Един почти съвършен свят

Младият програмист Давид Лиснер живее в Земята на правоверните, свръхразвито технологично общество, почти постигнало съвършенство в грижата си за щастието на своите граждани. Ева Монтоя живее на Острова на изгнаниците, които водят природосъобразен живот, основан на правото на избор и на свободно взети решения. Давид е натоварен от тайните служби да се свърже с Ева и да разбере от нея върху какво е работил наскоро починалият ѝ чичо, изтъкнатият социолог Робер Соло. Но Ева не се оставя да бъде манипулирана, а Давид започва да си задава въпроси за собствения си живот, за професията си, за бъдещето си.

Романът - едновременно технологическа дистопия и психологически трилър - буди размисъл за избора, за свободата, за прекалената ни зависимост от високите технологии и за света, в който бихме искали да живеем.

От автора на Човекът, който искаше да бъде щастлив и Бог пътува винаги инкогнито - Лоран Гунел.

Книгата е част от поредицата Съвременна европейска проза на издателство Колибри.

"Слънцето все още се колебае и не се решава да изгрее. Насърчени от вятъра, колониите от големи бели облаци сякаш са готови да отнесат със себе си животворната звезда, но от време на време мощните ѝ златни лъчи озаряват Земята в опит да проникнат в дълбините ѝ. Давид затваря очи. Затваря очи, но това не променя нищо. Няма начин да приспи съвестта си, да забрави това, което вече знае. Няма начин да олекоти изпитанието, с което му предстои да се сблъска. Няма начин да избяга от голямото решение, което трябва да вземе. Той, който винаги внимателно е избягвал да взема решения... Несъмнено би предпочел да не знае, да не си задава въпроси, нищо да не подозира и да продължава да се радва на очарователното безгрижие, на сладките илюзии, на ленивото спокойствие на духа.

Но животът е коварен и упорит, той не пропуска да освети сенките ви, неуморно посявайки по пътя ви събитията, които ще ви принудят да усмирите демоните си. Не е възможно да лишите душата си от това, което има нужда да изживее на този свят. Не е възможно да си живеете живота, заобикаляйки това, което трябва да научите. Давид отваря очи. Трябва да реши. Принуден е да реши. Принуден е да вземе окончателно решение, да направи избор, който ще се отрази върху целия му живот. Истинско изтезание. Изтезание, което ще подложи на изпитание човешката му природа....

Десет дни по-рано.

21.04 ч. Седнала зад бюрото си на държавен глава, Президентката изтръпва. Свъсва вежди и вдига поглед към директора на разузнавателните служби, застанал прав пред нея с невъзмутимото си лице, бледосиви коси, тънки устни и очила с дебели стъкла. Дори ако трябва да извести настъпването на ядрен апокалипсис, този човек ще запази непроницаемото си изражение, ледената си маска и неизменно еднотонния си глас.
– Кога?
– Съвсем скоро. Два или три месеца, ако имаме късмет. Но най-вероятно след няколко седмици.
Тя го гледа мълчаливо, но мислите в главата ѝ препускат.
– Благодаря ви.
Мъжът се оттегля. Тя се отпуска на стола си и бавно го завърта към прозореца. Паяк е оплел зад стъклото деликатна мрежа, която леко се полюлява и просветва в полумрака. В далечината спокойно бие сърцето на безгрижния град. Светлини проблясват на всички етажи на високите кули. Повечето граждани са у дома си, ведри и безметежни, спокойно отпуснати пред екраните си. Други са отишли на местата за почивка или удоволствие. Всички са щастливи в това почти съвършено общество, което е успяло да отмени тъгата и страданието. Свръхразвито общество, поставило своите фантастични технологични постижения в услуга на благоденствието на населението.

Президентката въздъхва бавно, дълбоко. Светът е на път да рухне и никой нищо не забелязва. Никой няма и най-малка представа за това, което се подготвя, за надвисналата заплаха и ужасяващите ѝ последствия за живота на всекиго, за равновесието на всяка организация, на всяко предприятие, асоциация, обществена служба. Никой не може да си представи феноменалната катастрофа, която се задава, единствена Президентката разбира, че надеждите да я избегнат са по-тънки от нишките на онази паяжина. Ако бяхме знаели, че системата има такава ахилесова пета, щяхме ли да я използваме, за да развиваме това общество и да го направим днес толкова уязвимо?, пита се тя. И отново въздъхва.

Да, несъмнено. Технологическият прогрес е заложен в гените на всяко човешко общество. Прогресът не отстъпва пред риска. Прогресът е неустоим. Неудържим. Но прогресът трябва да отстранява рисковете, които самият той е породил, за да може да продължи неутолимото си развитие. Той е вечната многоглава хидра, мнимата благодетелка на човешкия род. Президентката се обръща съм бюрото си и се обажда на Премиера.
– Очаква се скорошна поява на риск QC. Моментът изглежда подходящ за анализ на развитието на отбранителния ни проект...
Премиерът затваря и се обажда на министъра по сигурността.
– Установена е краткосрочна заплаха от риск QC. Спешно ми е необходим доклад за отбранителния проект: сегашно състояние и краен срок.
Министърът по сигурността затваря и се обажда на директора по информационната сигурност Ерик Ръсел.
– Рискът QC чука на вратата. Кога най-после ще финализирате проклетия отбранителен проект? Най-високо ниво на спешност! Искам подробен доклад най-късно до 16 часа утре и е във ваш интерес в него да има нещо конкретно, в противен случай сте уволнен, Ръсел.

Ерик Ръсел затваря и преглъща слюнката си. Стар ерген, той е сам в дома си, стои облегнат на барплота в кухнята си пред хамбургер, стоплен в микровълновата. Стъклото на печката отразява умореното му лице, мъжествено лице с големи очила с рамки от мидени черупки и с несресани сивеещи щръкнали коси. Усеща сърцето си да бие ускорено в широките му гърди. Рискът QC... Кошмарът, който населява нощите му от години, нима ще се осъществи пред безсилните му очи? Нарежданията на министъра все още отекват в ушите му. Сякаш има нужда от заплахи, за да работи! И най-тежките санкции биха изглеждали смехотворни пред икономическото и политическото цунами, което можеше да залее целия свят... И екипът му, който тъпче на място...

Вълна от гняв се надига в него, притиска гърдите му и запраща кръвта в главата му. Сърцето му яростно бие в слепоочията. Ерик Ръсел е един от малкото граждани без имплант регулатор на емоциите и съответно си носи рисковете, които произтичат от тази липса: скок на кръвното налягане; инсулт; инфаркт. Знае, че трябва да бъде разумен, да намери начин да се отпусне, да диша дълбоко, да се успокои. Но губи контрол, страхът е по-силен от разума. Невъзможно му е да сдържи обземащата го ярост. С все сила удря с юмрук кухненския барплот, чинията с хамбургера подскача. Става и се спуска към компютъра си, за да продиктува съобщение до целия си екип.
– Риск QC предстоящ! Събрание утре 9 ч. Време е да си размърдате задниците, банда безделници!"
Из книгата

Колибри ООД
София, 1000
ул. Иван Вазов 36
colibri@colibri.bg