Гнезда до поискване е книга за състоянието на духа, за колизиите и катарзиса, за оцеляването на човешкото в едно усойно време. Тук има архетипна истина, която стои извън модата, има изпреварващо сетивно познание, което се докосва до надвременното и мистичното. Между секирата, която свети в просъхналото семе, и кехлибарената капка на есенното сладко, поетът със стоическа мъдрост търси приюта на смирението, където да запълни пукнатините на собствената си идентичност, да намери терапия за паметта.
Това не са просто стихове, а браздулици от сълзи, в които се сеят въпроси и израстват болки от заръбилите рани на душите ни. Тук самотата е автентично кръщение, а неизплаканото мълчание - най-високият вик на духа. В свят, който виси на косъм, тези текстове предлагат единственото възможно убежище: вътрешното гнездо, изтъкано от памет, болка и неизгубена надежда. Те са дълбоко вглеждане в себе си и в общата ни, понякога болезнена, но красива животворна приемственост и непрекъсваемост на живота.
На всеки, който е изпадал в дълбока битийна изолация и вътешна емиграция сред светската врява, на всеки, който някога е прегръщал себе си, за да запуши кръвналите кратери на сърцето си, тази книга казва: "И мир на твоя дом, човеко".
В просъхнало семе
Някой замахва секира. Наслука ли?
Малко останахме вече дърветата, сенките – малко.
Слепи се сцеждат надолу водите и гърбица суха
бродът протяга под свода опален.
Птица пищи на възбог и не спира. Крилете и́
бъхтят отчаяно въздуха – тази утроба изстинала.
В ялова нива, в просъхнало семе секирата свети,
дебне край мислите, още немигнали.
Сякаш протеза, топурка припряно
късата дръжка, до блясък излъскана в длани без род, и
броди потайно по явни пътеки, в заръбили рани,
даже в душите ни ангелски броди.
Бряг се руши. Като кости оголени,
живата пръст разорали, в зеницата зла на небето
корени вдигат ръце за пощада – моите корени,
жилави още…
Спасете!
Руси Русев