Тесният път към далечния север

През 1941 г. младият военен лекар Дориго Еванс се влюбва за пръв път. И точно тогава войната го поглъща заедно със света, в който живее, и го запраща на далекоизточния фронт, откъдето попада в ада на японски трудов лагер. Военнопленниците строят в сърцето на джунглата железен път между Тайланд (тогавашен Сиам) и Бирма - малтретирани от пазачите си, гладни, изтощени и болни, но вкопчени, за да оцелеят, в някакъв бленуван стремеж, в приятелство и спомени за родина и близки. Насред целия този мрак Дориго се крепи единствено от надеждата да се види отново с Ейми, съпругата на чичо му, с която го свързва болезнена страст, зародила се преди той да замине за фронта.

Петдесет години по-късно, попрегърбен под ореола на публичния си образ на най-прославения австралийски герой от войната, изтъкнат хирург и известен с похожденията си бонвиван, той с удивление размишлява над своята одисея и, проклинайки лъжовността на спомените, се мъчи да намери отговор на въпроса как и защо е стигнал дотук. Тесният път към далечния север - заглавието неслучайно е заимствано от прочутия с метафоричните си духовни обобщения пътепис на японския класик Мацуо Башо - е увлекателно поднесено пътешествие в лабиринта на човешката душа в търсене на смисъла и любовта.

"През годините наградата Man Booker е била печелена от много хубави книги, но тази година я присъдихме на шедьовър."
А. К. Грейлинг, председател на журито на Ман Букър за 2014 година

Ричард Фланаган (р. 1961 г. в Тасмания) е смятан за най-добрия австралийски писател на своето поколение (Икономист). Автор е на разтърсващи романи, всеки от които е отличен с по няколко награди, както и на множество статии и есета, посветени на опазване на околната среда и на културното наследство на родния му остров. Романът му Тесният път към далечния север, вдъхновен от преживяванията на баща му в японски военнопленнически лагер през Втората световна война, е удостоен с наградата Ман Букър за 2014 година.

"Защо в началото винаги има светлина? Първите спомени на Дориго Еванс бяха от озарена от слънцето църква, в която стои с майка си и баба си. Дървена църква. Ослепителна светлина, а той щапука насам-натам, ту пристъпва в неземната ѝ ласка, ту се връща обратно в женските ръце. Ръце на жени, които го обичат. Все едно влиза в морето и после отново изскача на брега. И пак, и пак. Бог да те благослови, казва майка му, прегръща го и го пуска. Бог да те благослови, син. Трябва да е било хиляда деветстотин и петнайсета или и шестнайсета. Бил е на една-две годинки. Сенките дойдоха по-късно под формата на вдигната ръка, черно очертание в мъждивата светлина на газената лампа. Джаки Магуайър седеше в малката тъмна кухня на семейство Еванс и плачеше. По онова време плачеха само бебетата. А Джаки Магуайър беше възрастен мъж, най-малко на четирийсет, бършеше с длан сълзите от сипаничавото си лице. Или пък с пръстите си?

Единствено риданията бяха запечатани ясно в паметта на Дориго Еванс. Отекваха като откъртени. Глъхнещият им ритъм напомняше на тупкането на задните крака на хванат в примка заек, само на това можеше да го оприличи. Беше дотичал да покаже на майка си кървавия мехур на палеца си и на девет години с нищо друго не можеше да сравни този звук. Беше виждал възрастен да плаче един-единствен, смайващ път, когато брат му Том се върна от голямата война във Франция и слезе от влака. Том беше хвърлил войнишката си торба на напечения прахоляк край коловоза и изведнъж се беше разплакал.

Докато го гледаше, Дориго Еванс се чудеше какво ли може да накара един мъж да заплаче. Години по-късно сълзите станаха просто израз на чувства, а чувствата - единственият компас в живота. Чувствителността излезе на мода и чувствата се превърнаха в театър, в който хората бяха актьори и извън сцената те вече не знаеха кои са. Дориго Еванс щеше да доживее да види тези промени. И щеше да помни времето, когато хората се срамуваха да плачат. Когато се страхуваха от слабостта, която плачът издаваше. И от неприятностите, до които водеше. Щеше да доживее да види как незаслужено хвалят някого само защото е твърде чувствителен и истината ще го засегне.

Онази вечер, когато Том си дойде, изгориха кайзера на клада. Том не говореше за войната, за германците, за газа, за танковете и окопите, за които толкова бяха слушали. Не каза нито дума. Чувствата невинаги са равни на живота. Понякога не са равни на нищо кой знае какво. Той само се взираше в пламъците. Щастливият човек няма минало, нещастният няма нищо друго. На стари години Дориго Еванс не беше сигурен дали го е прочел някъде, или сам си го е измислил. Измислил, омешил, раздробил. Безжалостно раздробил. Скала, камък, прах, кал, скала, така върви светът, отговаряше майка му, когато я преследваше с въпроси защо това е така или иначе. Светът е, казваше тя. Просто е, син. Беше се опитал да откърти камък от канарата, строеше укрепление, но отгоре се срути друг, по-голям, стовари се върху палеца му и под нокътя се наду парещ кървав мехур. Майка му го вдигна на кухненската маса, където беше най-светло, и без да обръща внимание на необичайния вид на Джаки Магуайър, завъртя палеца на сина си към лампата. Джаки Магуайър хлипаше и току проронваше по някоя дума. Миналата седмица жена му била отишла с влака в Лонсестън с най-малкото им дете и още не се била върнала.

Майката на Дориго взе ножа за месо. По острието се точеше жълтеникава ивица овнешка лой. Пъхна го в жарта в печката. Вдигна се дим, изпълни кухнята с мириса на печено овнешко. Тя извади ножа, по искрящия червен връх блещукаха искрици бяла пепел, гледка едновременно пленителна и плашеща за Дориго. Не мърдай, заповяда майка му и стисна ръката му с изненадваща сила. Джаки Магуайър се бил качил на влака и отишъл да я търси в Лонсестън, ала не я намерил. Дориго Еванс гледаше как нажеженият до червено връх докосва нокътя и той започва да пуши, майка му прогаряше живеца. Джаки Магуайър каза: Потънала е вдън земя, госпожо Еванс. Димът се разсея и от палеца бликна тъмна кръв, болката и страхът от нажежения нож отминаха. Изчезвай, рече майка му и го бутна от масата. Върви, син. Ни вест, ни кост, каза Джаки Магуайър. А в онези времена светът беше голям и Тасмания все още беше целият свят. От многото затънтени и забравени селца в покрайнините, малко бяха по-затънтени и по-забравени от обитавания от четирийсетина души Кливланд, където живееше Дориго Еванс. Стара спирка на каторжническите конвои, изпаднал от хода на прогреса и от хорската памет, Кливланд оцеляваше като запасен коловоз на железницата, шепа грохнали тухлени сгради и разпилени дървени къщи, опасани с веранди, подслон за тези, понесли един век заточение и лишения.

Сред разкривените евкалипти и сребристи акации, които се полюшваха и трепкаха в маранята, беше непоносимо горещо през лятото и само непоносимо през зимата. Електричеството и радиото още не бяха стигнали до тук и макар че беше през двайсетте години на двайсети век, като че ли нищо не беше мръднало от осемдесетте, даже от петдесетте години на деветнайсети. Много години по-късно Том, който не беше предразположен към образно мислене, навярно подтикнат, според Дориго, от наближаващия край и от идващия със старостта страх, че животът е само метафора и истината е някъде другаде, каза, че животът там е бил като дългата есен на един загиващ свят.

Баща им беше кантонер и семейството им живееше в осигурена от Тасманийските държавни железници дървена къща. През лятото, когато изворите пресъхнеха, пълнеха кофи от цистерната с вода за парните локомотиви. Завиваха се с кожи от хващани с примки опосуми и се хранеха с уловени с капани зайци, понякога с кенгуру, ако успееха да застрелят някое, с отгледани в градината картофи и изпечен у дома хляб. Баща им, който беше преживял депресията в края на миналия век и беше видял как хора умират от глад по улиците на Хобарт, не смееше да повярва на късмета си, че е попаднал в този работнически рай. В по-мрачните си моменти той казваше: Живееш като псе и умираш като псе.

Дориго Еванс познаваше Джаки Магуайър, тъй като понякога прекарваше почивните дни при Том. За да стигне при него, се качваше на талигата на Джо Пайк в Кливланд и слизаше на разклона за Фингал Вали. Старият кон, който Джо Пайк наричаше Грейси, крачеше спокойно, а отзад Дориго се полюшваше и си представяше, че е някой от извиващите се като змии евкалипти, които стърчаха в безбрежното синьо небе над главите им. Вдъхваше аромата на влажна кора и съхнещи листа, гледаше ятата зелени и червени папагали, които врещяха във високите клони. Вслушваше се в цирикането на дроздовете и чуруликането на орехчетата и медоядите, накъсвано от равномерното потропване на Грейси и от проскърцването и потракването на кожени ремъци, дървени сглобки и железа, цяла вселена усещания, които после се появяваха отново в сънищата му.

Напредваха по стария коларски път, минаваха покрай спирката на дилижанса и странноприемницата, която беше затворила след появата на железницата и сега в полусрутената сграда живееха няколко бедни семейства, включително и това на Джаки Магуайър. Веднъж на няколко дни ненадейна пушилка оповестяваше пристигането на автомобил и децата наизскачаха от стаите и от полето и хукваха след пърпорещия облак прах, докато гърдите им не пламнеха и краката им не натежаха като олово. На разклона за Фингал Вали Дориго Еванс скачаше от талигата, помахваше на Джо и Грейси и продължаваше пеша към Лъуелин, чиято единствена отличителна черта бе това, че беше по-малък и от Кливланд. Щом подминеше Лъуелин, свърваше на североизток през пасищата и като се ориентираше по извисяващия се заснежен връх на Бен Ломон, поемаше през шубрака към белия скалист рид, където работеше Том, две седмици ловеше опосуми, една седмица почиваше. По следобедно време стигаше в дома му, пещера, сгушена в закътана долчинка под един хребет."
Из книгата

Колибри ООД
София, 1000
ул. Иван Вазов 36
colibri@colibri.bg