Полъхът на свободата

Полъхът на свободата Джована Джордано Времетраене: 1:25 мин. Дракула. Луксозно издание Брам Стокър Времетраене: 1:05 мин.

Годината е 1923^-та, а мястото - малко село в Сицилия на име Джесо. Едно смело момче излиза от познатия свят и се втурва с цялата енергия на двайсетте си години към новия и неизвестен континент Америка. От бреговете на прекрасната Сицилия Антонио Грило се гмурва в океан от мечти, приятелства, любови, приказни острови, пирати, затвори, подводници и незабравими срещи. Опитва сладката и горчивата страна на живота, докато съдбата му поднася неочаквани предизвикателства. Сред напасти, които валят от небето, и вулкани, изникващи от дълбините, той среща Ѐлиде, облечена в море, археоложката Лучила, духовния си баща отец Ардири и верния си другар Матия.

С майсторския си изказ, който звучи епично, но леко и увлекателно, Джована Джордано разказва една одисея за свободата на духа, за пътуването към себе си, към непознатите кътчета на света и на душата, към спасението, което търсиш, когато съдбата не ти оставя избор, към силата вътре в теб. За да усетиш полъха на свободата.

Джована Джордано (р. 1961 г.) е италианска писателка и журналистка. Произведенията ѝ са преведени на 10 езика. По своето разказваческо изкуство тя се родее с класици като Карен Бликсен и с магичната Шехеразада. През 2020 г. е номинирана за Нобелова награда за литература. Полъхът на свободата (2021) е четвъртият ѝ издаден роман, номиниран за престижното отличие Стрега.

Книгата е част от поредиците Съвременна европейска проза и Europa на издателство Колибри.

"Имало едно време и още има една къща на хълма в сицилианското село Джесо, край морето, миещо бреговете на Еолийските острови. През 1923 година там живееше наивен младеж на име Антонио Грило. Той имаше красива и мъдра кобила, Аурора, две бели гъски, които обичаше, и страст към свободата.
За онези, които го харесваха, той беше красив, с две необикновени сини очи, не беше словоохотлив, никога не се ядосваше, мразеше войната и гледаше с умиление на света. Обичаше жените, кръчмите и играта. Бягаше от сбиванията като от чума и щом видеше някое в селото, препускаше в галоп с кобилата си към морето. Мнозина смятаха, че говори с животните. Ако някой е стигнал дотук и в момента си мисли: "Антонио Грило от Джесо е герой от приказките", може да спре да чете тази книга и да отвори друга. Ала този, на когото му харесва историята за едно простодушно момче на двайсет години, може да продължи нататък. Тя е написана за мъжете и жените като него. От голяма полза ми бяха и някои стари семейни книжа, съхранявани в скрин от черешово дърво, шестнайсет чекмеджета с писма, документи и снимки, които са още там, в селската къща край морето. Антонио Грило беше брат на дядо ми Плачидо. За тях двамата зная много, а това, което не зная, си представям. Сега разказът може да започне.

Беше първият пролетен ден, 21 март 1923 година, и Антонио навършваше двайсет години. Семейството се бе събрало на терасата на къщата на хълма в село Джесо. През този следобед се усещаше топлият вятър сироко, Стромболи пушеше и рояк птици летеше в овощната градина над бадемовото дърво и над руините на византийския замък, който се руши и до днес, по малко всеки ден. Еолийските острови се извисяваха спокойно във водата. Антонио, който имаше необикновени сини очи, се обърна към баща си.
– Татко, днес, 21 март, навършвам двайсет години и скоро ще замина завинаги - каза той, докато гледаше морето.
– Напускаш село Джесо и Сицилия? И къде ще идеш, сине? - попита уплашен баща му Лио Грило.
– В Америка.
– За един баща тези думи са като удари с кама в гърдите. Защо искаш да заминеш?
– Заради една мечта, която се нарича свобода.
– И какво ще правиш?
– Ще търся чудеса по света.
– Какво е свободата?
– Мисля, че е нещо много хубаво, като да имаш куп звезди в стомаха. Който има свобода, е син кит в морето, а който няма - жаба в кипящо блато - отвърна Антонио.
– Заминаваш... Завинаги ли?
– Да, отивам в Америка завинаги - заяви Антонио.

Баща му затвори очи и се отпусна безмълвно на плетения стол. Един слънчев лъч озари порцелановите съдове и сребърните лъжици на масата, наоколо беше светло и се носеха звуците на коне и птици, над главите се извиваха филизите на лозите, все още без листа и грозде, три паяка плетяха паяжини, а един кос летеше към гнездото си на бялата смокиня. Антонио гледаше облаците. Баща му гледаше в нищото. Съпругата на баща му вдигна куката за плетене, която бе паднала на земята, котките вече си играеха с кълбетата памучна прежда, а Плачидо, братът на Антонио, държеше шепа червени череши в ръка и шепа спомени в главата си. Семейство Грило не промълвиха нищо повече под слънцето, което обагряше небето над Еолийските острови и над морето с винен цвят. Такъв е обичаят в Сицилия - след някое откровение настава или мълчание, или трагедия. Тази нощ те мълчаха. Всеки с различни мисли. Тънкият лунен сърп изгряваше. Нежната нощ се спусна над селото. Нощта е винаги нежна. Един бухал вече пееше, кацнал на огромното бадемово дърво.

Тази нощ в село Джесо, както всяка нощ, часовникът на църквата отброяваше часовете, камбаната биеше, магаретата ревяха, новородените плачеха, а после всичко утихна. Тази нощ Антонио не можеше да заспи в ленените си чаршафи. Свиваше се в онази магма от радост, щастие, надежда и неистов страх, дето обгръща всеки, който предприема пътуването на живота си. Като вулкан от нестихващи емоции, който изгаряше. Той погледна долината с широко отворени очи, онези необикновени сини очи, които се променяха според гледката. Сини при вида на морето. Лазурни при вида на небето. Тъмнозелени през нощта. Сиви, когато беше отчаян. Прозрачни, когато беше изпълнен с удивление. Удивлението бе неговият любим свят, по-любим от самия свят. Той погледна долината с широко отворени очи.

Хълмовете се къпеха в лунна светлина, a близките села се бяха вкопчили в тях като раци. Имаше много жаби в блатата и потокът Гало, стигащ до морето, се извиваше като змия, която иска да избяга. По повърхността на далечния Етна се виждаше кора от лава и върхът му бе заснежен. От някакъв стар замък звучеше тромпет, носеше се аромат на свежест и миризма на обор и се чуваха камбанки и звънчета на овце и кози. Гъските вдигаха врява до небесата, кобилата риташе в конюшнята и един чухал пееше своята песен. Нощем някои сънуват сънища. Нощем някои сънуват кошмари. Ала независимо дали е лека или тежка, нощта винаги минава."
Из книгата

Колибри Пъблишинг ЕООД
София, 1000
ул. Иван Вазов 36
colibri@colibri.bg