Небе

Романът Небе разказва историята на 14-годишно кривогледо момче, подложено на жесток тормоз в училище, и изследва темите за насилието, самотата и сложната природа на приятелството. Момчето намира утеха в своето дълбоко, макар и неконвенционално общуване със съученичката си Коджима, също като него жертва на тормоз. Романът е суров, болезнен и нежен портрет на едно младежко нещастие. Историята преминава през примирението и нихилизма като възможни реакции към насилието и представя морала като драматично действие в развитие - влудяващо и съсипващо. Но и като възмездие чрез лишени от показна героичност прояви на солидарност. Като дълбок стремеж към красотата.

Книгата е номинирана за Международната награда Букър за 2022 г. От авторката на Гърди и яйца.

"Един ден към края на април, между две занятия, дръпнах ципа на калъфа си за моливи и намерих между тях лист, сгънат на триъгълник. Разтворих го, за да видя какво има вътре. „Трябва да бъдем приятели.“ Само толкова. Йероглифите приличаха на малки рибешки кости, надраскани с автоматичен молив. Бързо сгънах бележката отново и я пъхнах обратно в калъфа за моливи. Поех дъх, изчаках малко, после огледах стаята уж най-нехайно. Все същата група мои съученици, които се шегуваха и крещяха, най-обикновено междучасие. Опитах да се успокоя, като неколкократно подредих учебниците и тетрадките си, после бавно подострих един молив. Скоро прозвуча звънецът за третия час. Крака на столове остъргаха пода. Влезе учителят и часът започна. Бележката сигурно беше някаква шега, но нямах представа защо някой от съучениците ми ще прави подобен ловък ход след толкова много време. Въздъхнах мислено и се сгуших в обичайния мрак.

Само онази първа бележка беше оставена в калъфа ми за моливи. Следващите намирах залепени за чина си, от долната страна, където дланта ми лесно ги напипваше. Целият настръхвах, когато намирах бележка. Оглеждах класната стая предпазливо, за да не ме забележат, но винаги имах чувството, че някой ме гледа. Обземаше ме странна тревога, не знаех как да реагирам. „Какво правеше вчера, докато валеше?“ „Ако можеш да заминеш за която и да е държава в света, къде би отишъл?“ Листчета с големината на пощенски картички, на които бяха написани простички въпроси. Винаги отивах в тоалетната да ги чета. Бих ги хвърлил, но не можех да реша къде, затова ги пъхах под тъмносинята корица на един бележник. Нищо не ми изглеждаше променено, след като започнаха да пристигат бележките. Почти всеки ден Ниномия и другите ме караха да им нося раниците или ме ритаха просто ей така, или ме цапваха по главата с дискмените си, или тичаха в кръг около мен. Бележките обаче продължаваха да пристигат и съобщенията ставаха по-дълги. Никога не се споменаваше името ми, но след внимателно вглеждане в почерка започнах да се чудя дали всъщност не е нито Ниномия, нито някое от онези момчета, а съвсем различен човек. Съзнавах колко глупаво е подобно хрумване, и всичките ми други мисли прогонваха тази от съзнанието ми, след което се чувствах още по-зле.

И все пак ми стана нещо като ритуал да проверявам всяка сутрин. Започнах да ходя на училище рано, когато в класната стая нямаше никого и беше тихо, а във въздуха се усещаше лек мирис на масло. Приятно ми беше да чета тези писма. Не изключвах вероятността това да е капан, но нещо в бележките ме караше да се чувствам в безопасност, макар и за кратко и въпреки всичките ми беди. В началото на май, точно преди ваканцията, получих следната бележка: „Искам да се видим. Да се срещнем след училище. Ще бъда ето там от пет до седем“. Имаше дата и простичка карта, нарисувана на ръка. Чувах в ушите си как тупти сърцето ми. Препрочетох бележката толкова много пъти, че виждах думите пред себе си дори със затворени очи. До края на деня умувах как да постъпя, и през междучасието мислех само за това – до такава степен, че ме заболя главата и изгубих апетит. Въобще не се съмнявах, че когато отида на уреченото място, там ще ме чакат Ниномия и другите, готови да ме ступат здравата. Като ме видят да идвам, ще ме наобиколят и ще разкрият най-новия си номер за моя сметка. И ще стане още по-зле.

Когато настъпи денят, просто не намирах покой. Цял ден в училище се мъчех да държа под око Ниномия и приятелчетата му, но не долових съществена промяна в поведението им. Накрая един от тях забеляза и попита:
– Ей, какво зяпаш?
После ме замери с единия си чехъл за класната стая, който ме прасна в лицето и после тупна на пода. Момчето ми нареди да го вдигна и аз се подчиних.
В края на деня ми се гадеше от напрежение. След последния час изминах целия път до вкъщи почти на бегом. Докато тичах, се питах какво правя всъщност, какви ги върша, по дяволите, но колкото и да размишлявах, не можех да кажа със сигурност. Имах чувството, че каквото и да избера, ще сбъркам. Когато ме видя да се прибирам, майка ми ме поздрави от дивана, после отново се обърна към телевизора. Отговорих на поздрава ѝ. Глас от телевизора съобщаваше новините. Това беше единственият звук в къщата. Всички стаи бяха притихнали както винаги.
– Цял ден прекарах в кухнята – каза мама.
Извадих кутията със сок от грейпфрут от хладилника, налях си една чаша и я изпих на плота. Мама ме стрелна с поглед и ми каза да седна на масата. Няколко секунди по-късно я чух да подрязва ноктите на ръцете или на краката си.

– Приготвяла си вечерята ли?
– Аха. Не усещаш ли как ухае? Първото ми задушено, дори съм вързала месото!
Запитах се дали баща ми няма действително да се прибере поне веднъж, но реших да не питам.
– Скоро ли искаш да вечеряме?
– Не. Първо трябва да отида за малко до библиотеката. По-добре по-късно.
В моя град има една улица между две редици дървета, която пресича много квартали. По нея отивам на училище. За да стигна до мястото на срещата, трябваше по средата на улицата да завия наляво по една странична пресечка, водеща към сенчесто място, което едва ли можеше да се нарече парк. Тъй като тръгнах от къщи към четири, когато стигнах на мястото, там нямаше никой. Възползвах се от възможността да си поема дъх. Видях някаква пейка от автомобилни гуми, притиснати странично, и един бетонен кит, а между тях имаше пясъчник, не много по-голям от дюшек, осеян с хартийки от бонбони и найлонови торбички. Сред боклуците забелязах изсъхнали кучешки и котешки изпражнения. С полепналия по тях пясък приличаха на темпура. Опитах се да преброя отделните късчета, но все се появяваха нови. Сигурно целият пясъчник беше пълен с тях. И тогава ми просветна. Който ме беше извикал тук, сигурно щеше да ме принуди да ги ям. Гърлото ми пламна. Изпразних дробовете си в опит да прогоня вкуса на лайна, но ми призля дори само от мисълта.

Муцуната на кита беше достатъчно голяма да помести двама души с моя ръст. Боята толкова се беше олющила, че не личеше какъв цвят е била. Някой беше оцветил гърба и главата на кита с перманентен маркер. Площадката попадаше в сянката на стар жилищен комплекс и земята беше почти черна, сякаш гниеше. Имах да убивам време, затова се върнах на улицата с дърветата. Седнах на метална пейка, въздъхнах дълбоко и бавно вдишах. Не ме напускаше мисълта, че идването ми тук е грешка, но ако не бях дошъл и не станеше каквото са намислили Ниномия и другите, накрая щях да си платя. Напомних си, че всъщност няма значение какво правя. Нищо нямаше да се промени. Въздъхнах и вдигнах поглед, леко замаян. Не много отдавна дърветата бяха само черни стволове, но листата им вече бяха поникнали и духнеше ли вятър, се чуваше как шумолят. Свалих си очилата и разтърках очи, после отново погледнах нагоре по улицата. Както обикновено, светът беше плосък, липсваше му дълбочина. Очите ми огледаха подобния на пощенска картичка пейзаж, но когато примигнах, той изчезна и беше заменен от нова гледка."
Из книгата

Колибри Пъблишинг ЕООД
София, 1000
ул. Иван Вазов 36
colibri@colibri.bg