"Ръката ѝ. Невъзможно е да се каже как започна изчезването и дали вече е приключило, помисли си Анна. А и откъде да започнеш? Дали се отнася за мен, за нея или за него, дали е тя, ние или ти, дали е сега, тогава или някога скоро. А това, че нямаш дори правилния залог, правилното глаголно време, правилното местоимение, го прави много по-трудно. Може би дори невъзможно. Бяха ли изобщо думи? – както изтъкваше Франси. Е: какво бяха те? Сякаш и те вече са се разпаднали, толкова много пепел и сажди скоро ще се изсипят, толкова много дим, който да погълнем. Сякаш всичко, което може да се каже, е: ние казваме, вие казвате или ако това, тогава. Тях, нас, бяхме ли ние, вие?
А дали Франси не е по-щастлива, че не може да каже нищо, заеква Томи. Имам предвид, дали превеждането на преживяването в думи изобщо е постижение? Или то е просто причината за цялото ни нещастие? А дали не e наша трагедия и несекваща самонадеяност? Светът се увлича от думи, фрази и сложни параграфи. Една дума води до друга и съвсем скоро имаме какви ли не афери, войни, геноцид и антропоцен. Тишината е единственото място, където може да се открие истината – поне така твърди Томи, когато е на няколко чашки. А какво имаме вместо това? Шум и бръщолевене отвсякъде.
От дълго време осъзнавал все по-силния писък, надигащ се в него и извън него, продължи братът на Анна. Опитвал се да овладее този вик, той бил причината да заеква, но не можел да го възпре. Ден след ден светът става по-горещ и по-задимен, а нощем – по-шумен: повече строителен шум – повече изчезващи насекоми, повече шум по пътищата – повече липсващи рибни запаси, повече новинарски шум – повече измиращи жаби и змии, повече брекзитръмп – все повече и повече климатовъглища, все повече и повече шибани туристи навсякъде, дори тук, в Тасмания, дори тук, на края на света, ами те се редят на опашка за върха на Еверест, какво можеш да очакваш?
Повече къртачни чукове повече завиващи камиони, падащи и ставащи и бийпкащи берачи на череши, повече туристически автобуси задръстващи малките улички повече куфари на колелца трака-трака-тракащи по улиците повече шибаникараванокемперуващи повече шибаниеърбиенбинци повече местни жители спящи в палатки из целия град докато дори сънищата му се изпълват с кошмари от шум движение и растеж които не са от полза за никого и пораждат само неща които правят хората неспокойни нещастни и все по-бедни; все по-силна паника изразяваща се в движение, страх от спокойствието, туризмът, който трябваше да спаси острова, стори точно обратното, туристите дори серат в дворовете на местните жители, какво, по дяволите, ни казва това? Вадят бедните шибани пингвини от дупките им вдигат ги за селфита в Инстаграм, кои са тези хора? Идват с нискотарифни полети идват с круизни лайнери – всяка година по-големи, по-шумни с по-дебилно рискуващи живота си звезди, кораби увенчани с все по-големи водни пързалки пилони за бънджи скокове и видеоекрани подаващи се изпод димната мъгла на мазута принудени да бъдат щаст-щаст-щастливи, така казва Томи. Страшно-страшно-шибани пенитенциарии преструващи се на големи веселяци докато плават над Хобарт който прилича на Града на Ноди – ама всички ли искат да бъдат на седем? Да, не, може би.
Точно зад планината, отвъд града, пожарите приближаваха все повече; всеки ден новините и социалните мрежи показваха снимки на евакуационни центрове претъпкани с хора беше като война те бяха като бежанци това беше война и те губеха а кой печелеше? Кой? На телефона си той виждаше как правителството призовава за още въглищни мини нови въглищни електроцентрали протестираш ли и наречеш ли сега в Австралия пожарите глупост те вкарват в затвора за двайсет и една години същото наказание като за убийство те не можеха да се наситят на огън и дим, но той беше уплашен, всъщност беше уж-ужас-ужасен, беше му писнало. Тасмания беше мястото където хората идваха за да избягат от всичко това но сега се случваше и тук: древни гори изчезваха, плажовете бяха покрити с боклуци, диви птици повръщаха найлонови торбички от супермаркети, светът изчезваше, някакво ужасно насилие се завръщаше за последно възмездие. Какво как защо кой?
И понеже всички тези неща ставаха все повече и повече, казва Томи, изглежда има все по-малко и по-малко от света, все по-малко и по-малко от него самия. Калинките изчезнаха бръмбарите мекотелки, мекотелите с красивото име португалска галера изчезнаха, щипалките които никога не виждаш сега изчезнаха красивите блестящо оцветени коледни бръмбари чиито крещящи метални черупки събираха като деца изчезнаха рояците летящи мравки изчезнаха жабите квакащи напролет цикадите жужащи лете изчезнаха изчезнаха гигантските императорски молци големи колкото малки птици, с потръпващи в лятната нощ криле подобни на прашни персийски килими, изчезнаха, местните австралийски животни – куоли, поторута, пардалоти и бързолетовите папагали – изчезнаха изчезнаха изчезнаха.
Има много по-малко от всичко, казва Томи, тя трябва да го придружи някой път, когато отива на лов за раци. Ха, защо някой изобщо би го правил? Големите гори от водорасли изчезнаха абалоните изчезнаха раците изчезнаха! Изчезнаха! Изчезнаха! Нещо не беше наред той го усещаше като болка като болест, която растеше в него, растеше изчезваше, стягане на гърдите и тялото, накъсано дишане ден след ден нощ след нощ. Чуеш ли го веднъж не можеш да спреш да го чуваш разбираш ли? Дали според нея проблемът бе в любовта? Никой вече не знае как да обича изчезнала ли бе любовта? Дали? Собственото му сърце сякаш бе по-малко от телефон, дали тя знаеше какво има предвид, знаеше ли знаеше ли?"
Из книгата
Начало 
