Картата на разкаянието

Какво крие стройно поднесената информация за живота на интелектуалка, посветила се на издателската кариера? Дар или проклятие е отреденото ѝ от съдбата откритие, до което ще я отведат професионалните търсения? За смъртта на Вероник Вербрюген, чието тяло е открито в Севените, едва ли щеше да се пише, ако жертвата не беше спечелила признание парижка издателка.

Жената с призрачна красота, обичана в живота, но и след смъртта, ще остане неподелена между двама любящи мъже, които, редом с дъщеря ѝ, ще продължат в нейно име по лъкатушните пътеки на духовната реалност, в която всички пребъдваме.

С деликатен замах Натали Сковронек щрихира скицата на един живот, чиито детайли носят наслада, пораждат размисъл, пречистват.

Книгата е част от поредиците Europa и Съвременна европейска проза на издателство Колибри.

Натали Сковронек (р. 1973 година) е белгийска писателка от еврейски произход. Авторка е на 6 романа, удостоени със също толкова награди, сред които наградата Люсиен Малпертиус на Кралската академия за френски език и литература в Белгия, на която става член през 2022 година. Картата на разкаянието (2020) печели Наградата за литература на Европейския съюз.

"Според широко разпространено мнение Вероника се състои от vera и eikon: верен образ. (Речник Литре)

След края на статията човек не знаеше какво да мисли. В нея непрекъснато се говореше за любов. Изказваше се дълбока скръб по повод кончината на Вероник Вербрюген. Не ставаше ясно обаче кой кого обича и кой от кого е обичан. Статията споменаваше покана за отдаване на почит към покойницата, отправена към онези, които бяха познавали и обичали Вероник Вербрюген. От друга страна, всичко навеждаше на мисълта, че Титюс Сегие няма да напусне своя дом във Финиел, малко селце в полите на Лозер, за да се преклони пред паметта ѝ. При това се бе заклел пред себе си никога да не разочарова тази жена, както сам той бе споделил пред журналиста, преди да прекрати разговора.

За тази директорка на малко издателство все пак бяха известни някои неща. По думите на нейната дългогодишна приятелка, италианската специалистка по художествена керамика Франческа Орсини, тя бе загадъчна личност, чийто професионализъм, способността да изслушва и да проявява отзивчивост бяха допринесли до голяма степен издателство Пон да се превърне в институция, която се отличава със своята взискателност и съпричастност към несправедливо забравените художници.

Вероник Вербрюген се бе насочила към монографии за малки майстори, оказали се съвременници на велики имена в живописта, и поради това обречени навеки да играят ролята на фигуранти в лекциите по история на изкуството. Техни платна излизаха на моменти от забравата само като илюстрация към минало събитие в някое списание - по този повод често търсеха за мнение Вероник - но без да им се придава особена художествена стойност. Малцината близки на Вероник, които обичаха да изкачват стълбите до петия етаж в старата парижка сграда на улица Касет, където се намираше издателството, свидетелстваха за усърдието на тази четиресет и три годишна директорка, която се чувстваше неудобно със своя ръст от метър и осемдесет и два и затова някак непохватно снишаваше рамене. Удивително бе да я гледа човек как брани книгите, спечелили доверието ѝ. Някои недискретни изказвания разкриваха неустойчивото положение на малкото издателство, което на няколко пъти едва не бе потънало, за да изплува отново като по чудо.

Посредствената илюстрация към статията със строгата изискана емблема на издателството VV в случая не носеше никаква полезна информация. За да си създаде впечатление за Вероник, бе достатъчно човек да използва която и да било търсачка в интернет. В раздел изображения се появяваше ъгловато лице с високи скули, зелени бадемовидни очи и късо подстригана кестенява коса. Никой от тези портрети не съдържаше действителната красота на издателката, тази призрачна красота по неясния израз на Франческа, който даваше все пак известна представа за особената хладна светлина, която се излъчваше от Вероник, характерна за любимите ѝ фламандски художници.

Какво знаем ние за битието на хората, които ни заобикалят? Какво ни разкриват те за себе си? Какво прикриват? Мина, двайсет и една годишната ѝ дъщеря, която бавно се разделяше с юношеството и наскоро се бе записала в класа по пиано на Музикалната консерватория, бе проявила предпазливост, използвайки изрази, които журналистът по всяка вероятност бе редактирал: Моята майка по свой собствен начин работеше, обичаше, спазваше и нарушаваше правилата. Искам да остана вярна на нейната действителна същност. Ала какво знаеше Мина за своята майка?

Безжизненото тяло на Вероник било открито случайно през един майски следобед от тръгнал на поход турист. Мъжът потеглил от хотел-ресторант във Вилфор, където поради просто съвпадение Вероник имала обичай да обядва. Докато прекосявал пролома Рабюза по маршрута GR70, наречен също път на Стивънсън, той спрял за първа почивка. Една табела сочела 1099 метра надморска височина и той така се зарадвал, че я снимал с мобилния си телефон. Липсата на обхват му попречила да изпрати снимката на своята приятелка. Мъжът си поел дълбоко дъх и се огледал наоколо.

Колкото по-високо се изкачвал, толкова по-силно ставало усещането му, че се слива с околния пейзаж. Извивката на хребета била възхитителна. С изключение на рядкото подрънкване на звънчета в далечината никакъв шум не издавал съществуването на цивилизацията. Птичите песни омайвали туриста. Той с наслада се заслушвал в шумоленето на листата, опитвал се да определи различните породи дървета, следял с поглед пърхането на двойките пъстри пеперуди, подплашени от неговото приближаване, полета на дребна граблива птица. Ушите му пищели. Може би от надморската височина? Никак не било изключено причината да е чувството на удовлетворение. Той виждал в далечината как високата трева се гъне на вълни от вятъра, купищата канари, подобни на овчи стада, синкавите върхове, забили чела в мъглите. И ни най-малко не подозирал, че само след няколко часа ще се съгласи да опише тези свои преживявания пред стажант-журналист от Миди Либр. Междувременно си мислел, че от години не е изпитвал такава лекота.

Туристът напредвал с постоянен ритъм, сухи съчки запукали под краката му, когато решил да се отбие и да набере букет от растящата встрани от пътеката арника. Макар да имал усещането, че му никнат криле, той все пак внимавал къде стъпва по стръмния склон, на моменти се хващал за някой храст или за стрък жълтуга. Тези усилия го забавлявали, ала ето че изведнъж замръзнал на място. Целият се вкаменил, приискало му се никога да не е припарвал тъдява, едва се сдържал да не извика. Вече се стремял не към висините, а се спускал обратно към долината. Търсел истински път, покрит с асфалт, по който минават коли. Денят помръкнал в печал. Помръкнал за туриста и за всички, които познавали и обичали Вероник Вербрюген."
Из книгата

Колибри Пъблишинг ЕООД
София, 1000
ул. Иван Вазов 36
colibri@colibri.bg