"1979 г.
Петнайсетгодишната Уинона Грей се взираше в крайбрежното ранчо, което се бе предавало в семейството ѝ от четири поколения, и търсеше някакви промени. Загуба като тяхната би трябвало да остави следа - внезапно покафеняла лятна трева, тъмни облаци, които отказват да се разсеят, дърво, разцепено от мълния. Нещо. От прозореца на спалнята си момичето можеше да огледа почти цялата им земя. В задната част на имота се виждаха гигантски кедрови дървета, скупчени едно до друго, а сплетените им клони се спускаха надолу като дантела; на хълмистите зелени пасища конете се движеха покрай оградата, а копитата им тъпчеха високата трева в кално подчинение. Горе на хълма, закътана в дълбоката гора, се намираше малката колиба, която прадядото на Уинона беше построил при заселването си на тази земя.
Всичко изглеждаше както обикновено, но тя знаеше, че това е само привидно. Преди няколко години недалеч оттук, в студените води край Вашингтон, бе загинало дете и месеци наред всички говореха само за тази трагедия. Мама бе отвела Уинона настрана и я беше предупредила за невидимите опасности, за подводните течения, които могат да те удавят дори в плитка вода, но сега тя знаеше, че има и други заплахи, които дебнат под повърхността на всекидневието. Обърна гръб на гледката и слезе на долния етаж на къщата, която от вчера ѝ се струваше прекалено голяма и тиха. Сестра ѝ Аурора седеше сгушена на синьо-жълтия кариран диван и четеше. Слаба като клечица и костелива, на четиринайсет години Аурора беше в онази неловка възраст, в която не бе нито съвсем дете, нито възрастен. Имаше малка заострена брадичка и тъмнокестенява коса, която се спускаше дълга и права, разделена на път, от двете страни на лицето ѝ.
– Станала си рано, Стръкче - каза Уинона.
Аурора вдигна очи.
– Не ми се спеше.
– Да. На мен също.
– Виви Ан е в кухнята. Преди няколко минути я чух да плаче, но... - Аурора сви кльощавите си рамене. – Не знам какво да кажа.
Уинона знаеше колко силно Аурора се нуждае от стабилен живот; тя беше миротворецът в семейството, тази, която се опитваше да изглади и разреши всички проблеми. Нищо чудно, че изглеждаше толкова крехка. В момента никакви красиви думи не можеха да ги утешат.
– Аз ще отида - кимна Уинона.
Завари дванайсетгодишната си сестра да рисува, прегърбена над жълтата талашитена маса.
– Здрасти, Бобче - каза Уинона и разроши косата на сестра си.
– Здравей, Грахче.
– Какво правиш?
– Рисувам ни. - Тя спря и наклони глава, за да погледне нагоре. Дългата ѝ пшениченоруса коса беше заплетена като птиче гнездо, а зелените ѝ очи бяха подпухнали от плач, но въпреки това беше красива: съвършена като порцеланова кукла. – Мама ще може да види рисунката от небето, нали?
Уинона не знаеше как да отговори. Преди вярата винаги ѝ бе идвала отвътре, беше естествена и не изискваше усилие, като дишането, но вече не ставаше така. Ракът бе нахлул в семейството им и го бе разбил на толкова много парчета, че изглеждаше невъзможно то някога да бъде отново цяло.
– Разбира се - потвърди тя тъжно. – Ще я сложим на хладилника.
После се отдалечи от сестра си, но това движение беше грешка и Уинона го разбра веднага. В тази кухня спомените за майка ѝ бяха навсякъде - в ръчно изработените сини памучни завеси с канарчета, в магнита Планината Мама, който беше залепен на вратата на хладилника, в купата с мидени черупки на перваза на прозореца. Хайде, Уини, да отидем на плажа и да потърсим съкровища... Колко пъти това лято Уинона бе отблъснала майка си? Беше твърде заета, за да прекарва време с нея, твърде готина, за да обикаля плажа и да търси парчета гладко счупено стъкло сред натрошените черупки от стриди и изсъхналите водорасли. Тази мисъл я изпрати до хладилника. Отвори вратата на фризера и намери двулитрова кутия неаполитански сладолед. Това беше последното нещо, от което се нуждае, но не можеше да се въздържи."
Из книгата
Начало 
Рейтинг: 9.00 / 1 глас 
