Страна на чудесата за непукисти и краят на света

Страна на чудесата за непукисти и краят на света Харуки Мураками Времетраене: 1:11 мин. Харуки Мураками Времетраене: 1:05 мин. Кафка на плажа Харуки Мураками Времетраене: 0:50 мин. За какво говоря, когато говоря за бягането Харуки Мураками Времетраене: 0:57 мин. Няма край Дейвид Гогинс Времетраене: 1:12 мин. Биполярно афективно разстройство Д-р Владимир Симов Времетраене: 1:28 мин. Лира Петя Андонова Времетраене: 1:03 мин. Юдина щерка Симона Панова Времетраене: 1:11 мин. Сляпата армия Давид Тоскана Времетраене: 1:07 мин. Усмихни се! Рейна Телгъмайър Времетраене: 1:00 мин. Замъци и сливовица - как се влюбих в Словения Сам Болдуин Времетраене: 1:10 мин. Цочо Билярски Времетраене: 2:04 мин. Върни назад Лиз Томфорд Времетраене: 0:59 мин. Пътуване в мрака Джон Дъглас, Марк Олшейкър Времетраене: 1:11 мин.

В този роман Мураками ни поднася главозамайваща комбинация от модерност, разюздано въображение и алегоричност, а за черешка на върха ще намерите и голяма доза киберпънк. Героят непукист е трийсет и пет годишен разведен мъж с колекция от бутилки с вносно уиски, запален по старите американски филми и готвенето. Липсват му само чувства, което, заедно с блестящите му компютърни умения, го прави идеален кандидат за тайнствения застаряващ учен, заселил се в дълбините на токийската канализация. Ученият привиква героя и го прави част от проект, наречен "Краят на света". Двата свята на героя започват да се преплитат по невъобразим начин, докато накрая се сливат и той за първи път се усеща свободен от всепроникващия контрол на японското общество над индивида.

"Страна на чудесата за непукисти и краят на света" е рядък образец на постмодерния роман със завидна интелектуална дълбочина и стилистична завършеност, дар от един дързък автор с оригинален поглед върху писането.

"Асансьор, тишина, наднормено тегло.

Асансьорът продължи невъзможно бавното си изкачване. Най-малкото ми се струваше, че е изкачване. Не можех да кажа със сигурност: беше толкова бавно, че просто бях изгубил всякаква ориентация. Можеше да се спуска, а можеше и изобщо да не помръдва. Но да приемем, че е вървял нагоре. Само предположение. Нищо чудно да се бях качил дванайсет етажа, а после да бях слязъл три. Нищо чудно и да бях обиколил земното кълбо. Откъде да знам?

Всичко до последното нещо в този асансьор беше на светлинни години от долнопробния асансьор конвейерно производство в жилищния ми блок, който в сравнение с чекръка по кладенците беше мръднал само с една идейка нагоре по еволюционната стълбица. Да не повярваш, че двете машини имат еднакво име и предназначение. Като асансьори и двете разширяваха обозримите предели на такива устройства.

Първо, да вземем размерите. Асансьорът беше толкова просторен, че преспокойно можеше да служи за офис. Вкарваш вътре бюро, добавяш шкаф и етажерки, слагаш и кухненски бокс и пак ще ти остане място. А щом вече си почнал, спокойно можеш да сместиш вътре и три камили заедно с палма със средни размери. Второ, беше много чисто. Стерилно като в нов ковчег. Асансьорът продължи невъзможно бавното си изкачване. Най-малкото ми се струваше, че е изкачване. Не можех да кажа със сигурност: беше толкова бавно, че просто бях изгубил всякаква ориентация. Можеше да се спуска, а можеше и изобщо да не помръдва. Но да приемем, че е вървял нагоре. Само предположение. Нищо чудно да се бях качил дванайсет етажа, а после да бях слязъл три. Нищо чудно и да бях обиколил земното кълбо. Откъде да знам?

Всичко до последното нещо в този асансьор беше на светлинни години от долнопробния асансьор конвейерно производство в жилищния ми блок, който в сравнение с чекръка по кладенците беше мръднал само с една идейка нагоре по еволюционната стълбица. Да не повярваш, че двете машини имат еднакво име и предназначение. Като асансьори и двете разширяваха обозримите предели на такива устройства. Стените и таванът бяха от лъсната неръждаема стомана без прашинка по тях, подът беше застлан с безупречно чист мокет в красив мъхесто зелен цвят. Трето, беше мъртвешки тихо. От мига, в който се качих, а вратите се плъзнаха и се затвориха, не се беше чул никакъв звук - и един-единствен звук в буквалния смисъл на думата.

Тиха вода.
И още нещо: липсваха повечето джаджи, каквито очаквате да видите по асансьорите. Къде например беше таблото с бутоните и копчетата? Нямаше номера на етажите, които да натискаш, отвори вратата и затвори вратата, нямаше стоп. Нищо. И заради всичко това се чувствах напълно беззащитен. Нямаше ги не само бутоните, нямаше светлинки, които да показват на кой етаж си стигнал, нямаше обозначение за максимално допустимото тегло, нямаше предупреждения, нямаше дори табелка с името на фирмата производителка. Камо ли пък да се опитваш да откриеш авариен изход. А аз бях запечатан вътре. Беше изключено този асансьор тук да е преминал проверка за противопожарна безопасност. Все пак си има някакви изисквания към асансьорите.

Докато гледах вторачено тези четири голи стени от неръждаема стомана, си спомних един филм, в който Худини както винаги се измъква блестящо. Омотан в не знам колко въжета и вериги, натикан в голям сандък, и той прихванат здраво с друга дебела верига, Худини се понесе шеметно с всичко това над Ниагарския водопад. Или може би се гмурна в студената вода на Северния ледовит океан. Пак добре, че не бях завързан; колкото до фокусите, нямах никаква представа от тях и тук Худини беше едни гърди пред мен. Всъщност нямах представа дори дали се движа, или стоя на едно място.

Престраших се да се изкашлям, но изобщо не прокънтя като кашлица. Звукът беше глух, все едно мяташ глина по гладка бетонна стена. Направо не повярвах, че такъв глух звук е излязъл от собственото ми тяло. Опитах да се изкашлям още веднъж. Резултатът беше същият. Стига с това кашляне.

Стоях сякаш цяла вечност в тази херметично затворена гробница. Вратите не даваха признаци, че някога ще се отворят. Застиналост в безпределна тишина, натюрморт: "Мъж в асансьор". Започнах да се притеснявам. Ами ако машината се беше повредила? Или, да предположим, диспечерът на асансьора - ако приемем, че имаше такъв в сградата - е забравил, че съм тук, в тази кутия? И друг път ме бяха забравяли."
Из книгата

Творчеството на Харуки Мураками е нетипично явление в контекста на японската литература. Японец по народност, Мураками е много по-близък до американския манталитет и маниер на писане, като сам твърди, че е повлиян от попкултурата. Роден е в Киото, а младите си години прекарва в Токио и едва през 1991 г. посещава за първи път Америка. Въпреки това още в първият му роман Чуй как пее вятърът се долавят чуждестранният стил и носталгия, които го отличават на фона на основните японски литературни течения. В романите на Мураками откриваме сериозни идеи за самотата и алиенацията, за духовната празнота и упадъка на ценностите, за липсата на връзка между хората в японското общество. Тези идеи умело са съчетани със сюрреалистична атмосфера и хумор.

Преди да започне блестяща литературна кариера, Мураками следва театрално изкуство в университета Васеда в Токио, а след завършването си отваря собствен джаз-бар. По време на един бейзболен мач той получава вдъхновение за първото си прозаическо произведение Чуй как пее вятърът. Романът, написан когато авторът е на 29 години, получава престижната награда Гундзо още в годината на издаването си. Следват продълженията Флипер, 1973 и Преследване на дива овца (също отличен с награда), като трите романа съставят Трилогията на плъха, наречена така заради общия разказвач с прякор Плъха. През 1985 г. Мураками публикува Страна на чудесата за непукисти и краят на света, фентъзи с много магически елементи, а най-голямо признание в Япония авторът получава след издаването на Норвежка гора (1987). Тази книга го превръща в идол на японската младеж.

След пътуване из Европа и кратко пребиваване в Италия и Гърция, Мураками се мести в Америка, където работи в Принстънския университет. По това време написва Танцувай, танцувай, танцувай, в който музикалните теми напомнят за времето, в което Муриками е студент и се издържа с работата си в магазин за музикални плочи. Романът му, най-добре приет от литературната, критика е Хроника на птицата с пружина. Той засяга сериозни социални проблеми като японските военни престъпления в Манджурия, като реализмът умело се преплита с фантастика. Книгата печели наградата Йомиюри.

След земетресението в Кобе и атентата Токийското метро, Мураками се връща в Япония и издава Метрото, публицистична книга, в която са събрани интервюта с оцелели и близки на жертвите в метрото. Това е първата книга на автора, която не съдържа фантастични елементи.

Други романи от Муриками са След мръкване, Кафка на плажа, На юг от границата, на запад от слънцето и други. Във всеки негов роман има поезия, а внушението е толкова силно, че прочетеното се изживява като реалност. Това е и причината книгите му да се издават в над двумилионни тиражи не само в Япония, но и в цял свят: САЩ, Западна Европа, Русия, Сърбия и други.

Колибри Пъблишинг ЕООД
София, 1000
ул. Иван Вазов 36
colibri@colibri.bg