"Ейприл Уд се изправи лице в лице с бялата мечка точно три седмици след като пристигна на Мечия остров. Разбира се, първо трябваше да стигне до острова, а пътуването ѝ дотам започна приблизително четири месеца по-рано. До онзи момент ежедневието на Ейприл протичаше нормално, но тя самата бе готова да признае, че в тази нормалност имаше нещо странно. Баща ѝ беше научен работник в близкия университет, където прекарваше дните си, като изучаваше климатични модели. Точно като времето и той беше непредвидим - понякога се прибираше в 11:00 ч. вечерта, друг път излизаше точно когато Ейприл се бе прибрала от училище. Понякога работеше през уикенда, но след това почиваше три дни. Дори и тогава обаче се затваряше в кабинета си и заравяше глава в прашните стари книги, изписани с толкова дребни букви, че човек го заболяваха очите само като ги гледа. Когато Ейприл му носеше чай или вечерята, той поклащаше глава, сваляше очилата си и я поглеждаше с любопитство, сякаш напълно бе забравил, че има дъщеря. "А, да - казваше той. Благодаря ти... Ейприл." След това отново заравяше глава и започваше да гризе химикалката, а момичето внимателно затваряше вратата на кабинета зад себе си.
Ейприл беше само на четири годинки, когато майка ѝ почина, затова мислите за нея бяха като спомени за отдавна преживяна чудесна лятна ваканция. Баща ѝ не се ожени повторно и това си личеше по къщата. Беше висока и слаба, изглеждаше малко унила, а вътре винаги беше студено. Всичко бе покрито със слой прах и ужасяващото чувство, че нещо липсва - чувство, което Ейприл никога не успяваше да изрази с думи. Тя прекарваше по-голямата част от времето си в задната градина, където насред дивите и неподрязани къпинови храсти живееше семейство лисици. Ейприл бе особено запленена от един член на семейството, когото наричаше Смелчо, защото ѝ се струваше по-храбър от останалите и защото веднъж почти ѝ беше позволил да го нахрани с ягоди от ръката си. Времето в градината летеше, прекъсвано само от училището. Ейприл не харесваше училището и съученичките ѝ не я харесваха. Тя не знаеше дали защото миришеше на лисици, или защото беше най-малката в класа, или пък защото се подстригваше сама с градинската ножица. Във всеки случай Ейприл не се притесняваше особено, защото, така или иначе, предпочиташе животните пред хората. Те просто бяха по-мили. И тогава пристигна писмото.
Седнала на пода с кръстосани крака, Ейприл ядеше зърнена закуска, а в другия край на дневната баща ѝ похапваше препечена филийка, обилно намазана с мармалад, и четеше сутрешния вестник. Беше краят на ноември и Ейприл се втурна към вратата, когато пликовете тупнаха на прага. Може би щеше да има коледна картичка от баба Апълс? Тя не само че обичаше да ѝ изпраща картички по-рано, но също така беше любимата ѝ баба, защото ухаеше на топъл домашен сладкиш и живееше на брега на морето. Нямаше коледни картички, но пък имаше голям дебел плик с надпис ОФИЦИАЛНА ПРАВИТЕЛСТВЕНА ПОЩА и клеймо от Норвегия. Ейприл го сложи до препечената филийка на баща си и той разсеяно го вдигна, за да отхапе. Когато осъзна какво държи, лицето му се озари от усмивка, сякаш някой току-що му бе направил магия.
– Какво е това? - попита тя.
– Отиваме на Северния полярен кръг - отговори той, като четеше писмото и примигваше бързо.
– Получих работата.
Честно казано, не мислех, че ще успея, смятах, че ще вземат някой местен човек. Но явно докладът ми за научните изследвания на земната атмосфера ги е убедил. Става въпрос за метеорологична станция на един малък остров на около ден път с корабче от крайбрежието на Норвегия. Ейприл заподскача радостно, след което попита:
– Какъв остров? Колко хора живеят там?
– Ах... - започна той и сведе поглед притеснено, - не е такъв остров. Всъщност... няма да има други хора освен нас.
– Само ние двамата? Сам-сами на остров? Той се приведе напред:
– Представи си само какви приключения ще преживеем. Ще сме като Скот на Антарктида. Островът изобщо не прилича на района около нас - има си езерца, планини, поточета. Само си представи, Ейприл. Последното непознато и неизследвано място на света. Без автомобили, влакове, самолети. Дори без пътища! Чисто и недокоснато диво място. Нямаше нужда да казва повече, защото сърцето ѝ вече препускаше. Не само че щяха да бъдат на Северния полярен кръг, но и през цялото време щяха да бъдат двамата. Само те. Щяха да могат да правят толкова много неща - да майсторят снежни човеци, да се спускат с шейни по планините и...
– Разбира се, работата ми там ще бъде много важна - добави татко с възможно най-сериозно изражение и стомахът ѝ леко се сви.
– Какво ще правиш?
– Норвежкото правителство иска да получи по-точна представа за това как глобалното затопляне засяга Арктичес-кия регион, така че ще следя данните за период от шест месеца. Ейприл знаеше много за топящите се ледени шапки и заедно с лова на лисици това бе едно от нещата, които я караха да се чувства едновременно бясна и безсилна.
– А училището ми? - попита тя.
– Ейприл - каза баща ѝ и се приведе напред, - за шест месеца на Северния полярен кръг ще научиш повече, отколкото за шест години в училище. Тя му хвърли още един поглед. Очите му светеха, а на бузите му се бяха образували две червени петна. Ейприл отново усети как сърцето ѝ запрепуска.
– Кога потегляме?
Не всички обаче се вълнуваха толкова. Баба Апълс се обаждаше поне по три пъти на ден, за да им каже колко безразсъдно постъпват. Ами ледените температури, ами вълните колкото небостъргачи, ами моржовете убийци с остри бивни, които беше виждала в документалните филми на Дейвид Атънбъро? Ами всички опасности на един остров, където няма нито болница, нито лекар, нито когото и да било да им помогне, ако изпаднат в беда? Това просто не беше подходящо за момиче на единайсет години, казваше тя. Особено за чувствително момиче като Ейприл, което благодарение на баща си вече се държеше достатъчно дивашки. Как изобщо си въобразяваше той, че да отидат на изоставен остров - при това дори не от слънчевите, - би било за нейно добро? Но татко беше упорит, когато си наумеше нещо, и просто се преструваше, че не я чува.
– Моля те, Едмънд - ридаеше отчаяно тя.
– Онова място се казва Мечият остров. Ами ако я изяде мечка? Макар той да се опита да я увери, че на Мечия остров нямаше никакви мечки, баба Апълс отказваше да слуша.
– Ако видиш бяла мечка, Ейприл - посъветва я тя, - не забравяй да БЯГАШ. И така, на 1 април те започнаха своето пътешествие. Трябваше да вземат самолет до Осло, след това да се прекачат и да пътуват до градче на име Тромсьо, а оттам - с корабче до Мечия остров. Когато самолетът излетя и се насочи на север, Ейприл залепи нос за илюминатора и се взря надолу към дома си, който се изгубваше от погледа ѝ. Нямаше връщане назад. Бяха поели към Северния полярен кръг."
Из книгата
Рейтинг: 10.00 / 1 глас 
