"– А може би никога няма да ги открием?
Нагласили бяхме телескопа на верандата, на ръба на едно от последните неосветени кътчета в източната част на Съединените щати, в ясна есенна нощ. Такава плътна тъмнина не се намира лесно, а когато е така концентрирана, небето буквално свети. Насочихме тръбата в пролука между дърветата над хижата. Робин - моето почти деветгодишно, тъжно и чудато дете, неспособно да приеме света такъв, какъвто е - откъсна поглед от окуляра.
– Точно така. Може би никога няма да ги открием.
Винаги се опитвах да му казвам истината, стига да я знаех и да не влечеше смъртоносни последици. И без това усещаше кога го лъжа.
– Но те са навсякъде, нали? Вие го доказахте.
– Е, доказахме е твърде силна дума.
– Може би просто са твърде далече. И между нас има твърде много празно пространство или нещо такова.
Той размаха ръце, както правеше, когато думите не му достигаха. Наближаваше часът му за лягане, което още повече го напрягаше. Погалих непокорната му кестенява коса. Нейният цвят... на моята Али.
– Ами ако така и не уловим нито звук? Какво ще означава това?
Той протегна ръка. Алиса често казваше, че когато Робин се съсредоточи, буквално можеш да чуеш жуженето на зъбчатите колела в главата му. Присви очи към дълбоката, обрасла с дървета клисура под нас. С другата ръка потърка вдлъбнатината на брадичката си - навик, който показваше, че мисли усилено. Разтърка я така ожесточено, че се наложи да го спра.
– Роби... Хей! Време е да кацаме.
Той вдигна длан в успокоителен жест: всичко е наред. Просто искаше да доразнищи въпроса в тъмнината на нощта, преди да дойде време да си ляга.
– Ами ако не чуем нищо никога? Тогава какво?
Кимнах окуражително на моя малък учен: спокойно. За днес, изглежда, бяхме приключили с взирането в звездите. Случили бяхме изненадващо безоблачна вечер на място, известно с дъждовете си. На хоризонта висеше пълната луна, тлъста и червена. През короните на дърветата се виждаше Млечният път толкова отчетливо, че едва ли не можеш да го докоснеш - безброй зрънца самородно злато, пръснати в черното корито на ленив поток. Ако достатъчно дълго стоиш съвсем неподвижно, започва да ти се струва, че виждаш как звездите се въртят.
– Мен ако питаш, няма да означава нищо.
Засмях се. В хубавите периоди Робин ме караше да се смея, понякога по няколко пъти на ден. Толкова дързък. Толкова радикално скептичен. Точно като мен. Точно като нея.
– Не - съгласих се аз. – Нищо няма да означава.
– Но ако все пак чуем нещичко? Това ще говори много.
– Определено.
Друг път щяхме да коментираме какво точно щеше да говори подобно откритие. Сега беше време за лягане. Той притисна око към обектива на телескопа за прощален поглед към сияйната сърцевина на галактика Андромеда.
– Може ли да спим отвън, татко?
Освободил го бях от училище за цяла седмица и го бях довел в гората. Напоследък пак си имаше проблеми със съучениците и бях решил да го откъсна за малко от училищната среда. А не вървеше да го доведа чак до Смоуки Маунтънс и да откажа да спим на открито.
Върнахме се в къщата, за да се подготвим за нощната експедиция. Долният етаж представляваше голямо помещение, облицовано с ламперия, от която лъхаше на бор с лек привкус на бекон. Кухнята миришеше на влажни кърпи и мазилка - ароматът на дъждовна гора в умерения пояс. По шкафовете бяха налепени листчета: Филтрите за кафе са над хладилника, Използвайте други чинии, моля!. Върху осеяната с белези дъбова маса лежеше отворена зелена папка с инструкции, които поясняваха капризите на водопровода, местоположението на електрическото табло, номерата за спешни случаи. Всеки ключ за осветление си имаше етикетче: Основно осветление, Стълбище, Коридор, Кухня.
Сутрин зад високите до тавана прозорци се разгръщаше огромна шир от безкрайни планини. От двете страни на иззиданата от камък камина се мъдреха канапета с износена тапицерия, избродирана с цяло шествие от лосове, канута и мечки. Нарамихме възглавниците, изнесохме ги навън и ги наредихме на пода на верандата.
– Може ли да си вземем нещо за хапване?
– Хич няма да е разумно, приятелче. Ursus americanus. По две на квадратна миля. В състояние са да надушат фъстъци оттук до Северна Каролина.
– Не ти вярвам! - Той вдигна пръст. – Но това ми напомня за нещо!
Изтича обратно в къщата и се върна с малка книжка с меки корици - Бозайниците в Смоуки Маунтънс.
– Ти сериозно ли? Тъмно е като в рог.
Той вдигна аварийното фенерче, от онези, които се зареждат с манивела. Привлякло бе вниманието му още с пристигането ни и веднага бе поискал да му обясня как действа магията. Сега ненаситно произвеждаше електрони. Настанихме се в импровизирания лагер. Изглеждаше щастлив, а това беше целта на пътуването. Излегнахме се на леглата от възглавници върху провисналите дъски на верандата, казахме на глас старата молитва на майка му и заспахме под светлината на четиристотинте милиарда звезди на нашата галактика.
Никога не съм вярвал на диагнозите, които лекарите поставяха на сина ми. Когато едно заболяване получава три различни имена в рамките на три десетилетия, когато са необходими две подкатегории, за да обяснят напълно несъвместимите симптоми, когато за едно поколение се превръща от несъществуващо в най-често диагностицираното детско заболяване в страната, когато двама лекари предписват три различни лекарства, нещо не е наред. Моят Робин невинаги спеше добре. Подмокряше леглото по няколко пъти на сезон и раменцата му увисваха от срам. Силните звуци го смущаваха, намаляваше телевизора така, че не чувах почти нищо. Дразнеше се, когато плюшената маймуна не беше на обичайното си място на рафта над пералнята. Харчеше всичките си джобни пари за колекционерски карти от типа Събери ги всичките!, но така и не ги докосваше, държеше ги подредени по номера в специална папка с пластмасови джобове."
Из книгата
Начало 
Рейтинг: 9.00 / 1 глас 
