Психопорно. Разкази

Психопорно е сборник от кратки и съвсем кратки разкази, с който Даворин Ленко отваря нова глава в своите литературни и творчески търсения. Както подсказва и заглавието, разказите се занимават с действителността, с плътта, както и с духовното и трансцендентно измерение на сексуалността. Но този път вече не с демонстрирането на самата сексуалност, а с разговор за сексуалността. Текстовете, събрани във втория сборник с кратка проза на автора, са структурирани като чисти диалози или по-точно изявления, понякога подхождащи есеистично към предмета на разговора и огрубяващи го, а друг път за миг разгръщащи го почти поетично. В Психопорно Ленко се изявява като майстор на диалога, успявайки без всякакви ремарки да нарисува сцена, да създаде настроение и да изгради сложни, било човешки раними, било животинско харизматични образи.

Даворин Ленко е роден през 1984 г. в Словен Градец, Словения. Завършва сравнително литературознание в Люблянския университет през 2012 г. Между 2008 г. и 2012 г. работи като музикален критик в електронни и печатни медии, отразявайки най-вече блек метъла. С литература се занимава професионално от 2010 г. Автор е на два романа и сборник с кратки разкази, съставящи своеобразна неформална трилогия за телесността: Тела в мрака (2013), Постепенно напускайки Мизантрополис (2016) и Бялата дребосъчка (2017). През 2018 г. излиза романът му Спусък. През 2021 г. Психопорно (2020) е номиниран за наградата на Европейския съюз. През 2023 г. е издадена стихосбирката му Пукнатини.

Книгата е част от поредиците Съвременна европейска проза и Europa на издателство Колибри.

"OKM

– Извинете, но дойдох да се изповядам, а не да попълвам формуляр.
– Добре.
– Не ме разбирайте погрешно... Проверила съм. След мен не чака никой. На никого няма да отнемам времето.
– Добре. Какво ви измъчва?
– Тоест направих проучване, така да се каже. И избрах вас. Чух добри неща по ваш адрес.
– Така ли?
– Да. Като начало, че не сте останали в тринайсети век. Или в деветнайсети.
– Полагам усилия да не остана там, да.
– Но се страхувам, че може да се проточи.
– Ами нека. Какво ви измъчва?
– Вижте, ще бъда честна. Може би нямам нужда от никаква изповед, а по-скоро от разговор, но после си помислих... Да, мога ли да помоля да се срещнем с вас насаме - в кабинета ви или където и да било, защото истината е, че искам да разговарям с човек, който служи на Бога. И възможно колкото се може по-малко да разговарям със светски човек. Ако разбирате...
– Мисля, че разбирам. Искате да кажете: моето служене на Бог да бъде поставено между нас като хора.
– Да. Защото практически не се виждаме. При изповедта това винаги ми е харесвало. Знаете ли какво ми е странно?
– Че при някои успява?
– Да. Именно.
– Добре сте се подготвили. За това.
– Май да. В мислите си... Месец, два. Не знам. Със сигурност, след като се върнах от поклонение. Тъкмо за това искам да говоря. Поне като начало.
– Къде ходихте на поклонение?
– В Холандия. На гроба.
– На чий гроб?
– Но най-напред трябва да кажа нещо... Без недомлъвки. В мензис съм.
– Е?
– Върнах се миналия месец, но изчаках, докато ми дойде.
– И това по някаква причина ви се струва важно, така ли?
– Разбира се, че е важно. Сам знаете какви заповеди е имало навремето за жените в мензис и за Църквата, и за изповедта, и за причастието, и за какво ли не.
– Тези времена отминаха.
– Да, така е. Но у мен са още живи. Да се разберем... Не изчаках, за да богохулствам. Точно обратното. Знамението е сила. Когато съм в цикъл, съм изпълнена с повече смисъл, отколкото когато не съм. Така ситуацията е по-дълбока. Свързана съм с миналото, а в себе си нося знака на промяната. Дори на свободата.
– Хубаво де. Хубаво.
– Но както и да е... Към това ще се върна. Питахте ме за гроба. На Селим Лемуши.
– Кой е той?
– Човек, който докосна душата ми. Светци, да го знаете, все още се срещат. Но не сред служителите на Църквата...
– В какви отношения бяхте с него?
– В никакви. Той не е знаел за мен. Беше музикант. Китарист. Полуарабин, ако не се лъжа. Самоубийство. На трийсет и три. Окултизъм. Кръв. Имаше група, окултен рок - нещо такова... The Devil’s Blood. Ясно ви е, че според повечето хора духовността и плътското се изключват. Не, не е така. И The Devil’s Blood са най-добрият пример за онова, което имах честта да открия в живота си. Най-най-добрият. Дори единственият...
– Защо тръгнахте на пътешествие?
– На поклонение. За да го почета. Всъщност - да отдам дължимото на този него, който е в мен.
– Често ли ходите на подобни поклонения?
– Да кажем. Много пътувам. Но никога на поклоннически места. Мейнстриймът не ме интересува.
– Интересно, че наричате посещението на гроба на рокзвезда поклоннически път.
– Защо? Не е ли? Мисля, че... По някакъв начин става въпрос за търсене на самия себе си. Моят път си е мой. А ако е и поклоннически... На някакво равнище той винаги е и Божи. Защото е мой. Бог е във всеки от нас. Но някои я виждат, други - не... Божията искра.
– А за някои е фойерверк.
– Да, точно така. А къде е плътта? Намерих само камъни и кости. Духове. В мен. А ми бе обещано царство.
– За кого е това царство?
– За всички. За всеки, който желае... Не знам...
– Какво значи царство?
– Краят на пътя. Докато ми се струваше, че ще полетя на крилете на славата, ме обарваше надрусан шофьор на камион, който ме качи на стоп. Е, плът имам. Внимавай какво искаш. А аз не искам такава плът.
– А каква?
– Познавам плътта. Ако не от другаде, през себе си. А също и... Ама е така. Но онова, което търся, е най-вероятно симбиоза между тялото и духа.
– Къде мислите, че ще я намерите? Как?
– Не знам. Наистина. Освен това... Любовта не ме интересува. Не и към човек. Искам да кажа, че не си търся партньор. Бих правила секс за духа и не толкова заради тялото. Не за партньора. Не заради отношенията ми с него. А за моето отношение към мен самата. За моята връзка с божественото. Плътта е, да си признаем, необходимост за вярата. Плътта е вместимост. Бокал, съд. Искам духовна плът, но духът ми се изплъзва. Опарих се. Бях употребена само като плът. Както и, признавам, употребявах плът. Необичайно е... Нали знаете: "Търси и ще намериш"? Отчайвам се, че ще го намеря. И същевременно - същевременно - все повече вярвам в него.
– Понякога намираме едва тогава, когато престанем да търсим.
– Не знам. Наистина ли? Може. Не знам.
– Не можем да насилим живота. Опита си - да, но не и реалния живот.
– Да, но какво става с моите желания? С моите въжделения? Коен казва: I could not feel so I tried to touch.
– Знам я тази песен. Страхотна е. Комплексна и богата.
– Нали? И се докосвам. Поне се опитвам... Докосвам се до надеждата, че все нещо ще почувствам. Но в действителност ми иде да кажа: Move to me you fucking Whore, с цялото си и най-голямо уважение към него... И с цялата си и най-концентрирана вяра, която душата ми е в състояние да понесе. И със съзнанието, че тая fucking Whore чувства същото. Разбира същото. Но така или иначе: you fucking Whore. Fucking Whore. Курва не за мен или за другите, а от духа и за духа. За нещата, които не виждаме. За божественото. Аз и тази fucking Whore бихме били само демонстрация на моментното ни съешаване, което не би било нищо повече от потвърждение и оправдание на вярата... В плътта. В сладката плът... Добре де, заблудих се... Да вземем например начина, по който Мария забременява. Била е посетена от онова божествено същество... То я е посетило и е сътворило почти непонятно за човека зачатие. Съществото обаче е било стерилно. Ангелите и Светият Дух. Без проявление. Самата енергия. Фалическа енергия, да, но все пак само енергия. И аз съм убедена, че е възможно... Че е възможно...
– ...такъв досег да се осъществи с плътта и в плътта?
– Да. Именно. Мислите ли, че търся пряк път?
– Не знам. Напълно е възможно. Там навън има много плът.
– И: дали пък това не е истинската поука, прозираща зад всичко казано за изкушенията на плътта?
– Не знам.
– И аз. Но ако погледнем по този начин... Не е ли цялата цивилизация някакъв пряк път? Колелото е пряк път. Азбуката е пряк път. Ако някой друг те научи на нещо, е пряк път. Училището... Това са все преки пътища. Дори Църквата е пряк път. И може би, може би има някаква истина в тези преки пътища. Може би трябва да слезем от високите си тронове и да сграбчим онова, което ни е съвсем подръка.
– Плътта?"
Из книгата

Колибри Пъблишинг ЕООД
София, 1000
ул. Иван Вазов 36
colibri@colibri.bg