Врата към небето

Ерик-Еманюел Шмит Времетраене: 1:24 мин. Няма край Дейвид Гогинс Времетраене: 1:12 мин. Биполярно афективно разстройство Д-р Владимир Симов Времетраене: 1:28 мин. Лира Петя Андонова Времетраене: 1:03 мин. Юдина щерка Симона Панова Времетраене: 1:11 мин. Сляпата армия Давид Тоскана Времетраене: 1:07 мин. Усмихни се! Рейна Телгъмайър Времетраене: 1:00 мин. Замъци и сливовица - как се влюбих в Словения Сам Болдуин Времетраене: 1:10 мин. Цочо Билярски Времетраене: 2:04 мин. Върни назад Лиз Томфорд Времетраене: 0:59 мин. Пътуване в мрака Джон Дъглас, Марк Олшейкър Времетраене: 1:11 мин.

Книга втора от поредицата Пътуване през времето от Ерик-Еманюел Шмит. Пътуване през времето се впуска в едно изумително предизвикателство: да разкаже историята на човечеството в чисто художествена форма и да навлезе в Историята чрез отделни истории, все едно Ювал Ноа Харари е срещнал Александър Дюма...

Този титаничен проект вълнува Ерик-Еманюел Шмит от трийсет години, стремление, което в крайна сметка проправя своя жизнен път. В сянката на останалите му текстове (романи, разкази, пиеси, есета), той работи неотстъпно, трупа исторически, научни, религиозни, медицински, социологически, философски и технически познания и едновременно с това оставя въображението си да гради силни, трогателни, незабравими герои, към които човек се привързва и с които се идентифицира.

От този синтез между интелектуална подготовка и писателски талант се ражда уникална творба, която ни води от един свят в друг през трусовете на различните култури и очертава моментите, в които произшествия, еволюции и революции променят цивилизациите. И всеки път настоящето осветлява миналото в същата степен, в която миналите времена разкриват съвременната епоха. Това невероятно пътешествие започва с потопа и продължава до наше време. Чрез любовта и битките си ключовите герои въплъщават основните исторически събития и поврати.

Всяко от осемте заглавия на това огромно издателско премеждие, се свързва с някоя основополагаща епоха в човешката история: Изгубеният рай (край на каменната ера и потоп); Врата към небето (Вавилон и цивилизацията на Месопотамия); Тъмното слънце (Египет на фараоните и Мойсей); Светлината на щастието (Гърция през IV век пр.н.е.); Ноам. Двете Царства (Рим и раждането на християнството); Мистификацията (Средновековна Европа и Жана д'Арк); Тибор. Епохата на завоеванията (Ренесанс и откриване на двете Америки); Революции (политически, индустриални и технически революции).

"Той бяга. Колко пъти досега Ноам е бягал от опасностите? Бяга с всички сили. Бягството не дава решение, то подсказва определен метод: Да избяга, да размисли, да действа. Ноам напуска леговището на активистите. Три дни, остават му три дни... Ако през това време не успее да разкрие пред света техния план за унищожение, те ще атакуват атомните централи, ще предизвикат енергийна криза, сриване на Интернет, всеобща паника. Така, сред безредието ще бъде достатъчно да извършат поредица от атентати, за да потопят човечеството в хаос. Тези сървайвалисти мразят обществото и имат само една мисъл в главата си: да го унищожат, за да установят ново такова, на което да станат единствените господари.

Мемоарите си. Ще успее ли да ги завърши? Убеден е, че неговото свидетелство сега е по-необходимо от всякога. Започнал е да ги пише, защото се страхува за еволюцията на човечеството, иска да освети изминатия от него път, а той е преживял хилядолетия, но ето че сега всичко се ускорява. Човешкият гений вече не го е грижа за здравия разум. Той е едно изключително дете, капризно, дръзко, лишено от морал, чиито възможности да съгражда се равняват на тези да унищожава. Способно на най-лошото и на най-доброто, дейно, но лишено от прозорливост, то флиртува безспир с онова, което мрази: смъртта. То ту я отблъсква, ту є се подиграва, ту я предизвиква, без никога да се отвърне от този изострен до крайност двубой. Хората се преструват, че си говорят помежду си; в действителност всеки се обръща към единствения събеседник, смъртта, а другите се свеждат до косвени щети или облаги... Мемоарите не се ограничават само до неговото съществуване, те представят цялата човешка епопея. Обикновено човек пише, за да се увековечи, а той пише, за да не изгуби. Всъщност това означава едно и също: става въпрос да се придаде вечност на мимолетното.

Тази сутрин обаче Ноам се съмнява дали ще може да напише край в ръкописа. Разрушителните сили се готвят да възтържествуват. Въпреки че в хода на историята често е експериментирал тази тенденция, сега открива един необичаен елемент: в напредъка си от сила към суперсила, човечеството застрашава самото себе си.

И понеже не отделяхме поглед един от друг, между нас беше невъзможно да се промуши дори лист хартия.

Загледахме се смутени към ширналата се гора, към струпаните далечни върхове. Мълчанието ни тежеше със страшна сила, сякаш стрела се бе забила в сърцето.

Установих, че в очите на Саул и на празнуващите по улиците моят силует успешно заблуждава. Докато вървяхме, ме закачаха мъже, подсвиркваха, ласкаеха ме, при което аз само свеждах глава и ускорявах стъпка. Дрехите спъваха големия ми разкрач, а хубавите ми обувчици ме караха да ситня така, че хълбоците ми апетитно се поклащаха. Най-убедителното в цялата ми маскировка идваше от звуците, които възпроизвеждах, истинска дамска музика, потракването на гривните и огърлиците, шумоленето на плата, шляпането на обувките.

Погледнах към Вавел за последен път. Точно очертан, ясно открояващ се, макар и потопен в златиста мараня, Вавел, който толкова много ми бяха хвалили, такъв, какъвто го описваше Вълшебника, такъв, за какъвто мечтаеше Нимрод, такъв, какъвто го бе проектирал Гунгунум. Вавел се издигаше величествен пред мен. Всичко изглеждаше ново, сякаш родено със зората. Ярката светлина разкриваше чудото: това не бе нито село, нито град, това беше човек, царствена личност, седнала с кръстосани крака, дворецът є служеше за тяло, кулата - за лице, а ръцете и краката се превръщаха в яки стени. Тази личност обаче се оказваше опасна. Двулична, изплъзваща се, отлична манипулаторка, тя задушаваше с прегръдка и усмивка, прикриваше клопката. Всеки, който биваше запленен, усещаше как движенията му, мислите му, с една дума, свободата му, попадаха в плен. Вместо да посрещне, Вавел затваряше. Жените, изтръгнати от техния свят, гниеха в клетки, Саул се беше пропил, а аз самият, след като ме бяха следили и нарочили, едва не бях заловен. Освен това Вавел не мамеше само чужденците, той подвеждаше цялото си население, жителите, които тичаха от сутрин до вечер, за да осигурят парчето хляб, жреците и жриците, които изоставяха всичко, за да хранят с пушек Боговете, мъжете, които губеха тестисите си, за да пазят жените, стражите, които бдяха над богатства, от които не се възползваха, войниците, които умираха, за да хващат затворници, робите, които гинеха, докато строят. Вавел, все Вавел, само Вавел. Вавел беше цел на самия себе си.

Има два вида синове, тези, които надмогват авторитета на бащата и други, които му се подчиняват. Освободилите се откриват себе си и се радват на по-особен живот, който си е само техен. Покорните се превръщат в сенки и водят неистински живот, над който нямат власт.

Виновен ли е мечът, който ръката на врага върти?

По-лесно за умен човек е да се прави на глупак, отколкото обратното; по-точно невъзможно е глупакът да изглежда умен.

Тя плесна пак с ръце, като ми се усмихна.
- Ще обядваш ли с мен? Много ми харесва да си говоря с теб.
- Аз не съм изрекъл и дума.
- Нали това казвам.

Ечемикът се оказва най-голямата възможна катастрофа. Както много други, и ти виждаш ечемика като диворасло растение, което хората са облагородили, каква заблуда! Ечемикът да е диворастящ? Хитър, измамен, коварен, този лицемерник крие козовете си. Той ни зароби. Не ние него, той ни опитоми. Хиляди мъже и жени се превиват над нивите, за да се грижат за ечемика. Хиляди мъже и жени вече не пътуват, за да се грижат за ечемика. Хиляди мъже и жени се раждат и умират на едно и също място, за да се грижат за ечемика. Те се обричат на ечемика, те се посвещават на ечемика, тъпчат се с ечемик, пият ечемик, мислят за ечемика. Честно казано, кой е печелившият? Човеците или тази тревичка? Кой завладя земята? Ние, или това растение? Кой вид расте като се множи? Печеливш е ечемикът! Съвсем невинно, преструвайки се, че се подчинява, ечемикът измисли опитомения човек. За хитър - хитър е и още как! Ние сме прецаканите... Ечемикът ми отне свободата. Аз го надзиравам, надзиравам тези, които го надзирават, страхувам се от болести по него, и най-вече завися от него. Не го разправяй на никого, особено на Боговете в храмовете, нека Забаба да ми прости: ечемикът е станал истинският Бог на тази страна.

В гората хиляди животни ни наблюдават, птици, насекоми, сърни, зайци, катерици, змии, но тяхната наблюдателност малко ни засяга: те ни оглеждат предвид своите дейности, претеглят дали и колко сме вредни и в зависимост от това ни заобикалят или продължават пътя си. В града дебнат хиляди хора, водени от неясни намерения: те шпионират заради себе си, шпионират за съседите си, шпионират в името на царя, на неговия враг, те донасят, изкривяват, предупреждават, преувеличават.

Разкажи ми за твоята Кула, която никога няма да видя.
- Заради нея разширявам Вавел. Строя я вън от сегашните крепостни стени. Ще се издига на повече от тридесет етажа.
- Повече от тридесет?
- Стаята на Инанна ще бъде разположена на тридесет и шестия етаж.
- В името на Забаба. Тя ще остърже облаците!
- Тя ще ги надмине - обясни Нимрод разпалено. - Ще стигне чак до небето. Най-после ще мога да вляза там.
- Един вид врата към небето ли?
- Врата към небето!
Кубаба поклати глава, силно впечатлена.
- Какво има там горе, Нимрод?
- Скоро ще разбера.

Отново се сетих за думите на Инанна: Ликувай, защото ще умреш, използвай всеки миг, нищо не е по-малко сигурно от утрешния ден, такава е единствената перспектива на смъртните. Тази мисъл ме попари... Смъртен аз не бях. Телесната наслада познавах малко. А за утрешния ден бях повече от сигурен. Сладостта на времето бе променена. Нищо не се налагаше спешно. В предишните години не бях мъкнал със себе си труп, в действителност бях влачил безсмъртно тяло, което заедно с чувството за уязвимост бе загубило треската, порива, дързостта. Солта в съществуването ми бе безпокойството, а аз не се безпокоях...

Има два вида хора: дървета и камъни. Дърветата съще­ствуват чрез корените си, камъните се търкалят сами. Дървото живее в гората, обградено от другите, и погива, ако напусне земята си. Камъкът се спуска по пътищата според своя собствена динамика; ако го спре някакво препятствие, той тръгва отново и спира едва на ниското. Аз принадлежа към камъните, Саул - към дърветата. Аз пътувах, той губеше ориентир. Аз търсех, той съжаляваше. Мен апетитът към бъдещето пришпорваше напред, него носталгията по миналото го караше да тъпче мъчително на едно и също място.

Единственото качество, което притежава любовта - тя е интензивна. И в двете крайности! Щастлив си до примиране, нещастен - до смърт.

Преди да съществуват хората, земята населявали Боговете. Те се размножили толкова много, че се наложило да започнат да работят и да произвеждат храната си. Това задължение ги възмутило. Един от тях, Енки, бил натоварен да произведе по-нисши богове или по-точно служители, които да се трудят вместо тях и да им осигуряват прехраната. Той направил калъп с човешка форма, който майка му напълнила с глина. Не се получило нищо. Тогава добавил кръв от Богиня върху глината и от калъпа излязъл човекът. Така се родили хората, наполовина материални, наполовина божествени, създадени от Боговете, за да хранят Боговете. И всеки път, все глина...

- Родени сме, за да живеем сред природата, не в един изкуствен свят, изграден от тухли и зидани с битум камъни. Ах, тези крепостни стени! От какво пазят те хората? От земята, от водата, от вятъра, от слънцето, от дивите зверове? Не, те ги пазят от другите хора, които също се крият зад крепостните си стени. Крепостите са създали нашествията! Те са били замислени, за да предпазват от тях, а всъщност, по-скоро за да ги предизвикват. Колкото повече градове има, толкова повече битки ще се разразяват; войните няма никога да свършат. Това, което хората правят вътре в тези стени - да си завиждат, - градовете го правят помежду си. Те поощряват най-лошите чувства: завист, суета, алчност, страх. Хората се стремят към материален успех, който да ги издигне над съседа им, и изпадат в паника при мисълта, че може да не успеят. Да не успеят в какво? Да успееш, не означава да се сдобиеш с четири къщи, тъй като живееш само в една, и вътре в нея ти си самият ти. Не бива да притежаваш повече, а да живееш по-качествено. Всички улици във Вавел завършват като задънени улици. Всички пътища, тръгващи от Вавел, следват фалшива диря.

Разкрасен, пищен, нещо средно между просяк и принц, Вавел ме очароваше. Как хора, обикновени хора, груби, недодялани бяха замислили, а после и построили този невиждан пейзаж, който денем си съперничеше с горите, а нощем - с небесния свод? Този град съперничеше с небесната шир, изправяше се на пръсти, за да є каже, че той също може да осветява мрака: той покриваше като с килим земята със звезди.

Няма смърт, но няма и раждане... целите на природата: за да просъществува определен вид, трябва индивидите да се възпроизвеждат, а после да изчезват; новият живот се ражда от умиращия; смъртта не се противопоставя на съществуването, тя го обслужва... Животът не е подарък, който пазим, нито подарък, който връщаме, това е подарък, който предаваме на следващите.

Колко много разочароват облаците, само да ги докоснеш! Снежни любовници, които при най-малкия допир губят своята плътност... Ноам различаваше единствено порой от капчици, плътна стена от дъжд. Трябваше да изчака да се изкачат над тях, за да си възвърнат те своя чар; погалени от слънцето, чисти, кадифени, те си придават важност, съперничейки си по мекота, излагайки заоблените си форми. Твърде късно! Те вече не заблуждават Ноам, който знае, че облаците са творение колкото на въображението, толкова и на природата. Човешкият ум им приписва гладкост, сладост, каквито им липсват. Трябва да бъдат обичани само отдалеч - нещо, което Ноам прави от хилядолетия.
Да проникнеш в зенита, да заговориш на ти с облаците... Проектът на Нимрод е осъществен. Въздухоплаването продължава Кулата на Вавел. Самолетите му кръстосват въздушното пространство. Небето не само се е приближило, но дори е слязло от пиедестала си: от божествено е станало материално; и Боговете са отпратени.

Все по-високо ли? Амбицията упорства. Вавел се движи, не се предава... Космонавтиката, която поема щафетата на неговите стремежи, отблъсква невъзможното, като изпраща ракети на Луната, на Марс, в далечните краища на галактиката. Държавите с космически арсенал продължават намеренията на Нимрод. Видимият от хората хоризонт е само следващият им бряг."
Из книгата

Ерик-Еманюел Шмит е един от най-четените и играни в театъра френскоезични автори в света. Неговите пиеси са спечелили няколко награди Молиер и Гран при за театър на Френската академия. Книгите му са преведени на 46 езика и пиесите му се играят в над 50 държави. Той е най-изучаваният автор в училищата и колежите.

Роден през 1960 г., Шмит посещава престижния Ecole Normale Supérieure, където получава докторска степен по философия и най-добрата френска квалификация за преподаване.

За първи път Шмит се прочу в театъра през 1991 г. А след огромния му световен театрален успех, през 2012 г. придоби театър Rive Gauche в Париж с Бруно Мецгер, ставайки едновременно артистичен директор на театъра, като дори играе в постановки.

Особено популярен по света е неговият цикъл Кръговрат на незримото, 6 приказки за детството и духовността, като книжни издания и постановки: Миларепа, Господин Ибрахим и цветята на Корана, Оскар и розовата дама и други. Голяма част от литературната му кариера е свързана с писането на романи: Сектата на егоистите (Гонкур за дебютен роман), Евангелие според Пилат, Когато бях произведение на изкуството, Одисей from Багдад, Жената с огледалото, Папагалите от площад Арецо, Любовен еликсир и Любовна отрова. В Нощта на огъня пък Ерик-Емануел Шмит за пръв път оголва вътрешния си духовен и емоционален живот и разкрива как чудодеен инцидент в пустинята Сахара е имал траен ефект върху целия му живот като писател и като човек.

Ерик-Еманюел Шмит е майстор на късия разказ. Силно въздействащи са сборниците: Одет Тулмонд и други истории, Мечтателката от Остенде, Концерт в памет на един Ангел (Гонкур), Двамата господа от Брюксел и Отмъщението на прошката. Насърчен от международния успех на първия си филм Одет Тулмонд, Шмит адаптира Оскар и розовата дама за екрана.

Шмит също продуцира либрето за опери, издава книги за велики музиканти, като Моят живот с Моцарт и други. През октомври 2012 г. той дебютира дори в Националната опера в Париж с Мистерията на Бизе, а през 2014 г. публиката посрещна премиерите на две великолепни опери по негови текстове. През септември 2013 г., изпълнявайки житейска мечта, Шмит продуцира първия си графичен роман Приключенията на пиленцето и продължава своето навлизане в този жанр.

Авторът изпълнява лично свои произведения на сцени във Франция, Швейцария, Белгия, Канада, Италия и участва във френско-езикови спектакли в редица европейски страни, включително в Народния театър Иван Вазов в България, при посещението си през 2020 г.

През 2016 г. Ерик-Емануел Шмит беше единодушно избран за член на журито на Гонкур.

Ерик-­Емануел Шмит живее в Брюксел. Кралската белгийска академия за френски език и литература му присъжда 33^-о място, заето преди това от Колет и Кокто. Той е посещавал два пъти България (2010 и 2020 г.).

Леге Артис ЕООД
Плевен, 5800
ул. Тодор Влайков № 3
legeartis@el-soft.com