не само другите не може да спаси, ами и себе си.
Търсейки кого другиго, ако не трудещите се, Господ го е обрекъл да води сега, към двайсета година Ленин отново преравя цяла Русия, мисли за селяните, за бившите помешчици, за буржоазията, за чиновничеството, за интелигенцията - вътре в нея отделно за свещениците и за хората, занимаващи се със свободни изкуства, но никъде не намира чисти и непорочни хора. Разбира се, той се е досещал кой трябва да стане новият свят народ, но се е правел на разсеян, преструвал се е, че не разбира. Нахално е молел за ясно знамение свише, че да не би пак да се заеме не с когото трябва и да го поведе по грешен път. Питал е защо враговете, когато бил с работниците, в един глас твърдели, че ето на, уж той е безбожник, антихрист, звяр, по-лош от Диоклециан, а пък Господ го обича, изпраща му победа след победа.
Лесно е да разберем Ленин, обяснява на класа Ишченко. Той е бил човек целеустремен, не е обичал да се разпилява и преди революцията главата му изцяло е била заета с партията. Рядко е имал възможност спокойно и отчетливо да помисли за вас, децата. Освен това не е имал повод: той не е имал свои деца, а за чуждите е знаел, че ако комунизмът победи, те определено ще са добре. Общо взето детското бърборене, веселата детска гълчава - всичко това не го е вълнувало твърде. Самата мисъл, че един ден ще трябва да живее, че и да работи край бебе, го ужасявала. Когато другарите му, сдобили се с потомство, се опитвали да придумат за това и тях с Надя, той се измъквал с шеги, казвал, че кърмачетата миришели на мишки - а Крупская до сълзи се страхувала от тях."
Из книгата
Начало 
Рейтинг: 9.00 / 2 гласа 
