Странстващият албатрос

Странстващият албатрос Деметра Дулева Времетраене: 0:57 мин. Джералд Даръл Времетраене: 0:56 мин. Моето семейство и други животни Джералд Даръл Времетраене: 0:52 мин. Живот в скалите Мария Лалева Времетраене: 0:55 мин. Тютюн - том 1 и том 2 Димитър Димов Времетраене: 0:59 мин. Жажда Захари Карабашлиев Времетраене: 1:16 мин. Няма край Дейвид Гогинс Времетраене: 1:12 мин. Биполярно афективно разстройство Д-р Владимир Симов Времетраене: 1:28 мин. Лира Петя Андонова Времетраене: 1:03 мин. Юдина щерка Симона Панова Времетраене: 1:11 мин. Сляпата армия Давид Тоскана Времетраене: 1:07 мин. Усмихни се! Рейна Телгъмайър Времетраене: 1:00 мин. Замъци и сливовица - как се влюбих в Словения Сам Болдуин Времетраене: 1:10 мин. Цочо Билярски Времетраене: 2:04 мин. Върни назад Лиз Томфорд Времетраене: 0:59 мин. Пътуване в мрака Джон Дъглас, Марк Олшейкър Времетраене: 1:11 мин.

Габриела слиза на Северната гара в Брюксел с малко багаж, китарата на Нико и една черна котка. Но храброто ѝ пътуване, изпълнено с неочаквани срещи и странни премеждия, едва сега започва. Животът в крайните квартали на София, Брюксел и Париж може да е удивително еднакъв. Защото най-трудно навсякъде е това, което Габриела единствено търси: да бъде отново щастлива...

"Родена съм в годините на социализма. Половината си живот съм прекарала в България, другата - в чужбина. И още не знам коя от двете части е по-добрата. Живяла съм в четири държави, говоря пет езика, сменяла съм работа и жилище десетки пъти. Вярвам, че най-добрият начин да разкажеш действителността е, като измислиш история за нея."
Деметра Дулева

"Забивам първия ориентир: слънцето и тук изгрява винаги от изток. Предвидим и успокоителен факт. От седмици съм в този град, но въпреки усилията, той ми убягва. Пространството е враждебно, хората се държат мнително. Опитомяването се оказва дълъг процес, иска много време и търпение. Но както споменах - не се давам лесно.

Животът тук е стегнат в обръчите на хиляди правила, а доносниченето е силно разпространено. Наричат го по друг начин - граждански дълг. Това означава да следиш съседа, да докладваш за поведението му и за всяко нарушаване на правилата. Не си окосил ливадата навреме, не си напръскал с пестициди, позволил си да цъфне плевел, който заразява с отровните си семена целия квартал, не си изхвърлил боклука по график, не си почистил след кучето, децата ти вдигат шум пред блока, пуснал си водата в тоалетната след 22 часа, паркирал си до оградата на общински имот, не си подрязал храстите с два сантиметра... Всичко това се съобщава в общината и полицията, най-често в писмен вид. Следват повиквателни, глоби, разправии.

Докато им свикна, получавахме през ден писмо в пощата: да не съм простирала прането на балкона (а къде?), да съм махнела веднага жълтите перденца от стаята, които купих за цвят с първата си заплата (можело само бели), да не слизам тичешком по стълбите... Ама с кой акъл и аз съм тръгнала да домакинствам в отсъствието на Нора. Тя като ме видя как се лутам, извади наръчника с вътрешния правилник на блока и ми го даде да го наизустя. Трийсет гъсто написани страници! Направо се стреснах къде съм попаднала. Само правилата за изхвърляне на боклука заемаха пет-шест страници: начини на сортиране, график за изхвърляне, пунктове за предаване... В началото много се дразнех, но после схванах логиката. Особено силно се впечатлих, че боклукът на Белгия се рециклира почти изцяло или се превръща в енергия. Така могат да си позволят дори магистралите им нощем да са осветени. И заключих, че точно тази тяхна изобретателност и подреденост е в основата на благополучието им. Май не е зле правилата да се спазват.

Едно от нещата, които ме смаяха при пристигането ми, беше нивото на автоматизация на живота. Машините са заместили човека на всички работни места, където това е възможно: на пунктовете за продажба на билети за градския транспорт, на касите в магазина, на гишетата в банките, на стоянките за бензин. Бях толкова свикнала с човешкото общуване, че се шокирах от използването на карти и кодове за всяко нещо. Ако нямаш банкова карта, на практика не можеш да оцелееш в този град. А аз нямах и никога не бях имала. Наложи се бързо да си направя. И да се науча да използвам машините, автоматите и роботите. Слава богу, лесно схващам.

Терасата бързо се превърна в наблюдателница - по всяко време, докато съм вкъщи. Ставам рано, сипвам си кафе и сядам да го пия на открито. Дебна всяко движение. Започвам да разпознавам постоянните играчи на утрото. Към седем часа за сутрешния си джогинг минава възрастен мъж с избеляла тениска и плетена шапка. Тича равномерно, сякаш отмерва в такт сърдечния си пулс. Харесва ми. Някъде по същото време идва собственикът на кафенето, измива тротоара, изважда масите, разтваря чадърите. После - дядото китаец, с двете внучета, които води на училище. Минават тихо и призрачно като в нямо кино. И тях ги харесвам. Накрая прозорецът отсреща се отваря с трясък и се подава стара жена по нощница. Винаги рошава и немита. Постила кърпа на перваза и чак тогава опира лакти. Да не би да си захаби протритите ръкави. Не я харесвам тая дърта вещица."
Из книгата

Хермес ООД
Пловдив 4000
ул. Лозенград №51, ПК 4077
info@hermesbooks.com