Братята рицари

Братята рицари Хенри Райдър Хагард Времетраене: 1:05 мин. Ръкопис 2244 Гергана Лаптева Времетраене: 1:24 мин.

От автора на Рудниците на цар Соломон и Тя: История на едно приключение.

Епичен разказ за дългата война между Кръста и Полумесеца, за християнските рицари и дами, за страховития господар на асасините и за сърдечния, но жесток Саладин.

Действието в този вълнуващ роман, който е сред най-известните произведения на Хенри Р. Хагард, се развива в бурните времена непосредствено преди Третия кръстоносен поход, целящ да върне Йерусалим под християнско управление. Братята рицари е класическа история за любов и рицарство, разгръщаща се на фона на трогателната история на двама английски рицари, влюбени в една и съща девойка. Предаността на тези мъже е подложена на изпитание, когато любимата им е отведена против волята си в Палестина - и в крайна сметка в двора на прочутия мюсюлмански лидер Саладин.

Хенри Райдър Хагард (1856 - 1925) е британски автор на популярни приключенски романи, много от които екранизирани или превърнати в комикси. Книгите му са оказали силно влияние върху писатели като Едгар Бъроуз, Робърт Хауърд, Филип Фармър, Ръдиард Киплинг, Дж. Р. Р. Толкин и Греъм Грийн и продължават да вълнуват читателите и до днес.

Книгата е част от поредицата Магика на издателство Изток - Запад.

"До водите на реката на смъртта

Розамунд стоеше на старинната стена на брега на Есекс и се взираше в океана на изток. Зад нея, отляво и отдясно, като пазачи до господарката си, стояха братовчедите ѝ, близнаците Гудуин и Улф, високи и мускулести мъже. Гудуин беше неподвижен като статуя и ръцете му стискаха дръжката на дългия, покрит с ножница меч, чийто връх беше опрян в земята пред него. Брат му Улф обаче пристъпваше неспокойно и накрая шумно се прозя. Те бяха красиви, и тримата, великолепни в разцвета на младостта и здравето си. Царствената Розамунд, тъмнокоса и тъмноока, с кожа като слонова кост, с тънък кръст и букет диви цветя в ръка; светлият и строен Гудуин, със замечтано лице, и дръзкият синеок воин Улф, саксонец от глава до пети въпреки нормандската кръв на баща му.

Щом чу прозявката, Розамунд обърна глава с бавна грация, характерна за всичките ѝ движения.
– Вече ти се доспа, а слънцето още не е залязло - каза тя с плътния си тих глас, който вероятно заради чуждия акцент се различаваше от гласа на всяка друга жена.
– Така е, Розамунд - отвърна Улф. – Ще ми се да поспя, а и сега, след като най-сетне набра жълтите цветя, заради които яздихме толкова далече, стана... доста късно.
– Срамота, Улф - каза тя с усмивка. – Погледни това море, небето, тази пелена от златно и от лилаво...
– Гледам го усилено вече половин час, братовчедке Розамунд; както и твоя гръб, лявата ръка на Годуин и едната страна на лицето му, докато не ми се струва вече, че съм коленичил в абатство Стангейт и се взирам в барелефа върху гробницата на баща ми, а приор Джон каканиже месата. Защото, ако беше изправен, този барелеф щеше да е същински Гудуин, с кръстосани върху дръжката на меча ръце и същото студено, застинало и втренчено в небето лице.
– Гудуин също някой ден ще има такъв барелеф, или поне така се надява, ако светците бъдат милостиви и му позволят да извърши същите дела като баща ни - намеси се брат му.

Улф го погледна и в сините му очи проблесна някакво странно вдъхновение.
– Не, едва ли. Може да сториш същите дела, че и по-велики, но съм сигурен, че ще лежиш не покрит с ризница, а с монашеска гугла, докато някоя жена не те отърве от нея и не ти покаже най-бързия път към небесата. Я кажете какво си мислите вие двамата - защото аз се чудя с глупавата си глава и много ми се ще да узная дали съм се доближил до истината? Нека Розамунд говори първа. Не, не цялата истина - моминските ѝ мисли са си само нейни, - но поне частица, само връхчето, което се подава отгоре и трябва да бъде обрано като сметана.

Розамунд въздъхна.
– Аз ли? Мислех си за Изтока, където слънцето грее вечно, морето е синьо като камъните на пръстена ми, а мъжете са изпълнени с непозната мъдрост...
– А жените са робини на мъжете! - прекъсна я Улф. – Все пак не е чудно, че мислиш за Изтока, защото неговата кръв е във вените ти, и то царска кръв, ако се вярва на приказките. Кажи, принцесо - той коленичи пред нея шеговито, но все пак личеше истинска обич и преклонение, – братовчедке моя, внучке на Аюб и племеннице на великия владетел Юсуф Салах ад-Дин, искаш ли да напуснеш тази бледа земя и да посетиш своите владения в Египет и Сирия?

Тя го слушаше и при тези думи очите ѝ се възпламениха. Цялото ѝ тяло се изпъна, гърдите ѝ се надигнаха, а тънките ѝ ноздри се разшириха, сякаш доловили някакъв сладък, познат парфюм. Наистина в този миг, застанала на стената над морето, Розамунд приличаше на царица. Тя обаче му отговори с въпрос:
– И как ще ме посрещнат там, Улф, коя съм аз - нормандка, Д’Арси, християнка?
– Първото ще ти простят, защото кръвта си е кръв, а второто... е, вярата се променя.

Тогава Гудуин се обади за първи път.
– Улф - рече той строго, – сдържай си езика, защото някои неща не бива да бъдат изричани дори като глупава шега. Аз обичам братовчедка ни повече от всеки друг на тоя свят...
– Е, в това съм съгласен - намеси се Улф.
– Повече от всеки друг на тоя свят - повтори Гудуин, – но в името на Светата кръв и на свети Петър, до чийто храм стоим сега, ти казвам, че ще я убия със собствената си ръка, преди устните ѝ да целунат книгата на измамния пророк.
– Или някого от неговите следовници - промърмори на себе си Улф, но за щастие достатъчно тихо и те не го чуха. После каза по-високо: – Розамунд, ти нали разбираш, че трябва да внимаваш, защото Гудуин винаги държи на думата си, а ще е много жалко да си иде напразно такава красота и мъдрост.
– Спри с шегите, Улф - каза тя и сложи леко ръка на наметалото, което скриваше ризницата му. – Спри да се шегуваш и моли свети Чад, строителя на тази църква, да не се изправяме пред такъв ужасен избор, нито аз, нито обичният ти брат - който всъщност ще е прав тогава да ме посече.
– Е, щом е така - отвърна Улф, а светлото лице на брат му се зачерви, – мисля, че трябва да знаем как да посрещнем това. Все пак толкова ли е труден изборът между смъртта и дълга?
– Не зная - отвърна тя, – често саможертвата изглежда по-лесна, видяна отдалече; но има и по-ценни неща за губене от живота.
– Какви неща? Какви? Титли, богатство или... любов?
– Вижте - каза Розамунд с друг тон, – каква е онази лодка там до устието на реката? Преди малко вдигнаха греблата, сякаш хората в нея ни наблюдаваха.
– Рибари - отвърна небрежно Улф. – Видях мрежите им.
– Да, но под тях проблясва нещо ярко, като мечове.
– Риба - каза Улф, – все пак сме в Есекс. - Розамунд обаче не изглеждаше убедена. – Нека питаме Гудуин какво мисли - продължи Улф. – Какви са те?
– Братко, нали искаше да знаеш за Изтока... и неговите войни.
– Които не ни донесоха голям късмет - отвърна Улф, – все пак нашият баща беше посечен от тях и у дома се завърна само сърцето му, което лежи наблизо, в Стангейт.
– А има ли по-добър начин да умреш - попита Гудуин – от този да се биеш за Кръста на Христа? Нима не се разказва още за смъртта му? Моля се на Девата да ме дари с поне наполовина тъй славна смърт!
– Да, той умря славно... умря славно - каза Улф, сините му очи проблясваха и ръката му плъзна към дръжката на меча. – Но, братко, в Йерусалим сега е мир, както и в Есекс.
– Мир ли? Да, но скоро отново ще има война. Монахът Питър - когото видяхме в Стангейт миналата неделя, е напуснал Сирия само преди шест месеца. Та той ми каза, че войната наближава бързо. Сега султан Саладин призовава войските си от длъж и шир в Дамаск, а имамите му проповядват война сред народите и владетелите на Изтока. А когато тя дойде, братко, нима ние няма да участваме в нея, както са сторили дядо ни и баща ни, чичо ни и още мнозина от нашия род? Нима ще гнием тук в тази сива страна, както правим от толкова години по волята на чичо си, да, откакто се върнахме от Шотландската война, ще броим добитъка и ще орем нивите като селяни, докато нашите равни нападат езичниците, развяват знамената си и кръвта тече червена по светите пясъци на Палестина?

Сега Улф започна да се пали.
– В името на Светата Дева и на дамата тук - той погледна към Розамунд, която се взираше замислено в тях – ти върви където щеш, Гудуин, а аз ще дойда с теб, защото както заедно сме се родили, тъй и заедно ще умрем, ако ни е писано. - И внезапно ръката му, която досега си играеше с дръжката на меча, я стисна здраво и издърпа дългото тънко острие от ножницата. Хвърли го високо във въздуха и то проблесна, преди да падне отново в ръката му. И с тъй силен глас, че накара птиците да излетят с плясък на крила от солниците под тях, Улф нададе стария боен вик, който беше кънтял над толкова много полета: "Д’Арси! Д’Арси! Посрещнете Д’Арси, посрещнете смъртта!". После прибра меча в ножницата и добави смутен: – Нима сме деца, които се бият там, където няма враг? Все пак, братко, скоро може да намерим такъв!"
Из книгата

Изток-Запад ТМ ЕООД
София, 1000
ул. Стара планина 5, ет. 2
iztok.zapadbg@gmail.com

Бележка от автора
Пролог
До водите на реката на смъртта
Сър Андрю д’Арси
Посвещаване в рицарство
Писмото на Саладин
Търговецът на вино
Коледният пир в Стийпъл
Знамето на Саладин
Вдовицата Масуда
Конете пламък и дим
На борда на галерата
Градът на Ал Джебал
Господарят на смъртта
Пратениците
Битката на моста
Бягството към Емеса
Султан Саладин
Братята напускат Дамаск
Улф плаща за подправеното вино
Пред стените на Аскалон
Късметът на звездата на Хасан
Какво се случи с Гудуин
В Йерусалим
Света Розамунд
Последните капки в горчивата чаша