"Колко ноти са достатъчни да запечатат портрета на мълчанието в мелодична вълна? Колко мълчание е необходимо, за да се долови хармонията на мелодията, която звучи в него? Една мелодия от разпръснати ноти винаги ни помага да се самопознаем и самоопределим. Дали това е еоловата музика на вълните, които разговарят любовно, докато се люлеят бавно в морска симфония, или е вълна, идваща да напомни, че самотата може да е право на човека, една неоспорима стойност? „Едно телесно огромно искам?“
8.10.1988 г.
Ръмеше ситно. Върхът на Атон се мержелееше сред мъглата. Като вечно огледало морето приемаше мирно в недрата си нежния дъждец. Старото корабче „Достойно ест“, което от години свързваше монашеската република с реалния свят, щеше след няколко минути да стигне до Дафни, малкото пристанище на Атон, и единствено звукът на носа, който пори вълните, нарушаваше пустошта на времето. Двамата монаси на корабчето стоически очакваха да пристигнат в Градината на Богородица. Единият се завръщаше след петдневно отсъствие. Другият стъпваше за пръв път на Атон.
Брат Яковос отвърна поглед от планината и отново седна. Беше слаб и блед, мълчалив млад мъж, със замечтан, изгубен за света поглед, като носеше твърде голямо расо, което покриваше слабите му ръце. „Странен е новият монах“, помисли си Христофорос. Пътуването от Урануполи до Дафни отне половин час и през цялото това време не бяха разменили нито поглед, нито дума. Младият монах вдигаше очи единствено за да погледне към планината и висящите над вълните манастири, които проблясваха на тъжната светлина на хоризонта, и не продумваше. Само когато Христофорос го запита за името му, отвърна рязко:
– Яковос!
Почти стигнаха. Докато корабчето плаваше покрай бреговете на полуострова, той изглеждаше вглъбен в своите си мисли и едва когато се показаха първите малки пристани и първите манастири, вдигна поглед към Света гора. Манастирите Дохиар, Ксенофонт, Пантелеймон, Ксиропотам, Дафни. Като нежна божествена прегръдка мъглата обгръщаше Атон и зелените му хълмове се очертаваха като тъмни и неизследвани неясни силуети на сивия фон.
„Значи това е Света гора!“, си помисли Яковос за отредената на благодатта на Богородица планина, която вече хиляда години упорито засвидетелстваше вярата си пред морето отсреща!
– Пристигнахме, брате – рече Христофорос и стана.
Слаб и дребничък, монахът Яковос грабна големия си вързоп и се накани да слезе от корабчето.
– Остави, ще ти помогна – каза Христофорос, като го видя, че се опитва да вдигне тежкия багаж.
– Благодаря – промълви Яковос и слезе, освободен от тежестта.
Христофорос грабна вързопа и скочи чевръсто на брега.
– Ела с мен – подхвърли и потегли.
Яковос го последва с наведена глава, без да продума – като подплашена птица, която дири закътано гнездо. Пътят от Карѐя до манастира беше дълъг и автомобилът, който ги взе, ги остави на пристана на манастира. Оттам трябваше да се изкачат пеша до обителта, половин час път нагоре, който завършваше при святото място за поклонение около триста метра над морето. Заизкачваха се по издълбаната пътека в склона. Обраслите с трева плочи поглъщаха търпеливо стъпките им. Сетивата биваха замаяни, природата преливаше във
всички нюанси на зеленото.
Без да се замисля, октомври бе обагрил първите листа в жълто. Дърветата на групички обсъждаха шепнешком края на лятото. Пурпурът, хванат в капан от клоните им, проблясваше на дъжда. Земята издаваше дъх на влажно очакване след отдавна отминалия предишен проливен дъжд. Отчаяно търсеше да утоли жаждата си в мократа му ласка. Вляво на пътя една смокиня, самотна сред лозята, продължаваше да обожествява небето с извитите си в молитва клони, в мълчалив вопъл, ода на неизбежната ѝ самота. Просълзени капки се вмъкваха навсякъде и заговорничеха шепнешком с грамадите на хълмовете. Маслините, кестените, орехите, дори пърнарите и сакъзовите дървета слушаха песента им и поздравяваха с „добре дошли“ двете облечени в черно фигури, които изкачваха натоварени сивата местност. Стъпка след стъпка двамата монаси крачеха по пътя от пристана до обителта. Две самотни сенки се изкачваха високо, сякаш искаха да докоснат Бога, обвити в тишина. Погледът им обгръщаше природата, невъобразимата красота! Сякаш в мига, когато корабчето вдигна котва и потегли към Атон, пое към един друг свят. Странен, но толкова привлекателен!
Яковос събра сили за ширналата се пред него стръмнина. Вече бе много уморен. Вървяха вече почти час, а от манастира ни следа. Роденият от морето ветрец съпровождаше всяка тяхна стъпка. Идваше да поздрави отдалеч измъчените пътници, освежавайки ги с прохладния си полъх. Носеше солена чистота и облекчаваше стъпките им. След още половин час път на завоя се показа манастирът. Каменната грамада, изградена като укрепление, налагаше присъствието си на местността. Обителта се бе предала на задушаващата прегръдка на мъглата. Лекият дъждец я умиваше и я правеше да изглежда като картина с несравнима красота, която единствено ренесансовият поглед на художник би могъл да съживи… Високо в края на скалата, обвита в мрака на вековно смирение, маяк по пътя на монасите, обителта стоеше там от четиринайсети век, за да омайва сетивата им и да привлича стъпките им. Святото място, там, където вярата крепне, разтваряше врати и разкриваше невъобразимата си красота на всеки, който можеше да приеме този дар.
Капналият от умора Яковос със задъхване доближи голямата порта. В двора на манастира ненарушимото спокойствие шепнеше безспир с капещия от оловното небе дъжд.
– Заповядай! – обърна се Христофорос към младия монах и отвори вратата.
Яковос влезе. Сега трябваше да се представи на игумена. Запита се къде ли е старецът. Сведенията, които му бяха дали, преди да потегли към това свято място, говореха за благ, свят човек, аскетичен образ с преизпълнено с търпение и любов сърце, преливащо от молитви и просби към божественото. Образ, изваден от страниците на Казандзакис, когото Яковос толкова обичаше да чете. Огледа се. Вятърът ухаеше на тамян и восък. Една прекрасна градина блестеше под дъждовните капки. Мушката, рози във всички възможни цветове, жасмин и орлови нокти красяха градината. Дървени мостчета, изкуствени поточета, големи делви и саксии с босилек поздравяваха уморените посетители на входа на манастира. Кестените и сребристите тополи се радваха на ласките на бръшляна, който вкусваше лакомо с плътта си влагата на телата им, и слушаха тайните на птиците, които преспиваха нежно в клоните си. Христофорос даде знак на новодошлия да го последва. Запаленият огън в архондарика ги канеше да се отморят около гостоприемното огнище.
Монахът се приближи и едва тогава разбра, че през цялото това време лекият дъждец го е измокрил до кости. Цял трепереше. Дали влагата от дъжда, или страхът караше тялото му да мръзне и ръцете му да треперят? Седна на едно малко столче близо до огъня, приведен и смълчан, срещу пламъците, които сладострастно си играеха с два отчаяни дънера. Тежката врата изскърца, когато архондарът на манастира донесе почерпката. Чаша димящо кафе, локум и ракия. Яковос изпи ракията по-скоро за кураж, отколкото за да се стопли. Алкохолът бързо изгори вътрешностите му. Горещината от огъня го обви и успокои тревожния му ум, а шумът от пламъците, които бавно поглъщаха дървата, стопляше душата му. За миг се превърна в негов утешител точно когато изпитваше нужда от някого до себе си, за да успокои ударите на сърцето му и да го отмори от пътуването му до атонската република.
Христофорос не се виждаше никакъв. Безшумно се бе изплъзнал през една вратичка и се бе изгубил като сянка. Беше сам в голямата зала. Цялото помещение издаваше мирис на влага и топлина от огъня. Огледа се наоколо. Икони на Богородица го следяха от всички страни. Един строг Иисус се взираше право в изплашените му очи. „Боже мой, какво сторих! – си даде сметка Яковос и страх се изписа върху бледото му лице. – Как ще се оправя? Какво ще стане, ако открият, че…“ Шумът от отварянето на вратата прогони надалеч тези мисли. Старецът на манастира се появи пред него. Зад него със скромно наведена глава пристъпваше Христофорос. Яковос се стресна от неочакваното посещение. Стана от мястото си и наведе глава.
Гласът на стареца, белязан от паметта на годините му, разчупи благо тишината на голямата зала."
Из книгата
Книги 
