"Самолетът тупна като камък на пистата и всички пътници се залюляха напред-назад заради силно натиснатите спирачки. Франки седеше на средната седалка и не можеше да види много от тропическия рай отвън. Беше натъпкана между един тип, който смърдеше, сякаш не се е къпал от четири дни, и един дребен старец, който спа с глава на рамото ѝ в продължение на час. Имаше нужда да се изпишка и в този миг би убила за един сандвич с печено говеждо месо, но поне
полетът беше приключил. Сега ѝ оставаше само да мине през митническите и имиграционните служби на летището. След час, най-много два щеше да е потопила пръстите на краката си в белия фин пясък и щеше да държи нещо за пиене и въпросния сандвич в ръка. Франки изчака възрастния нарколептик да се изправи и после се измъкна на пътеката до него, за да му помогне с ръчния багаж.
Тя влачеше собственото си куфарче, благодарна, че Прю беше настояла да вземе шаферските ѝ рокли на самолета на баща ѝ. Останалите гости бяха пристигнали на частни самолети, които бяха наели заедно. Франки се заклатушка по пътеката към вечно усмихнатите стюарди и влажния бриз. Стъпи на стълбата и си сложи слънчевите очила. Двайсет и осем градуса с приятен ветрец. Може би все пак тук нямаше да е чак толкова зле. Въпреки че косата ѝ току-що беше станала двойно по-обемна. Последва останалите пътници към ниската дълга сграда на международно летище „Грантли Адамс“. Опашката се движеше на зигзаг между въжетата. Нервни пътници, готови да видят рая, цъкаха на телефоните си. Но Франки беше доволна просто да наблюдава хората. Опашката за местните жители беше къса и се източи брутално бързо, като служителите приветстваха с „Добре дошли у дома“ притежателите на барбадоски паспорти. Вдясно от нея беше бързата опашка, където специално изпратеният, за да ги посрещне, персонал на курорта превеждаше пътници с куфари на „Луи Вюитон“ и огромни сламени шапки. Опашката на Франки пълзеше напред с темпото на охлюв. Изнервени родители се опитваха да отговарят на въпросите на служителите, докато се суетяха около хленчещите си малки деца, а младежи с раници за преходи на гърба потъваха в екраните на телефоните си и имаха нужда някой да ги побутне, за да направят крачка напред, всеки път, когато опашката помръднеше. Един такъв млад мъж улови погледа ѝ и ѝ се усмихна.
– Привет – поздрави я той тихо, докато отмяташе кичур руса коса от челото си.
О, божичко, беше австралиец.
– Здрасти – отвърна тя.
– Често ли идвате тук?
Тя се засмя.
– Мога ли да те черпя питие? – попита той игриво.
– Ако можеш да откриеш някой барман тук, да, с удоволствие.
Опашката се раздвижи и жената зад него – носеща хавайска риза и козирка против слънце с цветя по ръба – го побутна напред.
– Ще се видим наоколо – намигна той на Франки.
След малко пак се засякоха.
– Срещаме се отново. Това сигурно е съдба.
– О, добър си. Но бас държа, че нямаше да ти се получава толкова добре без този акцент – отвърна му Франки.
– Харесва ми твоят – призна той.
Бабата в стил „крайбрежен моден дизайн“ от Флорида пак го побутна да се придвижи напред.
– Съжалявам, сладкишче, но ме чака една ледена маргарита – каза тя на Франки, докато се разминаваха.
Служителката, която се падна на Франки, беше едно двайсет и няколко годишно момиче с експертен грим като за урок в Ютюб. Не се усмихваше.
– Приятен престой – каза и провря паспорта ѝ през отвора в плексигласа. По тона ѝ личеше, че хич не ѝ пука дали престоят на Франки щеше да е приятен, или не. Но не беше лесно да се разправяш с мърморещи туристи от три самолета.
Франки не се спря на лентата за куфари. Тъй като Прю беше взела шаферската ѝ рокля, бе успяла да натика всичко необходимо в ръчния си багаж и си спести таксата за голям куфар. Малка победа в една година, през която парите ѝ постоянно изтичаха от сметката заради двете момински партита, годежното
парти само за жени, после общото годежно парти, предварителното моминско парти, а сега и сватбата на екзотична дестинация. Да беше започнала трета работа... Но само още няколко седмици работа в кетъринг компанията и щеше да успее да си изплати кредитната карта и да спре да харчи пари така,
сякаш те магически се възстановяват в портмонето ѝ всяка сутрин. Митничарите бяха доста по-бързи. Бърз поглед към багажа ѝ и ѝ посочиха изхода. Мобилният ѝ започна да звъни, пъхнат в плажната чанта, която използваше и като дамска чанта.
– Здрасти, мамо.
– О, благодаря ти, боже! Мислех, че си мъртва. – Мей Барански винаги драматизираше.
– Не съм мъртва, мамо, но съм в рая. – Автоматичните врати се отвориха и Франки излезе отвън на жегата. Под покритото пространство беше пълно с туристи, изглеждащи изгубени, и таксиметрови шофьори, които приличаха на мишелови, кръжащи над мърша."
Из книгата
Начало 
Рейтинг: 8.00 / 1 глас 
