"Тес танцуваше в дъжда. Танцуваше по бикини и старо потниче, беше обута с оръфани стари, някога сребристи пантофки. Подскачаше по хлъзгавите, покрити с мъх плочи под капещата от дъжда хикория, която от много години заслоняваше планинската хижа. Днес танцуваше хип-хоп, вчера беше реге, а предишния ден - може би беше гръндж, или не, стига да е достатъчно силно, за да съответства на гнева ѝ, да заглуши мъката, която никога, никога не си отиваше. Така силно, както не бе възможно в Милуоки, но тук, в планината Рънауей, където най-близките съседи бяха елени и миещи мечки, тя можеше да надуе музиката колкото си иска.
Студеният влажен вятър на февруари в Източен Тенеси носеше миризмата на гниещи листа и скункс. Не беше подходящо време да си навън само по бельо, но тя можеше да се спаси от влагата и студа, но не и от мисълта за мъртвия си съпруг.
Носът на едната пантофка попадна в процеп в плочите, пантофката излетя и тупна в тревата. Сега беше само с една обувка. Изпращаше всичките си емоции към краката. Остър камък се заби в петата ѝ, но тя не спря, гневът гореше в нея. Принуждаваше хълбоците си да се движат, мяташе глава така, че мократа ѝ сплетена коса летеше. По-бързо и по-бързо. Не спирай. Не смей да спираш. Спреш ли...
– Глуха ли си?
Тя застина, когато един мъж изтича по паянтовия дървен мост над Пуърхаус Крийк. Човек от планината, с рошава тъмна коса, гърбав нос и челюст като чук. Огромен - висок като чинар и нехаещ за дъжда, - облечен с незапасана памучна риза на червено-черно каре, опръскани с боя ботуши и работни дънки. Беше чела за тези горски мъже – отшелници, които се завираха в пущинака с глутница свирепи кучета и арсенал бойни пушки. Те можеха да изкарат с месеци без човешки контакт - с години, - докато не забравят кои са.
Тя стоеше неподвижна, със старите бикини и мокрото бяло памучно потниче, изопнато на гърдите ѝ. Без сутиен, яростна, самата тя почти подивяла и много, много самотна.
Той тичаше към нея, без да обръща внимание на дъжда, паянтовият дървен мост се люлееше под него.
– Изтърпях тая гадост вчера следобед и вечерта, и в два часа сутринта, но няма да търпя повече!
Тя го възприемаше на серия от бързи впечатления. Непокорните вълни на рошавата, твърде дълга коса, която се къдреше от влагата по врата му. Работните дрехи бяха смачкани, боя в десетина различни цвята бе опръскала напуканите кожени ботуши. Наболата му брада не беше достатъчно дълга за луд отшелник, но все пак изглеждаше като такъв.
Тя нямаше да се извини. Още у дома беше приключила с извиненията за бремето, което мъката ѝ стоварваше върху приятели и колеги, нямаше да го прави и тук. Беше избрала планината Рънауей не само заради името, но и заради изолацията – място, където можеше да бъде нелюбезна и съсипана от мъка, толкова гневна, колкото си искаше.
– Спри да ми крещиш!
– А как иначе ще ме чуеш?
Той грабна блутут колонката ѝ от сухото място под останките от масата за пикник.
– Остави я!
Той натисна бутона за изключване с голямата си груба лапа и спря музиката.
– А какво ще кажеш за малко любезност?
– Любезност ли? – Тя се радваше, че има отдушник за несправедливостите, които животът ѝ бе стоварил. – А какво ще кажеш за това, че нахлуваш тук като някакъв дивак?
– Ако изобщо проявяваш някакво уважение към всичко това... – Той описа с жест дърветата и Пуърхаус Крийк, суровите черти на лицето му приличаха на изрязани с трион. – Ако имаше някакво уважение, нямаше да се налага да нахлувам тук!
И тогава тя го видя. Мига, в който той осъзна, че не е облечена. Сивите очи плъзнаха с презрение по нея. Презрение към какво? Към мократа ѝ оплетена коса? Към тялото ѝ, по-пълно, отколкото трябваше да бъде, защото се опитваше да се задуши с твърде много храна? Краката ѝ? Парцаливото бельо? Или може би заради безочието ѝ изобщо да заема някакво място на тази планета?
Кого заблуждаваше? С изпъналите мокрото потниче гърди сигурно приличаше на гротескно клише на пияна колежанка на пролетна ваканция в Канкун. Главата ѝ се маеше от прилива на гнева.
– Трябваше само да ме помолиш възпитано!
Погледът му я пронизваше, гласът му беше ниско, дълбоко ръмжене.
– Да, сигурен съм, че щеше да свърши работа.
Тя определено беше виновна, но не ѝ пукаше.
– Кой си ти?
– Някой, който иска малко спокойствие и тишина. Две думи, които ти явно не разбираш.
Никой не ѝ се беше карал след смъртта на съпруга ѝ. Всички се държаха, все едно още са в погребалното бюро с меката мебел и противната миризма на лилии. Сега беше някак болезнено опияняващо да има мишена за гнева си.
– С всички ли си така груб? - възкликна тя. - Защото, ако си...
Точно тогава една горска фея прелетя по тесния мост, като без усилие прескачаше липсващите греди. Стъпките ѝ бяха така леки, че мостчето почти не помръдваше.
– Иън!
Русите коси на вълшебното създание се носеха след него под голям червен чадър. Тънка, дълга до глезените памучна рокля, по-подходяща за юли, а не за началото на февруари, се усукваше около прасците ѝ. Тя беше висока и стройна, с издут от бременност корем.
– Иън, спри да ѝ крещиш - каза неземното създание. - Чувам те чак в училището.
Значи, ето откъде идваше той - от ремонтираната бяла дървена сграда на училището на хълма над хижата. През януари, когато се нанесе тук, Тес се изкачи по пътеката, за да види какво има горе. Когато погледна през прозорците на сградата, разбра, че мястото е превърнато в жилище, но изглеждаше пусто. Досега.
– Не му обръщай внимание. - Феята имаше сини очи като фея на "Дисни" и беше на трийсетина години, като Тес. Точно в разцвета на вълшебството си. Тя прелетя през храстите около хижата, явно нехаеща за мократа трева, която шибаше краката ѝ. - Той винаги се държи така, когато нещо му пречи да рисува.
Да рисува. Не да боядисва. Явно този дивак беше художник. И то темпераментен.
Феята се засмя, смях, който не стигна напълно до тези сини очи като от вълшебна приказка. Нещо в нея ѝ се стори познато, но Тес беше сигурна, че не са се срещали.
– Той повече лае, отколкото хапе - каза феята, - макар че и това е правил. - Протегна тънката си топла ръка изпод червения чадър. - Аз съм Бианка.
– Тес Хартсонг.
– Ръцете ти са ледени - каза жената. - Много са приятни. Аз съм все гореща.
Професионалната акушерка у Тес застана нащрек. Бианка беше задъхана, както се случваше с много жени, след като навлезеха в третото тримесечие. Може би беше в седмия месец. Коремът ѝ бе издут напред и доста високо. Кожата ѝ бе бледа, но не толкова, че да е притеснително.
– Иън, навреди достатъчно - каза феята. - Хайде, прибирай се.
Той държеше блутут колонката на Тес, сякаш възнамеряваше да си тръгне с нея. Но я удостои с още едно ръмжене и стовари колонката върху пейката.
– Не ме карай да слизам отново.
– Иън!
Той не обърна внимание на феята, прекоси тесния мост, като стъпките му разтърсваха мокрите дървени греди така силно, че Тес очакваше всичко да се срути в реката.
– Не му обръщай внимание - каза Бианка. - Той си е такъв.
След страховития дивак феята с червения чадър беше като планинска дъга и Тес завъртя ключалката на своята вътрешна кутия на Пандора, където пазеше чувствата си, за да може да изкара деня.
– Аз съм виновна - призна тя. - Не знаех, че горе живее някой.
– Нанесохме се преди три дни. Не го реших аз, но съпругът ми смята, че планинският въздух ще ми се отрази добре. Поне така каза.
Тя подаде чадъра на Тес и съблече тънката памучна рокля през главата си. Отдолу беше гола, имаше само миниатюрни бежови бикини.
– О, господи, цяла сутрин искам да го направя. Все едно в мен гори пещ.
Дъждът бе отслабнал до лек ръмеж, Бианка се взираше в мокрите дървета. Беше слаба, със стройни бедра и леки сини вени по малките порцеланови гърди. Без да изпитва смущение от голотата си, тя се протегна, вдигна се на пръсти и остави дългата си коса да се разлива по гърба ѝ като копринен водопад.
– Тук е толкова спокойно. Но скучно. - Погледна към хижата. - Имаш ли кафе? Иън откача дори ако погледна чаша с кафе, а ме очакват още два месеца.
Тес бе дошла в тази планина в Тенеси, за да се махне от хората, но беше приятна новост да говори с някого, който не вижда в нея трагичната вдовица. Освен това нямаше какво друго да прави, освен да танцува или да гледа през прозореца.
– Разбира се. - Взе обувката, която бе изритала. - Обаче те предупреждавам, че още е разхвърляно.
Бианка сви рамене и затвори чадъра.
– Организираните хора ме плашат.
Тес успя да изобрази една от усмивките, с които се опитваше да убеди хората, че е добре.
– Е, няма страшно тогава.
Навремето всичко беше различно. Тя беше организирана. Вярваше в структурата, логиката, предсказуемостта. В миналото вярваше в следването на правилата. Ако си напишеш домашното, ако спираш на знак "Стоп", ако си плащаш данъците, всичко ще бъде наред."
Из книгата
Начало 
Рейтинг: 10.00 / 1 глас 
