Елементарните частици

Бруно и Мишел са полубратя, изоставени от майка си, безрезервна привърженичка на дрогирания свят и свободната любов на 60-те години. Всеки от тях е жертва на детството си - Бруно се е превърнал в необуздан хедонист, а Мишел е емоционално опустошен, но блесящ молекулярен биолог, изцяло потънал в самотата на работата си. На всеки от тях в крайна сметка се предлага последен шанс за спасение, а това, което произтича от техните падения, е брилянтно язвителна и непредсказуема история.

Международен литературен феномен, Елементарните частици е впечатляващо оригинален роман, който се впуска стремглаво в недъзите и болките на съвременния човек.

Книгата е част от поредицата Съвременна европейска проза на издателство Колибри.

"1 юли 1998 година се падаше в сряда. Ето защо Джерзински съвсем непринудено, въпреки необичайния характер на това, което му предстоеше, организира почерпката по случай напускането си във вторник вечерта. Хладилникът марка „Бранд“, приклекнал под тежестта на контейнерите с ембриони, пое в утробата си и бутилките шампанско; по принцип той служеше за съхранение на обичайните химикали.

Четири бутилки за петнайсет души бяха необходимият минимум. Впрочем всичко беше на минимума: интересите, които ги свързваха, бяха повърхностни; една непредпазливо изречена дума, един поглед накриво и току-виж, компанията се разпаднала, всеки щеше да хукне към колата си. Намираха се в облицовано с бели плочки сутеренно помещение с климатик и плакати на германски езера по стените. Никой не предложи да се снимат. Постъпилият в началото на годината млад изследовател с брада и глуповат вид си тръгна само след няколко минути, оправдавайки се, че имал проблеми с гаража. Сътрапезниците постепенно започнаха да се чувстват все по-неловко; не след дълго идваше сезонът на отпуските. Едни щяха да се приберат по домовете си,други щяха да се отдадат на зелен туризъм. Разговорите вървяха все по-трудно и те побързаха да се разделят. В седем и половина всичко бе приключило. Джерзински прекоси паркинга заедно с една колежка, брюнетка с много бяла кожа и голям бюст. Беше малко по-възрастна от него и по всяка вероятност щеше да го замести начело на изследователската група. Повечето нейни публикации се отнасяха за гена DAF3 на дрозофилата; беше неомъжена.

Когато стигна до своята тойота, той протегна усмихнато ръка на спътницата си (докато крачеха редом, вече си представяше как ще направи този придружен с усмивка жест и мислено се подготвяше за него). Дланите им се долепиха и леко се разклатиха нагоре-надолу. Едва по-късно си даде сметка, че на това ръкостискане липсваше топлота; предвид обстоятелствата двамата биха могли да се прегърнат, както правят министрите и някои естрадни изпълнители. След сбогуването той се качи в колата и изчака пет минути, които му се сториха безкрайни. Защо тази жена не потегляше? Да не би да мастурбира, слушайки Брамс? Или пък, напротив, се отдава на мисли за кариерата и новите отговорности, без да знае дали да се радва или не? Най-сетне голфът на генетичката напусна паркинга и той отново остана сам. Времето беше чудесно и топлината на отминаващия ден все още се чувстваше. През тези първи седмици на лятото всичко сякаш бе замряло в сияйна неподвижност, но Джерзински си даваше сметка, че дните започват да намаляват.

Докато на свой ред включваше двигателя, си помисли, че до този момент бе работил в престижен район. На въпроса „Смятате ли, че кварталът Палезо, където живеете, е престижен район?“ 63 на сто от обитателите бяха дали положителен отговор. И това бе съвсем разбираемо: тук постройките бяха ниски, а пространствата между тях – заети от зелени площи. Снабдяването се осигуряваше от няколко хипермаркета, така че понятието качество на живота едва ли бе преувеличено по отношение на Палезо. Южната магистрала към Париж бе пуста. Имаше чувството, че е попаднал в един новозеландски фантастичен филм, който бе гледал през студентските си години, и че е последният човек на Земята след гибелта на живота по нея. Нещо във въздуха напомняше апокалиптична суша.

От десетина години Джерзински живееше на улица „Фремикур“ и бе свикнал със спокойствието на квартала. През 1993-та бе изпитал потребност от компания, от някакво живо същество, което да го посреща у дома след работа. Изборът му бе паднал на едно бяло канарче, боязливо същество. То пееше най-често сутрин, безпри това да изглежда весело, а и може ли едно канарче да бъде весело? Радостта е силно и дълбоко чувство, което предполага възторг, изпълващ докрай съзнанието, и е близко до опиянението, очарованието и екстаза. Веднъж бе извадил канарчето от клетката. Изпаднало в ужас, то се бе изходило върху канапето, а след това отчаяно бе започнало да се блъска в пръчките на клетката, мъчейки се да влезе обратно вътре. Месец по-късно бе повторил опита. Клетото птиче падна от прозореца и едва успявайки да си послужи с крилата, се закрепи на един балкон на отсрещната сграда пет етажа по-долу. Наложи се Мишел да дочака завръщането на обитателката, като междувременно горещо се молеше тя да няма котка. Впоследствие стана ясно, че девойката работи в редакцията на списание „Двайсет години“, живее сама и се прибира късно. Освен това нямаше котка.

Вече се бе стъмнило, когато Мишел най-сетне прибра разтрепераното от студ и страх птиче, притиснало се до бетонната стена. След това на няколко пъти, докато изхвърляше боклука, той срещна редакторката. Тя кимаше с глава, сякаш искаше да покаже, че го е познала; той на свой ред кимаше в отговор. В крайна сметка случката с канарчето бе станала повод да установи съседски отношения, което не беше зле. От прозорците на неговия апартамент се виждаха десетина жилищни сгради, тоест около триста апартамента. Често, когато се завръщаше вечер, канарчето започваше да чурулика и пее и това продължаваше от пет до десет минути, докато му смени храната, водата и почисти клетката. Тази вечер обаче го посрещна тишина. Приближи и видя, че птицата е мъртва. Малкото бяло телце, вече изстинало, лежеше на покритото със ситен чакъл дъно на клетката.

Той хапна направо от пластмасовата чинийка морския костур с целина, който бе купил от „Монопри Гурме“, и го поля с евтино вино валдепеняс. След известно колебание постави телцето на птицата в найлонов плик, сложи вътре за тежест празна бутилка от бира и го пусна в сметопровода. Какво повече трябваше да направи? Може би да прочете заупокойна молитва? Никога не си бе задавал въпроса докъде стига сметопроводът (доста тесен, но напълно достатъчен, за да мине по него мъртвото канарче). Въпреки това си представи грамадни кофи за боклук, пълни с филтри от кафеварки, равиоли със сос и отрязани полови органи. Едри колкото самата птица червеи с клюнове ръфаха тялото ѝ, изтръгваха крачката, разкъсваха вътрешностите, изваждаха очите. Стресна се и се събуди разтреперан; беше едва един и половина. Глътна три таблетки ксанакс. Така приключи първата вечер на неговата свобода."
Из книгата

Колибри ООД
София, 1000
ул. Иван Вазов 36
colibri@colibri.bg