Добрите крадци

Добрите крадци Катрин Ръндъл Времетраене: 1:09 мин. Изследователят Катрин Ръндъл Времетраене: 1:06 мин. Няма край Дейвид Гогинс Времетраене: 1:12 мин. Биполярно афективно разстройство Д-р Владимир Симов Времетраене: 1:28 мин. Лира Петя Андонова Времетраене: 1:03 мин. Юдина щерка Симона Панова Времетраене: 1:11 мин. Сляпата армия Давид Тоскана Времетраене: 1:07 мин. Усмихни се! Рейна Телгъмайър Времетраене: 1:00 мин. Замъци и сливовица - как се влюбих в Словения Сам Болдуин Времетраене: 1:10 мин. Цочо Билярски Времетраене: 2:04 мин. Върни назад Лиз Томфорд Времетраене: 0:59 мин. Пътуване в мрака Джон Дъглас, Марк Олшейкър Времетраене: 1:11 мин.

Детска книга на годината за 2019 г.

Когато замъкът на дядо ѝ е отнет с измама, Вита решава, че трябва да оправи нещата. С помощта на новите си приятели - джебчийката Силк, въздушния акробат Самюъл и дресьора на животни Аркадий, тя съставя дързък план. Ще проникнат тайно в замъка. Ще откраднат това, което принадлежи по право на дядо ѝ. Ще разобличат измамника. Ще бъдат добрите крадци!

Планът им крие много подводни камъни, защото Ню Йорк от двайсетте години на XX век е пълен с тайни и опасности. Дали смелата Вита и верните ѝ приятели ще успеят да надхитрят града, който никога не спи?

Изпълнена с приключения и хумор, "Добрите крадци" е история за рисковете, които сме готови да поемем заради хората, които обичаме. Завладяващ разказ за надежда, решителност и състрадание, който ни показва, че нищо не е невъзможно, когато вложиш сърцето и душата си в него.

"Добрите крадци" е забележителна история за приключения, семейство и приятелство."
Катрин Дойл

"Вита стисна челюсти и кимна за поздрав на големия град, както боксьор поздравява противника си преди двубой. Тя стоеше сама на палубата на кораба. Морето беше развълнувано и бурно и хвърляше солени пръски на десетина метра във въздуха. Всички други пътници на големия океански пътнически кораб, включително и майка ѝ, разумно се бяха прибрали в каютите си. Но невинаги е разумно да си разумен.

Вита се беше измъкнала навън и стоеше на открито, вкопчила ръце в перилата, докато корабът се издигаше на гребена на вълна колкото оперна сграда. Ето защо тя първа съзря града.
- Ето го! - извика един моряк. - В далечината, ляво на борд!
Ню Йорк се появи от мъглата - висок, сиво-син и красив, толкова красив, че Вита тръгна напред към носа на кораба, за да го види по-добре. Тя се надвеси над перилата, доколкото смееше, когато нещо прелетя покрай главата ѝ. Вита ахна и се наведе ниско. Една чайка гонеше млада гарга в небето, кълвеше я по гърба, кръжеше и вряскаше във въздуха. Вита се намръщи и си помисли, че битката е неравна. Бръкна в джоба си и пръстите ѝ се увиха около изумруденозелено стъклено топче. Тя се прицели, бързо и гневно изчисли разстоянието и ъгъла, отметна назад ръкаи замахна. Топчето улучи чайката точно в центъра на тила. Тя нададе възмутен вик като ядосана херцогиня, а гаргата се завъртя във въздуха и бързо полетя обратно към небостъргачите на Ню Йорк.

Взеха такси от доковете. Майката на Вита внимателно отброи шепа монети и каза адреса на шофьора.
- Докъдето може да ни закарате за тези пари, моля.
Той погледна старателно закърпените ѝ дрехи и кимна.

През прозорците на колата се виждаше Манхатън - ярки проблясъци на цвят сред очуканите от бури тухли и камък. Минаха покрай едно кино. Стените бяха украсени с плакати на Грета Гарбо. Някакъв човек продаваше горещи щипки на омар от количка. През кръстовището издрънча трамвай, който за малко не блъсна ван с реклама на консервната фабрика "Колониъл Пикъл Уъркс". Вита вдъхна уханието на града. Опита се да запомни разположението на улиците и да състави карта наум, като шепнеше имената им:
- "Уошингтън Стрийт", "Гринуич Авеню".
Когато парите свършиха, двете слязоха от таксито и продължиха пеша по „Седмо авеню“. Вървяха бързо, доколкото можеха, срещу силния вятър, с куфари в ръцете. Разминаваха се с мъже с костюми на тънки райета и жени с остри високи токчета.
- Ето го! - възкликна майката на Вита. - Там е апартаментът на дядо.

Жилищният блок от кафяв камък на ъгъла на "Седмо авеню" и "Западна петдесет и седма улица" се издигаше висок и внушителен от оживения тротоар. Отвън стоеше вестникарче и крещеше заглавията на бурния вятър. От другата страна на улицата се намираше сграда от светлочервени тухли. На фасадата ѝ имаше колони и арки с орнаменти. От стената стърчаха метални пръти, а две знамена се развяваха буйно на вятъра. Под тях с метални букви бяха изписани думите "Карнеги Хол".
- Всичко изглежда много... елегантно - отбеляза Вита. Жилищният блок сякаш цупеше устни на света. - Сигурна ли си, че това е мястото?
- Сигурна съм - отвърна майка ѝ. - Той е на последния етаж, точно под покрива. Някога това е бил апартаментът за домашната прислужница. Ще ни бъде тясно, но няма да е за дълго.

Имаха билети за връщане след три седмици. Времето беше достатъчно, за да може майката на Вита да прегледа документите на дядо, да събере малкото му вещи и да го убеди да се върне у дома с тях.
- Хайде! - Гласът на майка ѝ прозвуча неестествено ведро. - Да отидем и да го намерим.

Асансьорът беше повреден, затова Вита хукна нагоре по стълбите към апартамента на дядо, колкото я държаха краката. Куфарът ѝ се удряше в стените, докато тя тичаше по тесните стълби, без да обръща внимание на засилващата се болка в лявото стъпало. Вита спря задъхана пред вратата. Почука, но никой не отговори. Майка ѝ изкачи и последното стъпало. Дишаше тежко. Наведе се да вземе ключа за апартамента изпод изтривалката. Поколеба се и погледна дъщеря си.
- Сигурна съм, че дядо ти няма да е толкова зле, колкото се опасявахме - каза тя, - но...
- Мамо! Той чака!
Майка ѝ отвори вратата и Вита хукна по коридора. А после, на вратата, се закова на място.

Дядо винаги си беше слаб; красив и строен, с дълги хубави ръце и проницателни синьо-зелени очи. Сега обаче беше измършавял, а очите му бяха хлътнали в черепа. Пръстите му бяха свити в юмруци, сякаш всяка част от него се оттегляше от света. На стената до стола му беше подпрян бастун. По-рано дядо не се нуждаеше от бастун.
Той още не я беше видял. Стоеше в креслото си, а лицето му бе застинало в дълбока тъга.
- Дядо! - извика Вита.
Но тогава той се обърна и лицето му се преобрази и засия. Вита си отдъхна.
- Палавнице! - Той се изправи и Вита се хвърли в прегръдките му. Дядо ѝ се засмя и си пое дъх след сблъсъка. - Джулия - каза той, когато влезе майката на Вита. - Получих телеграмата ти едва преди три дни, иначе щях да те спра...
Майка ѝ поклати глава.
- Само се опитай да ни спреш, татко.
Дядо се обърна към Вита.
- Усмихни ми се пак, Палавнице.
И тя се усмихна, отначало естествено, а после, когато той не отмести поглед встрани, по-широко, докато накрая имаше чувството, че всичките ѝ зъби се показаха.
- Благодаря ти, Палавнице - каза той. - Все още имаш усмивката на баба си.

Стомахът на Вита се сви, когато видя, че очите на дядо ѝ се напълниха със сълзи.
- Дядо?
Той се закашля, усмихна се и прочисти гърлото си.
- Боже, колко е хубаво, че ви виждам. Но не беше необходимо.
Джулия бутна Вита към вратата.
- Отиди и намери стаята си, миличка.
- Но...
- Моля те - настоя майка ѝ. Лицето ѝ беше пребледняло и уморено. - Веднага.
- Стаята ти е в дъното на коридора - каза дядо ѝ. - Боя се, че е по-скоро шкаф, отколкото стая, но гледката е много красива.

Вита тръгна бавно по коридора, с куфара си в ръка. Забеляза, че дъските на пода скърцат и че боята по стените се лющи. Бутна вратата, но тя беше заяла. Вита се хвана за стената и я ритна с по-силния си крак. Вратата се отвори, разпръсквайки парченца мазилка. Стаята беше толкова малка, че Вита можеше да докосне и четирите стени едновременно, но имаше дървен гардероб и прозорец с изглед към улицата. Тя седна на леглото, събу лявата си обувка и хвана с ръце стъпалото си. Заби пръсти в ходилото, разтри пръстите на крака си и се опита да мисли.

Бяха пристигнали. Би трябвало да е развълнувана. Бяха прекосили океана, преминавайки половината земно кълбо, и Ню Йорк чакаше отвъд прозореца, извисявайки се към небето като калиграфия на някое екстравагантно божество. Само че нищо от това нямаше значение, защото дядо не беше толкова зле, колкото се беше опасявала. Той беше по-зле. Джобовете на полата ѝ бяха пълни с камъчета от градината у дома. Тя извади най-големите и започна да ги хвърля по вратата на гардероба. Това ѝ помагаше да мисли.
Ако някой гледаше, би забелязал, че всяко камъче удря точния математически център на дръжката на гардероба, но никой не гледаше, а и самата Вита не обръщаше внимание на това. Тя не мислеше за камъчетата.

Трябваше да оправи нещата. Все още не знаеше как, но любовта има свойството да не оставя избор на хората."
Из книгата

Катрин Ръндъл е автор на книги за деца, които се продават в многомилионни тиражи и са лауреати на множество награди, включително Waterstones Children's Book Prize, Blue Peter Book Award, Costa Children's Book Award. Член е на научното дружество за ренесансова литература към колежа Ол Соулс и към колежа Сейнт Катрин в Оксфорд. Удостоена е с наградата Baillie Gifford Prize. До момента нейни детски книги издадени в България от издателство Таралеж: Изследователят, Добрите крадци, По покривите, Едно коледно желание и Голямото бягство на зебрата.

Таралеж
София, 1528
бул. Искърско шосе 19, ет. 3, офис № 6
books@taralezh.bg