Индрише

Индрише Катерина Хапсали Времетраене: 0:53 мин. Гръцко кафе Катерина Хапсали Времетраене: 0:38 мин. Вкусни разкази Катерина Хапсали Времетраене: 0:39 мин. Одисея на момичетата от Източна Европа Елица Георгиева Времетраене: 1:06 мин. Когато големите станат малки Алберт Бенбасат Времетраене: 0:57 мин. Няма край Дейвид Гогинс Времетраене: 1:12 мин. Биполярно афективно разстройство Д-р Владимир Симов Времетраене: 1:28 мин. Лира Петя Андонова Времетраене: 1:03 мин. Юдина щерка Симона Панова Времетраене: 1:11 мин. Сляпата армия Давид Тоскана Времетраене: 1:07 мин. Усмихни се! Рейна Телгъмайър Времетраене: 1:00 мин. Замъци и сливовица - как се влюбих в Словения Сам Болдуин Времетраене: 1:10 мин. Цочо Билярски Времетраене: 2:04 мин. Върни назад Лиз Томфорд Времетраене: 0:59 мин. Пътуване в мрака Джон Дъглас, Марк Олшейкър Времетраене: 1:11 мин.

Когато Капитан Беноа, преуспял мъж с вълнуващо минало, решава да покани в имението си няколко свои съученици от гимназията, дори и не подозира, че сантименталната идея - някогашните приятели заедно да приготвят сладко от смокини, ще претърпи неочакван обрат...

Индрише е болезнено откровена книга за липсите, които всички носим в себе си, и за неистовото ни желание да ги попълним или поне да ги маскираме пред света; разказ за опита ни да съхраним всичко важно в бурканчето на живота си, и за препятствията, които неизбежно срещаме по пътя. Романът е и скъпоценно ковчеже, и кутията на Пандора - между кориците си е приютил много любов, но и най-низките страсти; галерия от прекършени мечти, но и химн на надеждата; есенцията на приятелството, но и тежестта на предателството.

Една вълнуваща история, разказана полифонично на единайсет гласа, в която всеки герой звучи автентично и разтърсва със своята лична съдба - неделима частица от онзи пъзел, който непрестанно подреждаме в търсенето на смисъл.

"Дядо ми, Капитан Беноа, не беше нито капитан, нито се казваше Беноа. Беше бай Иван от село Орландовци, но не се побираше в тая истина.
– Ти, младежо – казваше ми високо, авторитетно, все едно пред многолюдна публика изнасяше реч, – хич и не знаеш какво е да се родиш на село. Не е като сега, нали сме вече квартал на София. Ти направо на метеното си се родил. Изрева веднъж и хоп – веднага софиянец! А преди петдесетина години аз, като разкъсах и без да искам, убих майка ми, за да изляза на светло, ни „квартал“ пишехме пред „Орландовци“, ни в кавички слагахме това пусто име. Прости си бяхме, негодни за столицата един вид. А колко трудно беше тогава да проходиш като селянин на тая планета!

След тези думи дядо ми, Капитан Беноа, винаги се изхрачваше шумно, театрално, пускаше дветри ругатни по адрес на света и на Орландовци, ама селото, а после се сещаше, че съм още дете и тоя език не е за мен. И някак извинително вадеше от безбройните тайни джобове на огромните си дочени дрехи я захарно петле, я бонбон, я внимателно скътана ябълка. Казват, че бабите така вадели съкровища от престилките си, ама моята баба, жената на дядо, вече я нямаше. Спряло ѝ сърцето отведнъж един ден. Дядо все казваше, че някои сърца просто не могат да се разберат с лошотията по земята, а баба явно твърде добра е била...

Аз тогава не съм бил роден още, ама често Капитан Беноа го разказваше, щом се напие. И някак на себе си го говореше, навътре, все едно сам не успяваше докрай да проумее този финал. Е, нямах баба с престилка, но пък имах за дядо страховит капитан, който явно се запасяваше с всякакви скромни лакомства само заради мене.
– Хайде, вземай... Дръж, бе, като ти дават! Бонбон е това, лукче. Мен навремето не е имало кой и един залък да ми даде. Копелето на Орландовци, така ми викаха. Мама им мръсна! Всъщност не беше прав. Не и докрай. И залък му бяха дали, и обич. Да, след смъртта на прабаба ми Магда през далечната 1930 година целият ѝ род се отрекъл от циврещия вързоп – това родено в грях дете с неизвестен баща било като цирей, изскочил най-безсрамно на челото. Но за добра участ, една от съседките, вече възрастна начална учителка, решила да вземе детето. Хем него да спаси, хем да стопли малко старите си години... Свое семейство така и нямала. Викали ѝ Яловата Мария.

И така, Господ, или който там решава съдбите ни горе, събрал тези две клети души за десетина години, преди да си прибере даскалицата. Как са се гледали в бедността по онова време, през трийсетте години на сложния XX век, как изобщо са свързвали двата края – за това историята мълчи. Дядо ми, Капитан Беноа, дребен, жилав и мургав като орландовски дявол, често се шегуваше, че сигурно циганска дойка е имал, та затова е почернял толкова. А из селото пък шушукали упорито, че циганин някакъв бил баща му... Слуховете никога така и не спрели, а дали е имало нещо вярно – не знам. Едно обаче е сигурно: старата учителка, Анна-Мария, не само че научила дядо да говори по-правилно „от всички орландовски селяни, техната мама!“, ами го и запалила от съвсем малък по книгите. Така, без образование, той беше много начетен човек.

– Най обичах романи с пирати! – хитро се усмихваше бай Иван, по-известен като Капитан Беноа, и в присвитите му очи весело проблясваше някакво циганско, непобедимо лукавство. – Това там: „Последната битка на Сандокан“, „Кралят на морето“, „Островът на съкровищата“, наизуст ги знаех направо! Все злато и хубави жени намираха тия момчета, каквото поискаха, направо го вземаха, а наоколо – красота! То морета, то острови, палми... Не като тая земя тука в Орландовци, дето само за умиране става. Тия гробища са ни направо съдбата, Иванчо! Ама без тях дали щяха да ни направят софиянци?! Аз съм Иван, кръстен на дядо ми Беноа. На най-свободния дух, който някога съм познавал. Така и не разбрах как точно е оцялял като малък след смъртта на Анна-Мария. Само подхвърляше недомлъвки, когато беше зверски пиян, за хорската лошотия. Как някой му дал нарочно препикан къшей хляб, как друг му предложил дребни пари, ако позволи да го яздят като магаре... И кой знае – дали заради скръбната немотия в ония детски години, дали заради онзи глад, който никога после няма засищане, дали заради жаждата за живот, в която хората погрешно виждаха само жаждата за ракия, всеки път, щом вземеше мизерната си заплата, дядо влизаше шумно и стремително в близката кръчма, сякаш я атакуваше на абордаж, и се провикваше гръмогласно:
– Не чувам топовни гърмежи, моряци! Капитан Беноа се завърна от далечно плаване!

В такива вечери, след като вземеше заплатата си на общ работник в близкото Локомотивно депо, дядо се чувстваше силен, почти безсмъртен – сигурно затова и така пиеше, сякаш човешкото тяло може да понесе всичко. Черпеше всички подред. С широк, властен жест, въпреки мръсните си дочени дрехи. И хората му се радваха. Или поне така изглеждаше отстрани. По лицата им разцъфтяваха беззъби усмивки. Такъв беше дядо ми, Капитан Беноа – по-голям от реалността си. Можеше да извика щастието насред всяка мизерия и да направи от всеки пияница смел морски вълк. Щом ме видеше на прага на кръчмата, ми намигваше съзаклятнически. Знаеше, че мама ме е пратила да го прибера. Поръчваше ми направо две лимонади – не като подкуп, а като „подарък от дядо“, и дрезгаво ми прошепваше най-любимия си съвет:
– Запомни от мен едно нещо, Иванчо, много важно е да го умееш като истински мъж: и един грош да имаш, като чорбаджия да го дадеш!

Да, усвоих това умение до съвършенство... И когато нямах нищо, и когато имам повече, отколкото изглежда прилично. Неслучайно съм Иван, кръстен на дядо ми Беноа. На общия работник, хамалина, чистача на локомотиви, на преждевременно остарялото „момче за всичко“, което никога така и не помириса море, но днес ветроходната ми яхта Captain Benoît пази ревностно паметта му. И аз често поглеждам към нея, кацнала като грациозна морска птица на собствения ми кей в любимото Варненско езеро. Гледам я от широката веранда на просторната ми къща с размерите на училище, от това огромно имение, облечено в травертин, което дядо със сигурност щеше да нарече „замък“. И да ме сръчка в ребрата, леко да ме погъделичка, както правеше, когато ме будеше за училище, и да ми каже с вечното си дяволито намигване: „Справихме се, Иванчо. Справихме се. Измъкнахме се от орландовската съдба“. Е, понякога и на мен ми е тъжно. Има ли човек без болки и съжаления на тая земя? Но знам и друго. Има значение къде ти потъват гемиите. Едно е да се давиш безпаметно между мръсните стени на някоя кръчма, съвсем друго е погледът ти, макар и предателски влажен, да среща простор и вода…"
Из книгата

Катерина Хапсали е писател, журналист, лектор по творческо писане и PR специалист. Нейно дело са романът Гръцко кафе, който ѝ донася литературните награди Перото и Цветето на Хеликон, стихосбирката През девет планини, бестселърът Сливовиц, както и сборниците Вкусни разкази и Хора.

Колибри Пъблишинг ЕООД
София, 1000
ул. Иван Вазов 36
colibri@colibri.bg