Либрето

Либрето Даниел Гатарич Времетраене: 0:55 мин. Няма край Дейвид Гогинс Времетраене: 1:12 мин. Биполярно афективно разстройство Д-р Владимир Симов Времетраене: 1:28 мин. Лира Петя Андонова Времетраене: 1:03 мин. Юдина щерка Симона Панова Времетраене: 1:11 мин. Сляпата армия Давид Тоскана Времетраене: 1:07 мин. Усмихни се! Рейна Телгъмайър Времетраене: 1:00 мин. Замъци и сливовица - как се влюбих в Словения Сам Болдуин Времетраене: 1:10 мин. Цочо Билярски Времетраене: 2:04 мин. Върни назад Лиз Томфорд Времетраене: 0:59 мин. Пътуване в мрака Джон Дъглас, Марк Олшейкър Времетраене: 1:11 мин.

Испания на работническите протести и на борбите на Каталуния за независимост. Дамир Ромич, мигрант от Босна и Херцеговина, работи като охранител на фабрика за цигари. Влюбен е в мистериозно изчезналата Мария, във вавилонската богиня Ищар и в Моцарт. Мечтае да напише либрето за опера и живее в либретото на Вълшебната флейта. Мачито е негов колега и приятел, танцьор и гей, чиста и наивна душа. Злият майор е негов началник и олицетворение на злото.

Докато работи, обича и мечтае, Дамир не спира да се пита, кой съм аз, какъв съм, откъде съм дошъл и какво ме чака. Либрето е роман фантазия, роман пародия, роман за човека в търсене на своята идентичност. Написан на метафоричен език, изпълнен с препратки и с понякога неясни стилистични образи, странно съчетание между изповедно четиво и поезия в проза, той е предизвикателство за читателя и удоволствие за любителя на сложните пътища в литературата.

"Всеки читател трябва да тълкува романа по свой начин. Идентичността несъмнено е важна тема и аз съм доволен, че съм успял да я застъпя, доколкото ми е било възможно."
Даниел Гатарич

Книгата е част от поредицата Съвременна европейска проза на издателство Колибри.

Сръбският писател Даниел Гатарич e роден през 1988 г. в република Босна и Херцеговина. Завършва право, работи като юрист и е автор на два романа и две поетични сбирки. Получава награди за стихосбирката Разглезеният Адам и романа Мъжеството на Зоран К., а през 2020 г. република Босна и Херцеговина го номинира за Европейската награда за литература за романа Либрето.

"Der Vogelfänger bin ich ja - Аз съм ловец на птици.
Папагено, първа сцена.

Появяваш се като в социалистическа витрина, облечена в роклята, която, спомням си, някога ти купих. Три часа сутринта, джинът е с привкус на лимон, сгърчените мишници са потни и това ме кара да се чувствам силен. El amor in los tiempos de colera, произнасям на глас, испанският несъмнено е по-страстен от сръбския. И ти беше там в три заранта и събличаше роклята, която някога обичах. Знамената ми са спуснати, мастурбирането е patético, когато си полупиян, млад и не толкова грозен както някога. Имам S.O.S. броя на мадридските вестници, тя прилича на дете, което някога е било жена. Поглъщам я жадно от прозореца, от сърцето ми блика солена кръв, въпросното дете има мургав тен и носи стилетни токчета, остри като гвардейски байонет.

El amor in los tiempos de colera, чувам звънеца, ставам, отмествам джина. В социалистическата витрина виждам отражение - фланела и купчина мускули върху груби кости. Виждам, че това би трябвало да бъде мъж, но не като някогашния, после виждам лимоновия поглед, говоря на испански, затварям Memoria de mi puta trista и отварям вратата. Тя прилича на дете, което някога е било жена, чувствам се силен - дали от джина, или защото испанският е по-страстен от сръбския, no sé nada. Три часа сутринта и аз съм турист в град, който поглъщам лакомо, докато смуча солената кръв. Трябва да се действа бързо, всичко, освен вътрешната война, е толкова мирно и тихо.

Тихо, Silente.
Утрото във Фабриката започва тихо. Скърца тежката каменна порта на безмълвните времена. Silente, тежка порто, silente, шепна ѝ аз като на непослушно момиченце, което в нечие съновидение е било Бог. Напуснах страната си тихо, никой не знаеше, дори solo yo. Косата ми е опъната назад, млад съм, макар косите ми да са като на четиресетгодишния Брандо. Преживях тихо три града и по-шумно също толкова жени. Днес съм на километри далеч оттам, защитен, вярвам, и от тях, и от себе си. Мириша на белези от рани и джин, който ги дезинфекцира понякога и в три сутринта. Порталът на Фабриката е украсен с асирийски бродерии. Maravilloso! Свивам испанска цигара, испанците впрочем правят това като старателни ученици с пресите за хербарии, та свивам една Purgatoria Flavor. Един сърбин/бошняк стои на стража при портала.

Следи мургавите да не скроят някой номер, като пробутат някому тютюн, за да спечелят две-три евро повече. През есенните дни Испания е топъл зефир, прекрасен ромон и невъзможна безметежна глъчка - както винаги има протести. Гладът не се усеща в аромата на тютюна толкова, колкото под кафявите униформи на гладните. Прелиствам ежедневниците пред погледа на надзорника и това освежава спомена ми за филмите, които тайно следях, натиснал копчето Silente на стария телевизор Чаевац. Не аз, а вентилаторите въртят и досега времето на детството, la infancia y ahora. Silente, утринна медитация, бих могъл да пиша за каталонските вестници. Заглавие: Тихи пропелери и под него: Primera independencia, suno la justicia social - първо независимост, после социална справедливост.

Излекувайте неволите и раните на душата с вентилатори и перхидролки от филмите на осемдесетте. В тези дни самопомощта е като порнографията за хлапашките мъдници, набъбнали от сладострастния ламент на задоволяването. Няма други мечти освен несбъднатите, кимам на себе си, убеден в сбъднатата мисъл. В притъпения поглед на смъртоносната машина (още е рано, още цари тишина) фабричният кислород, който я оксидира, ще я охлади след третата смяна. Испанският въздух е прекрасен, приглушен и тих, като мъдрец край езеро, открил любов в левитацията. Въздухът трябва да се опакова и да се продава като антидепресант, по същия начин изсушава устата. Други странични ефекти няма. А има ли изобщо излекуван от депресия. От оперното пеене на душата да, настоящето успешно умира. Ето и подзаглавие номер две: Вдъхнете тихата зора, съратници! Скърцат асирийските пазачи. Лъвовете на портата са знак, че парвенюто е успяло, но на тази порта това сочи, че съм по-близо до боговете от обикновения смъртен.

Във фабриката най-напред идват трите чистачки, жени към петдесетте с плосък хумор и съвети от народната медицина: Държиш ли живо яйце под езика, ще заченеш щерка - и с гума, и без нея. Гръмогласен смях. Пъргави, загорели, ведри, с бръчки по лицето, дълбоки като пресъхналите напоителни канали на Мадрид. Много, mucho, пушат във Фабриката и muchissimo се смеят. Ту за едно, ту за друго. Работят и по дванайсет часа, колкото трае мандатът на пазача на смяната. В шест и половина сутринта изричат на глас no volvere, пъхат картончето в автомата и поздравяват:
– Buenoas dias, guapo.
– Buenas dias, muchachitas - отговарям, замаян от недоспиването и блудкавия гроздов сок.
Смеят се като послушнички в католически манастир във филм от осемдесетте. Не пуша, не го умея, но до ръката на властодържеца на портала ме чака кофа с испанско кафе - нетърпелива да полее брадата и смири търбуха, разбунтуван от наличието на бактерии в недоварен сок.

Носим тъмни униформи, за да се различаваме от останалия персонал. Охраната не говори много, sekuritas no me digas mas. Идва колегата Мачито, но не тихо, о не! Сбъркан е като стрелките на часовника в портиерната, скаран с правилата, буен, никога статичен. Като муле, боднато с остен, за което свидетелства и дяволитият му поглед. Носи униформа с един номер по-малка. С вмъкната в панталоните риза и изхвръкнали задни части, досущ като андалуски портокали, той сякаш очаква партньор (в никакъв случай партньорка) за la tango personal. Косата му е черна като гарван и опъната като браздата на гума pireli. Стрелките на часовника не мърдат, лъжат времето, освен два пъти дневно, както казва Мачито. Често си мисля, че и с него е така.
– Видях ги отново, Дамире амиго - каза той и плюна задъхан на пода.
– Кого, Мачито, кого?
– Нея и кучето ѝ, сношаваха се, ние с колегата Педро ги видяхме - отвърна и преглътна лакомо кнедлата.
– Разказах ти за Педро, нали? Опасен е той, трябва да се запознаеш с него, веднъж той и аз... - продължи лукаво да се криви Мачито.
– Какво, Мачито? - тихо и търпеливо сръбнах глътка кафе и нервно облизах устните си."
Из книгата

Колибри Пъблишинг ЕООД
София, 1000
ул. Иван Вазов 36
colibri@colibri.bg