"Бяха изминали точно седемнайсет месеца, откакто Ейприл Уд се върна у дома от Мечия остров, и сега седеше в задната градина със скръстени крака и слушаше звука на тишината. Други биха казали, че тишината не издава звук, но Ейприл знаеше, че не е така. Знаеше, че тишината носи най-различни послания, ако човек се е научил да слуша по подходящия начин. Освен това предпочиташе да е навън, а не вътре. Навън беше много по-приятно. Особено в последно време. Когато Ейприл и баща й се върнаха от Арктика, усещането бе като да скочиш в дълбокото на много студен басейн. Непрестанният шум и смогът от автомобилите и моторите с тяхната вечна миризма на изгорели газове се оказаха най-големият удар. И хората. Толкова много хора навсякъде. Бързаха, тичаха, бутаха се във всяка натоварена минута на деня.
Татко реши да ускорят преместването на крайбрежието и само за месец продадоха старата висока и мрачна къща в града и намериха нова недалеч от баба Апълс. Самата Ейприл не би избрала точно такава. Къщата с номер трийсет и четири на улица „Стърлинг“ се намираше в редица от еднакви на вид съвременни къщи от червени тухли, всяка със своя собствена спретнато окосена задна градина и прясно боядисана ограда. За разлика от стария им дом и дори от дървената хижа на Мечия остров, тази къща беше пълна с твърди остри ъгли и лъскави работни плотове. Нямаше дори отворена камина, където човек да си препича филийки. Вместо това имаше една от онези електрически камини с изкуствени цепеници, които пламват в червено, когато някой натисне ключа. Ала татко изглеждаше щастлив. Всъщност Ейприл от години не го беше виждала по-щастлив. Освен това, както не спираше да й напомня, тази къща беше по-лесна за почистване.
Това обаче не означаваше, че тя трябва да стои вътре, особено във вечери като тази, когато залязващото слънце обагряше небето в златисто, а вятърът шептеше из дърветата като магия.
– Красиво е – каза тя на глас.
Това също й беше останало от Арктика. Навикът да си говори на глас. На Ейприл не й се струваше странно. Не и докато околните не започнаха да я гледат особено. За щастие, беше петък, с други думи, училището беше приключило за тази седмица и тя можеше да прави каквото си поиска. Беше там от няколко месеца, ала още не се беше отърсила от чувството, че не се вписва сред останалите. Никак не помогна фактът, че след презентацията й за изпитанията на белите мечки – която й отне цяла вечност – повечето от съучениците й се прозяваха. Когато Ейприл се опита да ги събуди с най-хубавия си животински рев (с който тя много се гордееше) и показа как може да подуши фъстъчено масло на повече от километър и половина, те само се разсмяха и после й ръмжаха в час от задните чинове. Нещата съвсем се влошиха, когато учителката я дръпна встрани и каза, че имитациите на животни не са за класната стая.
Ейприл се опита да обясни с най-учтивия си глас, че това не е имитация. Че се опитва да запознае всички с проблемите на Арктика – точно както Лизе от Полярния институт я беше насърчила. Ала думите се оказаха напразни. Оттогава съучениците й започнаха да я наричат Момичето мечка и ако се съдеше по подсмихванията им, не беше сигурна, че това е комплимент. Не помогна и статията в местния вестник. Един журналист по някакъв начин бе разбрал за пътуването на Ейприл и баща й до Арктика и понеже през онази седмица нямаше много новини, беше решил да разкаже тяхната история. Татко се колебаеше. Но не и Ейприл. Тя грабна тази възможност, защото така можеше да каже на всички, че белите мечки се нуждаят от помощта им. Така можеше да предупреди хората, че Арктика бързо се топи! После обаче повечето от нещата в статията бяха объркани, включително името на Ейприл. Сякаш приличаше по нещо на Алис! А най-лошото беше, че вместо статията да представи как Ейприл спасява Мечо, по-скоро намекваше, че капитанът на кораба е свършил трудната работа.
Ейприл не искаше да трупа точки, златни звезди или комплименти. Искаше само някой да се вслуша в думите й. Особено като се имаше предвид, че часовникът на планетата тиктака неумолимо.
– Ако наистина бях Момичето мечка – промърмори тя, – хората щяха да ме слушат! И да направят промени!
Една гарга, кацнала на оградата, изграчи в знак на съгласие. Ейприл въздъхна. Беше февруари и въпреки няколкото смели нарциса въздухът все още хапеше бузите. Със сигурност татко всеки момент щеше да я извика да влезе – притеснен, че ще получи хипотермия или нещо друго животозастрашаващо. Откакто се върнаха от Арктика, той постоянно се тревожеше за нея и непрестанно мърмореше, че ще я сполети нещо ужасно. Дори сега го виждаше през прозореца на кухнята – явно я търсеше, което означаваше, че й остават само няколко минутки.
Ейприл внимателно извади една снимка от джоба си. Там беше най-безопасното място за снимката, но по-важното бе, че така винаги я държеше близо до сърцето си. Не беше от онези снимки, които хората обичайно носят в джоба си. Не беше снимка на мама или татко, нито на сестра или брат, нито пък на баба или дядо. На тази снимка Ейприл беше с напълно пораснал бял мечок – сгушени в прегръдка, която на повечето хора би се сторила невероятна. Разбира се, това беше снимка на Ейприл и Мечо и тя бе нейното най-голямо съкровище. Беше направена на кея в Лонгирбюен в Свалбард – двамата бяха на фона на слънцето, прегърнати, докато фотоапаратът улавя последното им сбогуване. Бяха така притиснати един в друг, че трудно можеше да се каже къде свършва Мечо и къде започва момичето. Дори сега Ейприл не можеше да погледне снимката, без да усети буца в гърлото си.
– Здравей, Мечо – прошепна тя и гласът й потрепери.
Ейприл не знаеше колко дълго помнят белите мечки и дали Мечо изобщо я помни. Със сигурност не така, както го помнеше тя. Тя никога нямаше да го забрави. До края на живота си. И после още един милиард години. Без съмнение той се справяше с новия си живот. Както според татко трябваше да прави и тя. Е, не че Ейприл не се опитваше. Всеки ден правеше всичко по силите си да живее така, както татко, баба Апълс и всички останали очакваха от нея – напълно нормален човешки живот. И за някои хора това би било достатъчно. Ала от време на време в ума на Ейприл изникваше по някой спомен: как мустачките на Мечо я гъделичкат по лицето, внезапното докосване на влажния му нос и – най-ярко от всичко – топлите му шоколадови очи и как погледът му се стопява в нейния.
– Липсваш ми – прошепна тя, за да не я чуе татко през отворения прозорец. – Много ми липсваш.
Не очакваше отговор. Все пак Арктика беше много далеч, а Ейприл не беше чувала нищо за Мечо от последния им съдбовен ден заедно. Той не можеше да пише писма или да говори по телефона, а разстоянието бе толкова голямо, че нямаше как да чуе рева му. Надяваше се, че си е намерил нови приятели – бели мечки… дори женска. И най-вече се надяваше да е щастлив.
– Защото затова те върнахме в Свалбард, нали така? – прошепна тя. – Просто ми се иска… иска ми се да знам, че си добре.
Ейприл вдиша тишината с надеждата, че някъде във вечерното небе може да получи отговора, за който копнееше. Наостри уши и чу шепота на бялата бреза, лая на кучето през две пресечки, далечния тътен на морето. Ала не чу…
– Ейприл! – Татко отвори със замах задната врата и от нея се разля топла жълта светлина. – Какво правиш тук? Ще настинеш!
– Идвам – отвърна тя и неохотно се изправи.
Вечерното спокойствие беше разбито на пух и прах. Ейприл мушна снимката в горния си джоб и дръпна ципа. Последва баща си вътре, а гаргата продължаваше да си грачи."
Из книгата
