Курбан

Курбан Еди Рама Времетраене: 0:41 мин. Людмила Живкова - бялата лястовица на България Д-р Морфи Скарлатов Времетраене: 1:48 мин. Тодор Александров : Легендарният комита Калоян Васев Времетраене: 0:50 мин. Брижит Макрон. Интимно Маел Брюн Времетраене: 1:43 мин.

Изповедта на един кмет, променил коренно облика на Тирана.

Разочарован от загубата на местните избори през 2011 г., Еди Рама решава да направи анализ на постигнатото в Тирана в контекста на ситуацията в страната и да представи своята визия за бъдещето на столицата и на Албания. Така се ражда автобиографичният текст под красноречивия надслов Курбан (2011 г.). Неговият автор е ерудиран оратор, ярък публицист с остро перо, умело боравещ със словото. Стилът му се откроява с изразителност, богати метафори и множество препратки към албанската и световната литература. В тази своя изповед, както сам определя творбата си, Еди Рама разказва открито за реализираните или наченати от него, ала неизпълнени проекти, откровено споделя размисли, вътрешни противоречия и съмнения, но и твърдата си убеденост и вяра в европейското бъдеще на Албания.

Еди Рама (р. 1964 г.) е харизматичен албански политик и общественик, художник и интелектуалец, деен участник в демократичните преобразования в страната. Три пъти кмет на Тирана (2000 - 2011 г.), настоящ министър-председател на Албания. Под негово ръководство албанската столица се превръща в модерен европейски град. Удостоен е с редица международни награди, сред които World Mayor Award (2004 г.), а през 2005 г. е включен в списъка на най-успешните кметове на списание Тайм. През 2013 г. печели убедително парламентарните избори и вече трети мандат е начело на изпълнителната власт. Автор е на книгата Размисли в съавторство с албанския публицист и писател Ардиан Кльоси, издадена веднага след падането на диктатурата в Албания, както и на две произведения в съавторство с изтъкнатия албански художник Анри Сала.

"Локвите кръв точно пред вратата на община Тирана събраха на топка в гърлото ми тази изповед, а върху незасъхналата кръв на прага на сградата новото управление на столицата триумфираше под звуците на фанфари, възгласи на партийните активисти, привикани от режисьорите на празника, и протоколните усмивки на чуждестранните представители в Албания. В този ден се смениха епохите в историята на Тирана. Една единайсетгодишна епоха приключи под парещото слънце с пронизващи ножове, смъртни стенания и кървави петна. Това е жертвеният агнец на откраднатата пред очите на всички победа. Една друга епоха, която не се знае колко ще продължи, но не е трудно да се предположи как ще продължи, започна със сляпата сила на насилието.

Тази изповед няма за цел да представи историята на Тирана през въпросните единайсет години. Всеки може да разказва своята история, но самата история е много повече, отколкото свидетелството на едната страна, участвала в събитията. Желанието да разкажа не е опит да изредя всичко, което се направи за Тирана от момента, когато Общината от едно гнездо на уредили се със заплати след бурята през 90-те години се превърна в център на новата власт благодарение на събирането на подходящи хора на подходящото място и в подходящото време. Този екип озари Тирана и Албания с изключителна преобразуваща енергия за промяна, но и привлече върху себе си несметно количество негативна енергия благодарение на много различни обстоятелства, често пъти без връзка помежду си, за които се превърна с течение на годините във все по-силна обединителна, а понякога единствена точка на всички. Против. Може би ви се струва, че това е мое усилие да обясня всичко, останало неясно през тези единайсет години, точно като войниците от едно многогодишно обкръжение от врагове, омрази, големи предателства и малки отмъщения, съперничество, ревност и злоба, безкрайни клевети, полуистини, примесени с безброй догадки и слухове. Не, нямам това за цел. Изобщо.

Това е свободен разказ. Изцяло субективен. Без никакъв стремеж да спечеля нови симпатии или да възобновя стари антипатии на читателите, които със сигурност ще се впишат в тази среда с предварително формирани, натрупвали се през годините предразсъдъци. В хода на повествованието оставете събитията, героите, преживяванията, детайлите да обикалят през листовете, без да се ровите дълго в паметта, нито да обръщате листовете обратно, за да извлечете повече от това, което идва с прилива на провокираните течове чрез пукнатина. Без ред. Точно както аз всъщност дойдох начело на новозатворената от прищявката на съдбата глава в играта с принудата и решимостта на специално политическо обстоятелство, срив на реда на нещата, внезапен пробив в коловоза, където градът се носеше, потопен в унизителна забрава. Това постави началото на вихъра, който цели единайсет години се въртеше около мен, издигайки ме нагоре, понякога всмуквайки ме надолу, оставяйки ме без дъх, до невъзможност да се съпротивлявам, там, където всичко и на самия мен ми се струваше безсмислено; друг път, изхвърляйки ме високо нагоре, като ми даваше привилегията на силата да се покажа и да приложа идеите си за промяна и щастието да бъда значим в историята, която коренно промени нещата в родния ми град. Това беше водовъртеж, който никога не ме освободи от изтощителното си напрежение и повлия за добро или за зло, но повече за добро, особено в подреждането и преподреждането на реда на нещата.

Чувствам се длъжник да изложа тази изповед в книга за всички тези, които от близо или далеч направиха всичко за мен, бяха действително много и няма никакво значение дали много или малко са направили през дългото време на току-що приключилото пътуване. Признателен съм на всеки един от тях без изключение и искам да знаят това, както искам да знаят и за много неща, за които не успях да им разкажа през годините. Кажи това, моля те, ако можеш, на всеки, когото случайно ще срещнеш, а тази книга не е попаднала в ръцете му. Дадоха ми незаменимата храна на тяхната вяра, окриляваха ме и ме следваха, като екзалтираха силите ми. Дадоха ми сили да работя денем и нощем това, което най-много ми харесваше, като ме караха да се чувствам галеник, осигурявайки ми понякога опияняващо удоволствие. Не знам дали това е дълг към всеки от тях или нещо друго у мен, което ме кара, без да губя време, да разкрия себе си и да разкажа своя прочит, изпитвам нужда да се отърва от това бреме, докато следите от кръвта на убитите все още не са измити от наближаващите дъждове. Може би се страхувам от времето, което може да заглуши ужаса от безмилостното убийство и да отслаби парещото желание да говоря или да ми отнеме възможността да се изповядам без цензура, показвайки ми границите на политическия разум.

А може би това е старият глас, удавен от бурите на оглушителното ежедневие на политиката и отдавна захвърлен в дъното на душевното море заедно с всички запокитени там неща заради длъжността, старата суета, която търси възможност да покажа себе си свободно пред другите, въображаемо възползвайки се от смъртното спокойствие през август, когато политическият живот замира, и по този начин ми позволява значително дистанциране от ежедневната политика. Идва ми да се смея на намерената свобода пред окървавеното гледало. Без съмнение през септември политиката ще се завърне с цялата си ограничаваща сила, като издигне граници пред свободата на всеки като мен, който се занимава с нея. Така или иначе, тази прибързаност произтича от искреното желание да се остави автентична следа в този драматичен момент. Един знак, който да избегне шлифоването от хладния разум и да остане запечатан завинаги, открит гроб пред очите на всички днес и завинаги точно тук, както ще ти разкажа без ограниченията на цензурата и глупостите на отминаващите дни, спирайки кръвоизливите и затваряйки раните, защото пронизващата болка не може да не бъде добър съветник за идващото време и утрешният ден може да покаже, може би, че този разказ е отклонение от премерените стъпки на политическия разум, едно разбъркване, кой знае с какви последици, на реда на нещата. Но каквото и да е, нека така да си остане."
Из книгата

Колибри Пъблишинг ЕООД
София, 1000
ул. Иван Вазов 36
colibri@colibri.bg