Дегустаторките

Дегустаторките Розела Посторино Времетраене: 1:08 мин. Няма край Дейвид Гогинс Времетраене: 1:12 мин. Биполярно афективно разстройство Д-р Владимир Симов Времетраене: 1:28 мин. Лира Петя Андонова Времетраене: 1:03 мин. Юдина щерка Симона Панова Времетраене: 1:11 мин. Сляпата армия Давид Тоскана Времетраене: 1:07 мин. Усмихни се! Рейна Телгъмайър Времетраене: 1:00 мин. Замъци и сливовица - как се влюбих в Словения Сам Болдуин Времетраене: 1:10 мин. Цочо Билярски Времетраене: 2:04 мин. Върни назад Лиз Томфорд Времетраене: 0:59 мин. Пътуване в мрака Джон Дъглас, Марк Олшейкър Времетраене: 1:11 мин.

Живот във Вълчата бърлога.

Германия, есента на 1943 г. Двайсет и шест годишната Роза Зауер е избягала от бомбардировките в Берлин при родителите на своя съпруг в село Грос-Парч, само на няколко километра от Бърлогата на Вълка, скривалището на Хитлер. Скоро след пристигането си Роза е избрана за дегустаторка на Фюрера. Заедно с още девет жени всеки ден тя трябва да опитва ястията, предназначени за него, за да е сигурно, че не са отровени. С течение на времето между дегустаторките се създават приятелства, вражди, тайни съдружия. През 1944 г. в казармата в Краузендорф пристига нов командир от СС, Алберт Циглер, който от първия ден налага със строгостта си атмосфера на ужас и страх. Но между него и Роза ще се зародят по-различни взаимоотношения...

Вдъхновен от истинската история на Маргот Вьолк, дегустаторка на Хитлер, романът разказва за необикновените събития в живота на една млада жена, изправена пред тежки житейски избори, разкъсвана от невъзможността да постави ясна граница между правилно и грешно, между добро и зло.

Розела Посторино е родена в Реджо Калабрия през 1978 г. В момента живее и работи в Рим. Писателската си кариера започва с кратка проза. Дебютният ѝ роман "La stanza di sopra" (2007) е номиниран за литературната награда "Стрега".

През 2018 г. предизвиква огромен интерес с "Дегустаторките", световен бестселър, преведен на десетки езици, удостоен с "Кампиело" и още редица престижни отличия, основа на едноименен филм (2021).

"Влязохме една по една. След като с часове бяхме чакали прави в коридора, имахме нужда да седнем. Стаята беше голяма, а стените - бели. В центъра имаше дълга дървена маса, върху която вече бяха сервирали за нас. Дадоха ни знак да заемем местата си. Седнах и останах така, с ръце, скръстени на корема. Пред мен имаше бяла керамична чиния. Бях гладна. Другите жени се настаниха, без да вдигат шум. Бяхме десет. Някои седяха с изправени гърбове, възпитани, косите им бяха пристегнати в кок. Други се озъртаха наоколо. Момичето срещу мен гризеше кожичките си със зъби и ги дъвчеше с резците си. Имаше меки бузи, обагрени от розацея. Беше гладна.

В единайсет сутринта вече бяхме прегладнели. Това не се дължеше на селския въздух или на пътуването с автобусчето. Дупката в стомаха беше от страх. От години изпитвахме глад и страх. И когато ароматът на ястията беше под носа ни, пулсът започна да бие в слепоочията, устата се изпълни със слюнка. Погледнах момичето с розацеята. И тя изпитваше същото желание като мен. Зеленият боб беше сготвен с разтопено масло. Не бях яла масло от деня на сватбата си. Ароматът на печените чушки гъделичкаше ноздрите ми, чинията ми преливаше, не можех да откъсна очи от нея. А в чинията на момичето срещу мен имаше ориз и грах. - Яжте - наредиха ни от ъгъла на залата и това прозвуча малко по-силно от покана, но по-слабо от заповед. Виждаха желанието в очите ни. Леко отворени усти, ускорено дишане. Поколебахме се. Никой не ни пожела "приятен апетит", значи, може би все още можех да се изправя и да кажа: "Благодаря, тази сутрин кокошките бяха щедри, за днес едно яйце ми стига".
Преброих отново гостенките. Бяхме десет, значи, не бяхме на тайната вечеря.
– Яжте! – повториха от ъгъла, но аз вече бях засмукала едно фасулче и усетих как кръвта ми стига чак до корените на косата, до пръстите на краката, усетих как пулсът ми се забавя. Каква трапеза ми приготвяш – толкова са сладки тези чушки, – каква трапеза, за мен, върху дървена маса, дори без покривка: керамика от Аахен и десет жени. Ако бяхме забулени, щяхме да приличаме на монахини – трапезария с монахини, дали обет за мълчание.

В началото хапките ни са премерени, сякаш не знаем, че са ни заставили да изгълтаме всичко, сякаш можехме да откажем този обяд, който не бе предназначен за нас, който ни се полагаше случайно и случайно бяхме удостоени да присъстваме на трапезата. Но след това храната се спуска по хранопровода, приземява се в онази дупка в стомаха, и колкото повече я запълва, толкова повече дупката се разширява, толкова по-силно ние стискаме вилиците. Ябълковият щрудел е толкова вкусен, че изведнъж очите ми се насълзяват, толкова вкусен, че тъпча в устата си все по-големи хапки, гълтам парче след парче, докато накрая отмятам глава назад, за да си поема дъх пред погледите на враговете си.
Майка ми казваше, че когато човек яде, той се бори със смъртта. Казваше го, преди да дойде Хитлер, още когато ходех в началното училище на "Браунщайнгасе" 10 в Берлин и Хитлер още не беше дошъл на власт. Тя ми завързваше панделката на престилката и ми подаваше чантата, заръчваше ми да внимавам да не се задавя по време на обяда. Вкъщи имах лошия навик непрестанно да говоря, дори с пълна уста. "Много бърбориш", казваше ми тя и аз се задавях точно защото ме разсмиваше нейният трагичен тон, възпитателният ѝ метод, основан на заплахата от гибел. Сякаш всеки акт на оцеляване ни излагаше на риска да настъпи краят: да се живее беше опасно, а целият свят - една клопка.
Когато храненето приключи, двама есесовци се приближиха и жената от лявата ми страна се изправи.
– Седни! Върни се на мястото си!

Жената се свлече долу, като че някой я беше бутнал. Една от навитите ѝ като охлюв плитки се освободи от фибата и леко се разлюля.
– Не ви се разрешава да ставате. До ново нареждане оставате тук, седнали на масата. В пълна тишина. Ако храната е била отровена, отровата бързо ще влезе в кръвообращението ви.
Есесовецът ни огледа една по една, за да изпита реакциите ни. Дори не гъкнахме. След това отново се обърна към жената, която се беше изправила: тя носеше дирндл, може би действието ѝ е било спонтанен израз на почтителност.
– Стой спокойно, един час е достатъчен – каза ѝ той. – Един час и ще сте свободни.
– Или мъртви – поясни друг пазач.
Усетих как гръдният ми кош се сви. Момичето с розацеята скри лице в ръце, за да заглуши хлипането си.
– Престани! – просъска брюнетката до нея, но в този момент вече плачеха и останалите, като сити крокодили. Кой знае, това може би беше ефект от храносмилането.
Пошепнах тихо:
– Може ли да ви попитам как се казвате?
Момичето с розацеята не разбра, че говоря на нея. Протегнах ръка и докоснах китката ѝ, а тя подскочи и ме погледна с тъпо изражение. Всичките ѝ капиляри бяха спукани.
– Как се казваш? – повторих аз.
Момичето повдигна глава към ъгъла, не знаеше дали е разрешено да се говори, но пазачите се бяха разсеяли, беше почти обяд и те вече бяха гладни. Може би не ѝ обръщаха внимание, и затова тя измънка:
– Лени, Лени Винтер – прозвуча като въпрос, но беше името ѝ.
– Лени, аз съм Роза – отвърнах, – ще видиш, че след малко ще си отидем у дома.
Лени беше още почти момиченце, това се разбираше от пухкавите кокалчета на пръстите ѝ. Имаше лицето на жена, която никога не е била докосвана в някоя плевня, дори в изнурената нега в края на жътвата.
През 1938 година, след заминаването на брат ми Франц, Грегор ме доведе тук, в Грос-Парч, за да се запозная с родителите му.
– Ще се влюбят в теб – казваше ми той, горд с берлинската секретарка, която бе покорил: като по филмите, тя се беше сгодила за своя началник.

Хубаво беше това пътуване на изток на мотора с коша. "Към Изтока ние яздим", се пееше в песента. Разпространяваха я високоговорителите и не само на 20 април. Хитлер всеки ден имаше рожден ден.
Тогава за първи път се возех на ферибот и заминавах някъде с мъж. Херта ме настани в стаята на сина си, а него изпрати да спи на тавана. Когато родителите му си легнаха, Грегор отвори вратата и се мушна под завивките ми.
– Не – прошепнах, – не тук.
–Тогава ела в плевнята. – Очите ми се бяха насълзили.
– Не мога, ами ако майка ти разбере?
Не бяхме правили любов у тях. Не бях правила любов с никого.
Тогава Грегор леко погали устните ми, очерта контурите им, след това натисна по-силно с пръст, докато зъбите ми се разкриха, разтвори устата ми и пъхна пръсти вътре. Усетих ги сухи върху езика си. Можех да стисна челюстите си и да го ухапя. Грегор дори не помисли за това. Винаги ми се доверяваше.
През нощта не издържах, качих се на тавана и отворих вратата. Грегор спеше. Доближих разтворените си устни до неговите, за да смеся дъха си с неговия, а той се събуди.
– Искаше да знаеш как мириша, докато спя ли? – усмихна се той.
Пъхнах един, после два, после три пръста в устата му, усетих как тя се разтваря, как слюнката му ме намокря. Това беше любовта: уста, която не хапе. Или да захапеш предателски, като куче, разбунтувало се срещу господаря си.
Носех колието от червени камъни, когато по време на пътуването на връщане, той улови тила ми. Не го направихме в плевнята на родителите му, а в една кабина без илюминатор.
– Трябва да изляза – измърмори Лени. Само аз я чух.
Брюнетката до нея имаше кокалести скули, лъскава коса, погледът ѝ бе твърд.
– Шшш – погалих китката на Лени. Този път тя не подскочи. – Остават ни още двайсет минути, времето почти мина.
– Трябва да изляза – настоя тя.
Брюнетката я погледна накриво.
– Ти наистина ли няма да млъкнеш? – разтърси я тя.
– Какво правиш? – почти извиках.
Есесовците ме погледнаха.
– Какво става?
Всички жени се обърнаха към мен.
– Моля те – промълви Лени.
Един есесовец се озова пред мен. Сграбчи едната ѝ ръка и отчетливо произнесе нещо в ухото ѝ, нещо, което не дочух, но от което лицето ѝ се изкриви до такава степен, че почти го обезобрази.
– Зле ли ти е? – попита друг пазач.
Жената с носията отново скочи на крака.
– Отрова!
Скочиха и останалите. Докато Лени се напъваше, есесовецът едва успя да се отмести и тя вече повръщаше на земята. Пазачите излязоха тичешком, извикаха готвача, разпитаха го. Фюрерът беше прав: англичаните искаха да го отровят. Жените се прегърнаха, други заплакаха с лице към стената, а брюнетката крачеше напред-назад с ръце на кръста и издаваше странен шум с носа си. Аз се приближих до Лени и сложих ръка на челото ѝ.
Жените се държаха за корема, но не защото изпитваха някаква остра болка. Бяха отвикнали да са сити."
Из книгата

Колибри Пъблишинг ЕООД
София, 1000
ул. Иван Вазов 36
colibri@colibri.bg