Седемте сестри: Историята на Кики
Сестра на перлите

Поредица "Седемте сестри" Лусинда Райли Времетраене: 1:53 мин. Няма край Дейвид Гогинс Времетраене: 1:12 мин. Биполярно афективно разстройство Д-р Владимир Симов Времетраене: 1:28 мин. Лира Петя Андонова Времетраене: 1:03 мин. Юдина щерка Симона Панова Времетраене: 1:11 мин. Сляпата армия Давид Тоскана Времетраене: 1:07 мин. Усмихни се! Рейна Телгъмайър Времетраене: 1:00 мин. Замъци и сливовица - как се влюбих в Словения Сам Болдуин Времетраене: 1:10 мин. Цочо Билярски Времетраене: 2:04 мин. Върни назад Лиз Томфорд Времетраене: 0:59 мин. Пътуване в мрака Джон Дъглас, Марк Олшейкър Времетраене: 1:11 мин.

Историята на Кики е част от поредицата Седемте сестри от Лусинда Райли. Кики Д'Аплиез винаги се е чувствала като изгнаник. Но след смъртта на баща си - милионерът, Татко Солт, който е осиновил още шест момиче от цялото земно кълбо - тя се чувства по-самотна от всякога. Нямайки какво да губи, Кики се впуска в разплитането на тайната за собствения си произход. Единствените следи, с които тя разполага са черно-бели фотографии и името на жена, която някога е прекосила земята от Шотландия до Австралия и се е превърнала в един от първите заселници на континента.

Сто години по-рано, Кити Макбрайд, дъщеря на свещеник, изоставя консервативното си възпитание, за да стане спътник на заможна дама, пътуваща от Единбург до Аделаида. Билетът за новата земя ѝ носи приключението, за което винаги е мечтала и... любов, каквато никога не си е представяла, че ще изживее. Когато Кики стига до горещите и прашни равнини в центъра на Австралия, нещо дълбоко в нея реагира на древната култура на аборигените и душата ѝ се пробужда отново. Колкото повече се доближава до истината за своя произход, толкова повече Кики усеща, че този континент може да ѝ предложи нещо, за което винаги е мечтала - чувството за принадлежност.

"Помня точно къде бях и какво правех, когато научих за смъртта на баща си, помислих си, докато се взирах през прозореца в непрогледния мрак на нощта. Под мен периодично се появяваха малки струпвания от примигващи светлинки, свидетелстващи за човешко обитание. Всяка светлинка съдържаше живот, семейство, приятели... Усещах, че вече нямам никое от тези неща. Беше почти все едно гледах света преобърнат, понеже светлините под самолета приличаха на по-бледи копия на звездите над мен. Това ми напомни как един от преподавателите ми в колежа по изкуство ми бе казал, че рисувам, сякаш не виждам какво има пред мен. Беше прав. Не виждах. Картините се появяваха в ума ми, не в реалността. Често нямаха животинска, минерална или дори човешка форма, но образите бяха силни и винаги се чувствах длъжна да ги следвам.

Като онази огромна купчина боклуци, които бях събрала от площадки за скрап из Лондон и държах в студиото си в апартамента. В продължение на седмици се опитвах да разбера точно как трябва да се комбинират частите. Беше като да работиш върху огромно кубче на Рубик, макар суровите съставки да бяха вонящ бидон за безнин, старо сламено плашило, автомобилна гума и ръждива метална кирка. Постоянно слагах частите по местата им, доволна от резултата, докато не добавех последния жизненоважен елемент, който винаги, където и да го поставех, сякаш проваляше цялата инсталация. Облегнах горещото си чело на хладния плексигласов прозорец, единственото нещо, което разделяше мен и всички останали в самолета от задушаване и сигурна смърт. Толкова сме уязвими... Не, Кики, скарах се остро на себе си, когато усетих надигащата се паника, можеш да се справиш без нея, наистина можеш.

Насилих се да насоча мислите си обратно към Татко Солт, защото предвид вродения ми страх от летенето, мисълта за момента, в който бях узнала за смъртта му, беше успокоителна по някакъв странен начин. Ако се случеше най-лошото и самолетът паднеше от небето и убиеше всички ни, поне той може би щеше да ме чака от другата страна. Все пак вече бе изминал пътя дотам. И бе пътувал сам, като всички нас. Обаждането дойде, докато си обувах дънките - беше по-малката ми сестра Тиги, която ми каза, че Татко Солт е мъртъв. Сега, гледайки назад, бях сигурна, че в началото изобщо не бях възприела думите ѝ. Не можех да мисля за нищо друго, освен за това, как ще кажа на Ася, която обожаваше баща ни. Знаех, че ще бъде сломена. И ти го обожаваше, Кики... Така си беше.

Тъй като ролята ми в живота беше да защитавам по-уязвимата си сестра - тя всъщност беше с три месеца по-голяма от мен, но ѝ беше трудно да говори, затова аз винаги говорех вместо нея - заключих сърцето си, закопчах си дънките и влязох в дневната, за да ѝ съобщя. Тя не каза нищо, само заплака в прегръдките ми. Положих огромни усилия да сдържа собствените си сълзи. За нея, за Ася. Трябваше да бъда силна, защото тя се нуждаеше от мен. Така беше тогава...
– Имате ли нужда от нещо, госпожо? Върху мен се спусна облак от силен парфюм. Погледнах нагоре и видях стюардесата, надвесена над мен.
– Ъ-ъ, не, благодаря.
– Натиснахте звънеца - прошепна многозначително тя, сочейки останалите пътници, които до един спяха. Все пак беше четири сутринта по лондонското време.
– Съжалявам - прошепнах в отговор и отместих лакътя си от бутона, който я бе повикал. Типично. Тя отвърна с кимване, същото като на една от учителките ми, когато ме бе видяла да си отварям очите по време на сутрешната молитва в училище. Чу се шумолене на коприна и стюардесата се прибра обратно в бърлогата си. Постарах се да се отпусна удобно и да затворя очи - исках да бъда като другите четиристотин души, които бяха успели да се спасят от ужаса да се носят из въздуха в алуминиева туба, унасяйки се в сън. Както винаги, се чувствах отхвърлена, оставена извън групата. Разбира се, можех да си взема билет в първа класа. Имах малко останали пари от наследството си, но не чак толкова, че да искам да ги хабя само за още няколко сантиметра място. Повечето ми пари бяха отишли за тузарския апартамент край реката, който купих за себе си и Ася в Лондон. Мислех си, че тя иска истински дом, че това ще я направи щастлива, но... И ето ме сега, в същата ситуация като миналата година по това време, когато седях до сестра си в икономичната класа, летейки през половината свят към Тайланд. Но този път Ася не беше с мен и не бягах към нещо, а от нещо...

– Ще желаете ли закуска, госпожо? Отворих очи, още полузаспала и замаяна, и видях същата стюардеса, която ме бе посетила през нощта. Забелязах, че светлините бяха включени, а някои прозорци бяха с вдигнати капаци и пропускаха розовата утринна светлина.
– Не, благодаря, само кафе. Черно, ако обичате. Тя кимна и се оттегли, а аз се зачудих защо, след като си плащах за всичко това, се чувствах виновна, че моля за нещо.
– Накъде пътувате? Обърнах се към съседа си, когото досега бях виждала само в профил. При това се виждаха само един нос, уста и кичур руса коса, висящ изпод черната качулка на суитшърта му. Сега беше с лице към мен и ме зяпаше. Едва ли беше на повече от осемнадесет; по брадичката и челото му още личаха следите от акне. До него се чувствах като пенсионерка.
– Към Банкок, после Австралия.
– Яко - отсъди той и нападна затворническата табла с негодни за ядене бъркани яйца, препържен бекон и дълго, розово нещо, което имаше вид на наденичка. - И аз накрая ще се запътя натам, но първо ще огледам Тайланд. Чувал съм, че Партитата по пълнолуние са жестоки.
– Така е.
– Били сте там?
– Няколко пъти - отвърнах, а въпросът му веднага извика съответните спомени в ума ми.
– Кое препоръчвате? Чувал съм, че Ко Панган е най-доброто място.
– Отдавна не съм била там, но чувам, че вече е огромно събитие, с около две хиляди души. Любимото ми място е плажът Ралей в Краби. Много е спокойно, но зависи какво ви харесва.
– Чувал съм за Краби - отвърна той, мъчейки се да сдъвче наденичката. - Ще се видя с аверите в Банкок. Така и така имаме още две седмици до пълнолунието да решим. Вие у приятели ли отивате в Оз?
– Да - излъгах.
– Ще поостанете ли в Банкок?
– Само за една нощ."
Из книгата

Лусинда Райли (1965 - 2021) започва кариерата си като актриса. Публикува първата си книга, когато е на двайсет и четири години. Днес романите ѝ са преведени на трийсет и седем езика и продължават да вълнуват читателите по цял свят. От тях в световен мащаб са продадени над седемдесет милиона екземпляра. През 2024 г. Лусинда Райли беше наградена посмъртно с отличието Златен Пан.

Труд ООД
София 1528
ул. Поручик Христо Топракчиев № 11
nelly@trud.cc