Там там

Съществува ли онова там от детството и защо цял живот ни притегля към себе си със своята сладко-горчива носталгичност? Романът на Томи Ориндж е едновременно предпазливо завръщане към там и търсене на убежище тук. Затрупани под стъкло и метал, залутани из браузъри и технологии, забързани в невъзможен ритъм, как да поберем наслояваното с векове в сегашното си днес? Как да бъдем онези, които сме в кръвта си, без да изглеждаме като анахронизъм в съвременния свят?

Дванайсет преплетени житейски истории отвеждат в обща посока - към стадиона, на който ще се проведе Голямото оукландско пау-уау. В този многогласен разказ индианците не препускат през прериите с развята коса. Те оцеляват в градската джунгла. Индианецът сме аз, ти, ние - продължаваме да търсим своята индивидуалност, но сме здраво вкопчени в корените и миналото си. Крехки градски призраци, тръгнали след безплътните си мечти.

"Удивителен литературен дебют."
Маргарет Атууд

"Това не е обикновен роман. Това е внимателно, красиво изваяно слово, благодарение на което пред нас оживяват историите на реално съществуващи съвременни градски индианци... Едно надзъртане към свързаността на съществуването, към един свят, в който камъчетата не просто потъват на морското дъно, а могат да обърнат течението.
Times Literary Supplement

Романът е финалист за "Pulitzer Prize 2019".

"Дийн Оксъндийн

Дийн Оксъндийн бърза по спрения ескалатор на метростанция Фрутвейл, като взима по две стъпала наведнъж. Когато стига до перона, влакчето, което си мисли, че изпуска, тъкмо спира от другата страна. Капка пот тръгва от качулката на суитшърта му и се търкулва надолу по лицето. Дийн я изтрива с пръст, после съблича суитшърта и го тръсва гневно, сякаш потта е избила от дрехата, а не от главата му. Плъзва поглед по релсите и издиша, дъхът му се издига и се стопява във въздуха. Подушва цигарен дим, от което му се приисква да запали, въпреки че тютюнът не му влияе добре. Иска освежаваща цигара. Иска наркотик, който действа. Отказва да пие. Пуши твърде много трева. Нищо не помага. Поглежда към отсрещната страна на релсите, където ниско долу, в нишата, образувана под перона, има графити. От години ги вижда навсякъде из Оукланд. Името му хрумна още в прогимназията, но така и не е направил нищо с него: Ленс.

Когато за пръв път видя човек да тагва, Дийн беше в автобуса. Валеше. Момчето седеше някъде в задната част. Дийн забеляза, че онзи видя, че Дийн го гледа. Едно от първите неща, които научи, когато започна да ползва градския транспорт в Оукланд, беше да не зяпа околните, да не ги гледа дори, но в същото време да не ги игнорира съвсем. Регистрираш присъствието им от уважение. Гледаш, без да гледаш. Правиш всичко възможно, за да избегнеш онова "Ти к'во зяпаш, бе?". Това е въпрос без правилен отговор. Щом те питат, значи вече си си създал проблем. Дийн подбра момента и видя как момчето написа с пръст три букви върху замъгления прозорец: прз. Веднага го разбра, явно означаваше празно. Хареса му и това, че момчето пишеше върху влажния прозорец, в пролуките между капките, хареса му и защото написаното нямаше да се задържи дълго, точно както таговете и графитите не оцеляват.

Муцуната на влака се появява, последвана от вагоните, туловището се огъва, за да завие към спирката. Самосъжалението понякога те връхлита ненадейно. Дийн за момент се поколебава дали да не скочи долу на релсите, да остави тежестта на влака светкавично да го отърве от самия него. Обаче можеше да се забави със скока, да отскочи от едната страна на вагона и само да си прецака лицето.

Вече във влака, се замисля за предстоящата комисия. Веднага ще прозрат липсата му на качества. Ще решат, че е бял - което е само наполовина вярно - и следователно нелегитимен за получаване на субсидия за културен проект. Не си личи от пръв поглед, че Дийн е индианец. Просто изглежда не съвсем бял. През годините често се е случвало да го помислят за мексиканец, питали са го дали не е китаец, кореец, японец, веднъж даже някой реши, че е от Салвадор, но най-често въпросът винаги е бил: Ти какъв си?

Всички в метрото гледат в телефоните си. Взират се навътре в екраните. Замирисва му на пикня и в първия момент се чуди дали миризмата не идва от него. Винаги се е страхувал да не се окаже, че цял живот е смърдял на пикня и лайна, без да го осъзнава, а на хората им е било неудобно да му кажат - нещо такова беше станало с Кевин Фарли, когато бяха в пети клас, а в десети той най-накрая разбра и през лятната ваканция се самоуби.

Влакът лети покрай пътя, паралелно на автомобилите. Всяка кола се движи с различна бързина: рязко, всяка сама за себе си, с непостоянна скорост. Дийн и влакът се плъзгат по релсите равномерно, без да променят ритъма на движение и бързината. Има нещо кинематографично в различните им скорости, като сцена от филм, която те кара да изпиташ нещо, без да можеш да си обясниш откъде се е взело. Нещо твърде мащабно, за да бъде усетено, нещо, което прониква под кожата ти и продължава навътре, твърде познато, за да го познаеш, непрекъснато пред погледа ти. Дийн си слага слушалките, рови из песните в телефона си. Прескача няколко парчета и се спира на "There There на Radiohead". В припева се пее: "Даже да го усещаш, не значи, че е там."

Когато се прибра, майка му Норма обяви, че вуйчо му Лукас щял да ги посети от Лос Анджелис, и го помоли да ѝ помогне със слагането на масата за вечеря. Единственият спомен от вуйчо му беше как, когато Дийн беше малък, Лукас го подхвърляше във въздуха и го хващаше, точно преди да се разбие в земята. На Дийн това нито му харесваше, нито не му харесваше. Но много ясно си го спомняше. Усещането в стомаха, комбинацията от уплах и забава. Несъзнателните изблици на смях във въздуха.

– Дийн - погледна го Лукас, – искаш ли да ти разкажа за един от филмите, по които работя?

– Разкажи ми - погледна вуйчо си Дийн."
Из книгата

Ай Си Ю ООД
София, 1111
ул. Хубавка № 8
office@icu-bg.com