"Има едно място някъде в Северозапада, сгушено между обрасли с дъб и леска баири, които предхождат букови гори, разбиващи се на изумрудени вълни в подстъпите към гологлавия връх Ком. Мястото е отдалечено от главните пътища и така добре скрито, че имената на местности като Нечуй петел и Трънячковица са съвсем уместни. Тук всичко е замряло в следобедна дрямка. Отгласите от света идват с мудността на пустинен керван, а понякога подминават, без да докоснат уединението му. Тук е Горно усое.
Все по-често напоследък хващам раздрънкания автобус, за да се върна в родното село. Докато пътувам, си мисля за завръщането към корените. Представям си отбрулен лист, със самочувствие приел жълтия си цвят за чисто злато, да литва високомерно над родилото го дърво, преди вятърът да го запрати към корените, които са го отгледали.
След осми клас не съм живяла в Горно усое. Онзи същият млад вятър, който обещаваше крила, дълго ме мяташе насам-натам, за да открия, че най-хубаво е близо до земята, попивала потта на предците. Такива неща се въртят в главата ми, докато претъпканият автобус пуфти астматично, пъплейки по баира. Петък е. Работещите в града се връщат всяка вечер, а малцина като мен - само в края на седмицата.
– Момчее, ше спреш ли до входа на стопанството? - провиква се от последната седалка зачервена лелка, седнала между две големи бохчи с вълна. До нея друга жена е накамарила издути чували. Тръгнали са на дарак в Горно усое.
Шофьорът врътва глава, че е разбрал, а задрямалата на седалката до мен баба се стряска и разтърква очи. Неколцина правостоящи поглеждат неодобрително към другоселките, заели места с вълната. Минаваме под тунел от надвиснали над пътя клони, между които залязващото слънце намига заслепяващо. На билото след дъбовата гора шофьорът сменя скоростта и трошката въздъхва тежко, бълвайки черен дим. В усойната долина отпред, между къдрокоси дървета и лози аленеят покривите на къщите, кметството и училището. Над всичко стърчи олющената камбанария на църквата.
– Та, казваш, си от Пеловците? - продължава прекъснатия от дрямката разговор разсънилата се баба.
– Да, бабо Иванке, не ме ли помниш? Цвета съм, на баба Върба внучката.
– Ахаа, на Донка и Крум момичето. Че ти много си пораснала, мома за женене си станала. Или вече си омъжена?
– Не съм, бабо Иванке, нямах време от учене.
– Учила си значи. Добре си направила, сега само учените си намират свястна работа. Думахме и на моите внуци: "Учете, бе калпазани, да не се потите по нивите като нас", ама те текезесето, та текезесето. Сега и двамата са шофьори. Големият се задоми, че и дъщеричка има. Знаеш го, Кузман, вие май сте набори.
– Знам го, съученици бяхме. Да му е живо и здраво детенцето!
– Па и ти много се не бави, че времето си минава - нарежда бабата и ме щипва по бузата.
Тая тема е все в устата и на баба Върба, само чака да останем сами, за да я подхване. Дори не подозира, че ме натъжава и пробужда зле приспаното ми чувство за вина.
Двете пътнички с вълната с мъка си проправят път към вратата между стоящите. Приближаваме стопанския двор на ТКЗС. Вляво от пътя е МТС с ремонтната работилница, край която са подредени трактори, комбайни, плугове, редосеялки и всякаква машинария за обработка на земята. По-нататък до хамбарите с царевица, жито и ечемик е зърносушилнята, а зад нея - оборите за животни. Отдясно са ветеринарната лечебница и воденицата. Спирачките на автобуса надават пронизителен стон пред входа на стопанството, до къщурката на портиерите. Без да бързат, жените с вълната се изсулват и хлопват силно вратата, на което шофьорът отвръща с подходяща благословия. Преди да навлезем между алеите с рози от двете страни на пътя, минаваме край консервната - ниска продълговата сграда, оградена от купища счупени щайги и палети с буркани. Онова, което ТКЗС не е успяло да продаде, се консервира. Като малка идвах тук да помагам на мама. Помня въртящите се гумени ленти и как пъргавите ръце на жените отстраняват негодните плодове и зеленчуци. И страховитата зала за варене на бурканите, в която всичко изглеждаше огромно, а горещината бе нетърпима. Всеки път се учудвам на промените в селото, през последните двайсетина години сякаш е тичало, за да настигне градските удобства. Вече има малка болница, поща, дори кино. Само хората са заседнали инатливо в патриархалната си приказка - още носят чорапи и пуловери, изпредени и изплетени от вълната на собствените им овце, още чоплят земята на малките си ниви въпреки изобилието в кооперативното стопанство, още вярват на баячки и легенди за самодиви.
Между кметството и училището автобусът изпръхтява като стар кон и спира. След задушливата миризма на изгорели газове и изпотени тела навън ни обгръща благоуханна хладина. Навалицата пристигнали бързо се разотива, а заминаващите припряно търсят места във возилото. Приседнала на пейка под тополовата сянка край спирката, баба Върба с мъка се изправя и попадам в обичливата ѝ прегръдка. Вече знам какво ще вечеряме - забрадката ѝ носи дъх на току-що запържен боб.
– Добре дошла, Цвете - подканящо ме хваща под ръка, - трябва да идем за хляб, че одеве не беше готов.
– Как си, бабче? Още ли те наболява кръстът?
– Все така си е, ама докторката казва, че е от възрастта. Старост - нерадост, какво да се прави...
– Мама и татко вкъщи ли са? - учудена съм, че никой от тях не ме посреща.
– Отидоха до градината в Мански дол да полеят пипера.
Тръгваме в крачка с потропващото ѝ бастунче към селската фурна, където се е наредила опашка за топъл хляб. Сред чакащите има познати лица, чиито имена съм забравила. Поздравяват баба, а тя леко изправя гръб, горда да се покаже с учената си внучка. На стената на фурната, върху боядисано с блажна боя дървено табло са залепени плакати за предстоящите кинопрожекции: за децата от 10 часа - "Пепеляшка", а вечерта ще дават новия филм "Селянинът с колелото". Не съм успяла да го гледам, ще поканя мама и татко да идем на кино довечера.
Тъкмо се нареждаме на опашката, отварят прозорчето на фурната. От уханието на препечена коричка устата ми се изпълва със слюнка. Преди баба да пъхне двата горещи самуна в басмената торбичка, не се стърпявам и отчупвам малко парченце от златистия краешник. Като малка идвах тук, стискайки в ръка бяло листче с надпис на пишеща машина "Купон - 1 кг" под размазан печат на ТКЗС-то. Веднъж едва не отнесох пердаха, защото изгубих скъпоценното купонче и се върнах с подут от плач нос. Тогава дядо Асен ме защити, дори сгълча мама, че ми се кара.
– Дядо как е? Спори ли с радиото?
– Само върти копчетата, залепил е ухото и търси някакви станции. Цъка с език и псува. Пуста политика... И тия лъжат, вика, и ония.
Пресичаме площада - застлано с дребни камъчета пространство между читалището, училището и детската градина. До магазина на селкоопа пред цветна градинка с борчета и пейки, почти рухнала и неизползваема след построяването на новото читалище, е трибуната – повдигнат на метър и половина циментов подиум, зад който в празнични дни на дъсчена стена се прикрепяха лозунги. Там заставаха големците, както ги нарича дядо, за да приемат манифестациите. С нея свързвам годините, когато носех синя и червена копринена връзка като чавдарче и пионерче. Докато вървим към дома, баба ме подсеща, че другата събота е съборът на Горно усое. Имаше време, когато беше забранен, но сега отново идват гости, без да се крият. Ще дойдат роднините, които традиционно ни посещават на този ден.
Още преди да завием към нашата къща, чуваме разправия. Мъж и жена се карат. Приближаваме и разпознавам гласа на кака Димана:
– Че вземи го утрепи! Какво толкова е направил?
– Ама ти що не млъкнеш? Все го защитаваш, затова е станал такъв хаймана, мамино детенце. Ей, Боби! Веднага се върни...
Портата на съседите рязко се отваря и край нас на велосипед профучава Борислав. Порасналият син на кака Димана и чичо Цанко върти ядосано педалите и подминава, без да поздрави. Баща му изтичва след него зачервен, вижда ни и спира засрамен.
– Какво става, Цанко, пак ли не слуша момчето? - За баба, пък и за мен кавгите у съседите не са изненада.
– Има кой да го глези, затова, ама скоро май коланът ще заиграе...
– Не става с бой, Цанко, с добро опитай. Сега му ври кръвта, затова е непокорен, на мъж се прави.
– Абе, не може да е на неговата, докато ми яде хляба, ще слуша.
На улицата излиза и кака Димана - стройна като в детството ми, но около очите ѝ се е появила паяжина от ситни бръчици. Бърше нервно ръце в престилката и разтяга устни в пресилена усмивка.
– Добре дошла, Цвете. Пак с караница те срещаме...
– Случва се. Дядо Асен казва, че дето комин пуши, без искри не може.
– Като си дойде Боби, все с нещо ще палне фитила на Цанко. Пък той не може да му премълчи нищо - поглежда тя с укор мъжа си.
– Аз да му премълча?! Ти чуваш ли се?...
Все така гневен, чичо Цанко прокарва пръсти през прошарената си коса, разперва безпомощно ръце и се прибира в двора. Съседката хлопва портата и тръгва след избягалия Боби.
Влизаме у нас. Иззад отрупания с цвят бял трендафил се показва дядо Асен. Зиме-лете е с каскет на главата, с плетен от баба елек в неопределен цвят на изгърбените рамене и с вълнени чорапи в галошите. Ръцете му са все студени, ала благата усмивка изпод мустака стопля душата ми при всяко идване. И той като баба понакуцва, но категорично отказва бастун. Най-много обича да седнем двамата на сянка под крушата и да "бистрим политиката". Често сме на различно мнение, а дядо спори понякога само за да продължат разговорите ни по-дълго.
– У съседите май пак има гюрултия? - Явно е чул спречкването отсреща.
– Здравей, дядо! Боби нещо е ядосал баща си.
– Добре ми дошла, Цвете! Ела да поседнем на пейката, докато си дойдат Донка и Крум.
– Остави детето да си внесе багажа и да се преоблече. После ще ми помогне да сложим масата. За твоята политика ще говорите след вечеря! Иди да вземеш виното и лимонадата от герана.
С неохота, но без да каже и дума, дядо Асен се отправя към съседите. От години във всеки двор в Горно усое има чешми, но старите продължават да студят виното в герана у съседите. Поставят шишетата в кофата и ги пускат в дълбокото. Баба влиза в едностайната пристройка до плевнята, която преди години беше лятна кухня, но откакто се роди брат ми Ангел, двамата с дядо оставиха къщата на младите и заживяха тук. Две кушетки с провиснали пружини, печка на дърва и олющен шкаф е скромното обзавеждане. През лятото изнасят масичката под крушата, където се храни цялото семейство.
Вдишвам познатия аромат на маточина в стаята, която делим с брат ми. След казармата Ангел остана да служи на границата и аз ѝ се наслаждавам по-често. Тук нищо не се е променило от години. В два дървени сандъка мама е прибрала неговите вещи, а моите дрехи за работа на село са в двукрилия вграден гардероб. Под прозореца, украсено с букет полски маргаритки, е бюрото, което тате измайстори и ми подари в пети клас, дотогава пишех домашните си на кухненската маса. Леглата са застлани с бели свилени чаршафи с плетени на една кука дантели по краищата. Върху дюшемето от чамови дъски са тъканите от баба Върба черги. Обичам да спя в тази стая, чувствам се защитена от демоните на страховете си като в прегръдка на любим човек.
– Идваш ли, Цвете? - нетърпелива е баба и бързам да се преоблека.
Почти седем вечерта е, а слънцето още не е скочило зад Ком, мудно се нижат летните часове. Баба изтрива мушамичката на масата под крушата и нарежда да донеса вилиците и чашите. Откъм съседите отново се чуват сърдити гласове. Дядо се връща с две изпотени бутилки и цъка укорително с език:
– Няма мир в тая къща!
– Какво се чудиш? Не е за сефте...
– Знам, бе Върбо, ама бива ли така. Божин ще се обърне в гроба, ако можеше да ги чуе. И за какво е всичко това?
– Що питаш? Ти знаеш повече от всички.
– Какво знаеш, дядо? - любопитствам, но той премълчава, сякаш не ме е чул.
Поглеждам въпросително баба, тя само поклаща глава. Тъкмо решавам да съм по-настоятелна, пантите на портата изскърцват, мама и татко влизат в двора. Уморени са, но се оживяват, като ме виждат. Докато вечеряме, хвалим вкусния боб и домашното сирене на баба. Разговор се завърта и около предстоящия събор и роднините, които очакваме да дойдат. После татко и дядо коментират световното по футбол, тази вечер ще гледат у чичо Цанко мача България - Швеция. У нас все още няма телевизор, такъв лукс е последна грижа за семейството.
Каня мама да отидем двете на кино и тя приема, защото в главната роля е Георги Георгиев-Гец. И двете го харесваме."
Из книгата
Начало 
Рейтинг: 9.92 / 13 гласа 
