"Скоро всичко ще приключи. Джулия Кейтс не помнеше колко пъти вече си е повторила тази фраза, но днес – най-после – тя щеше да се окаже самата истина. След няколко часа светът щеше да узнае истината за нея. Ако успееше да стигне до центъра на града. За нещастие, „Пасифик Коуст Хайуей“ приличаше повече на паркинг, отколкото на магистрала. Хълмовете зад Малибу отново бяха обхванати от пожар, димът висеше на кълба над покривите на сградите и превръщаше обикновено кристалния крайбрежен въздух в мътна кафява утайка. Из целия град ужасените бебета се събуждаха посред нощ, плачеха с черни от дима сълзи и се бореха за въздух. Дори вълните като че ли се разбиваха по-лениво, изтощени от непривичната за сезона горещина. Тя маневрираше през лъкатушещото капризно улично движение, без да обръща внимание на клаксоните и на шофьорите, които ѝ препречваха пътя. Това се очакваше. В този най-опасен от всички сезони в Южна Калифорния раздразнението у хората се запалваше толкова лесно и бързо, колкото и пожарите. Горещината изостряше нервите на всички.
Накрая тя излезе от магистралата и стигна до съдебната палата. Телевизионните каравани бяха навсякъде. Десетки репортери се бяха скупчили на стъпалата с готови микрофони и камери в очакване на историята. В Лос Анджелис такива събития бяха ежедневие, съдебните процеси се приемаха като забавление. Майкъл Джексън. Къртни Лав. Робърт Блейк. Джулия зави зад ъгъла и стигна до страничния вход, къ- дето я чакаха адвокатите ѝ. Спря колата на улицата и слезе. Очакваше да крачи уверено, без колебание, но за един ужасен миг остана прикована на мястото си. Не можеше да помръдне. Невинна си – напомни си. – И те ще го разберат. Системата ще свърши работата си. Застави се да направи крачка, след това – още една. Струваше ѝ се, че се движи сред невидими заплахи, че с мъка се изкачва нагоре по горящите хълмове. Стигна до групата и се усмихна с огромно усилие. Знаеше, че усмивката ѝ изглежда напълно искрена. Всеки психиатър умее-ше да се усмихва съвсем непринудено.
– Здравейте, доктор Кейтс – каза Франк Уилямс, водещият адвокат на защитата. – Как сте?
– Да вървим – каза тя и се запита дали беше единствената, доловила треперенето на гласа си.
Не ѝ харесваше това доказателство за собствения ѝ страх. Днес трябваше да бъде силна, да покаже на света, че е добрият лекар, за какъвто я смятат, и че не е направила нищо нередно. Екипът се сви около нея като защитна мрежа. Тя оценяваше подкрепата. Въпреки че правеше всичко възможно да изглежда уверен в себе си професионалист, това беше само крехка обвивка – черупка, която можеше да се разпадне всеки момент. Само една погрешна дума би могла да го направи без усилие. Влязоха в сградата. Синята светлина избухна в очите ѝ. Камерите се включиха, лентите започнаха да се въртят. Репортерите се втурнаха напред и завикаха едновременно:
– Доктор Кейтс! Как се чувствате по отношение на случилото се?
– Защо не спасихте децата?
– Знаехте ли за оръжието?
Франк прегърна Джулия през раменете и я привлече към себе си. Тя притисна лице към ревера му и се остави той да я води. Зае мястото си в съдебната зала. Един по един хората от екипа се събраха около нея. На първия ред заеха местата си някои по-младши членове на колегията. Опита се да не обръща внимание на шума – вратите се отваряха със скърцане и се затваряха, по мраморния под отекваха забързани стъпки, шепнеха гласове. Празните места бързо се заемаха – знаеше го, без да се обръща. Тази съдебна зала беше мястото в Лос Анджелис, където хората трябваше да бъдат в днешния ден, и тъй като съдията беше отказал да допусне телевизионни камери вътре, журналистите без съмнение се бяха събрали с приготвени химикалки.
През изминалата година бяха писали непрекъснато за нея. Фотографите ѝ бяха направили хиляди снимки – да изхвърля боклука, да стои на верандата, да влиза и излиза от офиса си. И най-неласкавите за нея снимки бяха отпечатвани винаги на първа страница. Репортерите на практика си бяха направили лагер пред жилището ѝ и въпреки че тя никога не разговаряше с тях, това нямаше значение. Историите продължаваха да се появяват във вестниците. Писаха, че произхожда от малък град, че е получила възможно най-доброто образование, че къщата ѝ в близост до плажа струва страшно много пари, писаха и за сък-рушителния ѝ развод с Филип. Пишеха дори, че или страда от анорексия, или се е пристрастила към липосукцията. Единственото, за което не пишеха, беше онази част от нейния живот, която имаше значение – любовта ѝ към работата. Тя беше самотно и непохватно дете и си спомняше всеки нюанс на изпитваната тогава болка. Нейното детство я беше превърнало в изключително добър психиатър. Разбира се, тази истина никога не стигна до пресата. Нито списъкът на многобройните деца, на които беше помогнала. Тишината се възцари в залата, когато съдията Карол Майерсън зае мястото си. Тя беше жена със строго изражение на лицето, със старомодни очила с огромни стъкла и боядисана в яркочервено коса.
Обявиха случая. Изведнъж на Джулия ѝ се прииска да беше помолила някого за подкрепа, да бъде тук с нея в този ден, някой приятел или роднина, може би да държи ръката ѝ, докато всичко приключи. Но тя винаги беше поставяла работата пред поддържането на каквито и да било отношения. Нейният собствен терапевт често ѝ посочваше тази липса в живота ѝ, но до момента тя нито веднъж не се беше съгласила с него. Франк се изправи. Беше внушителен мъж, висок и строен, с посребряваща равномерно коса. Беше го избрала заради острия му ум, но може би маниерите му имаха също толкова голямо значение. Много често в съдебните зали формата вземаше връх над съдържанието.
– Ваша чест – започна той с тих и убедителен глас, – положението на доктор Джулия Кейтс на обвиняем в този случай е абсурдно. Въпреки че точните граници на поверителност в работата на психиатъра често са предмет на дискусии, съществуват определени прецеденти, например „Тарасов срещу членовете на управителното тяло на Калифорнийския университет“. Доктор Кейтс е била в неведение по отношение склонността към насилие на пациента си и не е разполагала с информация за отправените закани. Следователно, молим обвиненията да бъдат снети от нея. Благодарим ви. Той седна. Изправи се мъж в черен костюм от групата на тъжителите.
– Четири деца са мъртви, Ваша чест. Те никога няма да пораснат, няма да учат в колеж, никога няма да имат деца. Доктор Кейтс беше психиатърът на Амбър Зунига. В продължение на три години доктор Кейтс прекарваше по два часа в седмицата с Амбър, изслушваше проблемите ѝ и предписваше лекарства за все по-задълбочаващата ѝ се депресия. И при цялата тази интимност между двете, сега трябва да повярваме, че доктор Кейтс не е знаела за пораждащата се склонност към насилие на Амбър. Че е нямала и най-малка представа, че пациентката ще купи автоматично оръжие, че ще отиде на срещата на децата в църквата и ще започне да стреля."
Из книгата
Начало 
