Отрова

Нора Робъртс Времетраене: 1:17 мин. Емилиен. Най-желаната жена в Париж Памела Бинингс Юън Времетраене: 1:09 мин. Разкриваме убийства Ричард Озмън Времетраене: 1:04 мин. Арсен Люпен - джентълменът-крадец Морис Льоблан Времетраене: 1:02 мин. Милион целувки до края на живота ти Моника Мърфи Времетраене: 0:58 мин. Среднощната къща Аманда Гиърд Времетраене: 1:02 мин. Близнаците Мери Хигинс Кларк, Алафеър Бърк Времетраене: 1:08 мин. Как строят животните? Емилия Джиубак Времетраене: 1:26 мин. Ние. Дневник на падението Дмитрий Глуховски Времетраене: 1:04 мин. Нещата, на които все още не ни учат в училище Емил Конрад Времетраене: 0:45 мин. Енергийни карти с господарите на кармата. Комплект от книга и карти Мария Ценова Времетраене: 1:02 мин.

София Джиамбели обожава работата си като маркетинг директор в семейната винарна, която никога не е имала конкуренция. Вината, които произвежда семейството са световноизвестни със своето качество и вкус. Но скоро всичко във Вила Джиамбели ще се промени.

Като опитна бизнес дама София знае, че трябва да е готова за всичко, но нищо на света не би могло да я подготви за Тайлър Макмилън. Двамата трябва да работят много близо един с друг - тя трябва да го научи на тайните похвати на маркетинга, а той нея как да се изцапа и да използва слънцето, дъжда и почвата, за да може лозата да роди най-сладкото грозде.

Принудени да работят заедно, те трябва да защитят винарната от скандал, който може да раздели не само бизнеса, но и самото семейство Джиамбели. Това което не очакват е, че страстта, която пламва между тях е по-опияняваща дори от искрящото вино...

"Зарезан

Човекът е вързоп от взаимоотношения,
възел от корени, чиито цветове и плодове
са същината на света.
Ралф Емерсън

Битката за Кастело ди Джиамбели Каберне Совиньон 02, разигравано на търга, приключи със сумата от сто двайсет и пет хиляди и петстотин долара. Американски. Страшно много пари за вино, примесено с чувства, помисли си София. В тази прекрасна стара бутилка имаше вино, произведено от грозде, отгледано през годината, когато Чезаре Джиамбели беше основал винарната Кастело ди Джиамбели върху хълмистото парче земя на север от Венеция. Тогава наименованието кастело е било или подигравателно, или израз на изключителен оптимизъм, в зависимост от гледната точка. Скромната къщичка на Чезаре и малката каменна изба са били много далеч от понятието замък. Но виното му било царско и той успял да изгради чрез него истинска империя.

Сега, близо век по-късно, дори най-доброто Каберне Совиньон от онази реколта би могло да послужи по-скоро като оцет за салатата, вместо да се пие. Но не беше нейна работа да разубеждава човека, щом искаше да си похарчи парите. Те си бяха негови. Дядо ѝ винаги е бил прав, както обикновено. Хората ще плащат, и то пребогато за привилегията да притежават късче от историята на Джиамбели.

София си записа последната сума от наддаването и името на купувача, макар да знаеше, че няма да ги забрави. Направи го, за да изпрати съобщение на баба си, когато търгът приключи. Беше дошла на тази разпродажба не само като изпълнителен директор на отдела за връзки с обществеността, който трябваше да състави и издаде каталога за търга, но и като представител и член на фамилията Джиамбели. И сега седеше тихичко в един ъгъл и наблюдаваше наддаванията и промоциите. Краката ѝ бяха кръстосани особено елегантно в дълга и изящна линия. Гърбът ѝ беше изправен, навик още от училище. Беше облечена в черен костюм на тънки райета, изключително изискан, италиански, който успяваше да ѝ придаде вид на бизнесдама и в същото време ореола на силно женствено излъчване. Всъщност София мислеше за себе си точно по този начин. Лицето ѝ бе слабо и се открояваше сред черната рамка на косата ѝ като триъгълник от бледозлатиста кожа, в който доминираха дълбоки бадемови очи с цвят на лешник и широка, чувствена уста. Скулите ѝ бяха като розов сладолед, брадичката ѝ имаше формата на съвършен диамант, което ѝ придаваше изражението на фея или самодива със съвсем слаб привкус на войнствена амазонка.

Тя, разбира се, определено и безмилостно използваше красотата си като ефикасно оръжие, когато решеше, че е необходимо, или когато беше наистина наложително. Оръжията, смяташе София, бяха създадени, за да се използват. При това да се използват добре.

Преди година беше подстригала дългата си до кръста коса във формата на къса черна каска с щръкнали връхчета на челото. Отиваше ѝ. София винаги знаеше какво точно ѝ прилича. Носеше семпъл наниз от старинни перли, които баба ѝ бе подарила за двайсет и първия ѝ рожден ден. Бе се постарала на лицето ѝ да е изписан учтив интерес. Точно този израз беше виждала върху лицето на баща си на заседанията на фирмата. Всъщност тя изглеждаше също като него.

Очите ѝ заблестяха, а крайчетата на устните ѝ се извиха в лека усмивка, когато беше представен следващият експонат. Бутилка Бороло от 1934 година, от бъчвата, която нейният прадядо бе нарекъл Тереза в чест на раждането на дъщеря си, нейната баба. Тази частна колекция имаше върху етикета си снимка на десетгодишната Тереза. Тъкмо тогава виното вече бе отлежало и го бяха прелели от огромните дъбови бъчви в бутилките. Сега Тереза Джиамбели беше на шейсет и седем и беше легенда, нейната известност като винопроизводител бе затъмнила дори името на прадядо ѝ. Това беше първата бутилка с този етикет, предлагана на разпродажба и излязла въобще извън фамилията. И както очакваше София, наддаването за нея беше яростно и настървено. Мъжът, който седеше на съседния стол, посочи с пръст в каталога снимката на предлаганата бутилка.
– Приличате на нея.

София леко присви рамене, като му се усмихна. Беше приятен мъж, някъде около шейсетте. След това се усмихна на момичето, което я гледаше сериозно от червения етикет на страниците на каталога.
– Благодаря.

Маршъл Ивънс, напомни си тя. Истинско състояние, второ поколение наследник на Фортуна 500. Всъщност това ѝ беше работата. Да помни имената и жизнения стандарт на любителите на вино и колекционерите с дълбоки джобове и изтънчен вкус.
– Надявах се, че Ла Синьора ще удостои с вниманието си днешния търг. Добре ли е тя?
– О, да. Много добре. Но е заета с други дела.

Мобилният телефон в джоба ѝ се обади. София не обичаше да я прекъсват, затова не му обърна внимание и продължи да следи търга. Очите ѝ прескачаха от лице на лице, от човек на човек. Нищо не пропускаха, забелязваха и най-малкото движение, и най-слабите сигнали. Едно небрежно повдигане на пръста от третия ред вдигна цената с още петстотин. Кимване от петия ред я вдигна още. В края на краищата Бороло надмина Каберне Совиньон с петнайсет хиляди и тя се обърна да стисне ръката на мъжа до себе си.
– Поздравявам ви, господин Ивънс. Вашият принос за Международния червен кръст ще бъде от голяма полза. От името на Джиамбели, и семейството и компанията, ви поздравявам още веднъж и искрено се надявам, че сте доволен от придобивката си.
– Няма съмнение. - Той взе ръката ѝ и я поднесе към устните си. – Имах удоволствието да се срещна с Ла Синьора преди години. Тя е изключителна жена.
– Съвсем сте прав.
– Може би внучката ѝ ще ми направи компания и ще вечеря с мен тази вечер?

Той бе достатъчно стар, за да ѝ бъде баща, но София бе прекалено много европейка, за да смята това за определящо поведението ѝ обстоятелство. Друг път сигурно би се съгласила и без съмнение би се наслаждавала на компанията му.
– Съжалявам, но имам среща. Може би при следващото ми пътуване на изток, ако сте свободен...
– Ще направя така, че да съм.

Като вложи сияйна топлота в усмивката си, тя стана.
– Ще ме извините ли?

София се измъкна от залата, провери мобилния си телефон за номера, от който я бяха търсили. Насочи се към женския будоар, като пътьом погледна часовника си. Седна на един от диваните и извади бележника и електронния си секретар от чантата. След една дълга и изтощителна седмица в Ню Йорк се чувстваше доста изморена и не съвсем във форма. Но сега, докато преглеждаше срещите си, остана доволна, че ще има малко време да се помотае из магазините, преди да отиде да се преоблече за срещата си тази вечер.

Джеръми де Морни, името изплува в ума на София. Хм, това означаваше една елегантна и интересна вечер. Френски ресторант, разговор за изискана храна, за пътувания и театър. И, разбира се, вино. Тъй като той беше потомък на собствениците на винарската изба Льо Кьор де Морни и освен това неин финансов директор, а пък тя бе от фамилията Джиамбели, със сигурност щеше да има многобройни опити и от двете страни да се измъкне информация и да се надушат фирмени тайни. Щеше да има и шампанско, разбира се. Е, това поне беше обещаващо. София обичаше шампанското и имаше настроение за него. Накрая всичко щеше да бъде увенчано с опита му да я вкара в леглото си. Но тя все още продължаваше да се чуди дали има желание за това. Без съмнение той беше привлекателен и умееше да бъде забавен. Може би ако не знаеха, че някога нейният баща беше преспал с неговата жена, идеята за един кратък любовен роман помежду им нямаше да изглежда така отблъскваща и в известен смисъл нечистоплътна.

Е, оттогава наистина бяха минали толкова години...
– Мария? - София за секунда пропъди мислите за Джери и предстоящата вечеря, когато чу гласа на икономката в дома на Джиамбели на Западното крайбрежие. – Получих съобщение от номера на мама. Може ли да я чуя?
– О, да, госпожице Софи. Тя се надяваше, че ще се обадите. Един момент."
Из книгата

Историята на един от най-продаваните автори в целия свят, и при това - жена и майка, започва всъщност съвсем обикновено. Елинор Мари Робъртсън е родена на 10 октомври 1950 г. в Съединените щати, Мериленд. Тя е най-малкото дете в семейство с пет деца и единственото момиче. Омъжва се млада против волята на родителите си и заживява със съпруга си в Блумкин, Мериленд. За кратко работи като секретарка, а когато се раждат синовете ѝ, остава у дома. Като домакиня, Елинор запълва голяма част от времето си с творчески занимания като шиене на детски дрехи и изработване на изделия от керамика.

През 1979 г. в Мериленд пада обилен сняг и по време на виелицата Елинор е затрупана вкъщи с децата си, без да има възможност да ги заведе на сутрешната им занималня. С намаляващи запаси от шоколад и без да има кой знае какво за правене. Тогава тя взима химикал и тетрадка и започа да пише. От ученическите години си години, прекарани в католическо училище, няма кой знае каква практика с писането - освен с училищните есета. Но затова пък още от тогава наистина я бива в измислянето на разни неща. Е, 29-годишната Елинор за първи път започва да записва идеите си, за да се превърне скоро в световноизвестната авторка на бестселъри Нора Робъртс - псевдонимът, зад който се крие Елинор Робъртсън.

Талантливата писателка бързо усвоява тънкостите на добрата книга, но като повечето начинаещи автори, среща трудности, докато намери издател. Първите ръкописи срещат стандартният отказ. Ето какво разказва Нора Робъртс за този момент:

"Получих стандартното отхвърляне за първите няколко опита, а след това любимото ми отхвърляне на всички времена. Получих ръкописа си обратно с хубава малка бележка, на която пишеше, че работата ми е обещаваща и историята е била много увлекателна и добре написана. Но те вече имали своя американски писател, и това е Джанет Дейли."

Първият издаден ръкопис е "Irish Thoroughbred", а годината е 1981 г. Скоро след това, Елинор се развежда и писането става нейното спасение. То ѝ дава възможност да остане у дома, близо до децата си, и да ги подкрепя. Личният ѝ живот взима нова насока, когато се омъжва за втори път, а в в работата следват години на плодотворно сътрудничество със издателя на първия роман. Под неговия знак на бял свят излизат още 23 романа.
Робъртс е забележително плодовит автор и резултатите от работата ѝ през годините са красноречиви - издадени са повече от 200 книги. Много от тях са заемали първото място в списъка бестселъри на Ню Йорк Таймс (общото време за нейни романи на първо място при седмичните бестселъри може да се сумира на 20 години!). Понякога в същата класация са присъствали едновременни 4 нейни книги. По някои от романите има създадени и филми.
Елинор Робъртсън е човекът, който стои и зад псевдонима Дж. Д. Роб (англ. J.D. Robb), под който са публикувани футуристични романи като "Илюзии в смъртта", "Далас в смъртта" и "Слава в смъртта". Други псевдоними, под които пише, са Джил Марш и Сара Харди.

Списъкът с награди, с които Нора Робъртс получава признание за творчеството си, също е много дълъг. Какво е отличителното за книгите ѝ? Въпреки огромната продуктивност (във възможностите ѝ е да напише роман за 45 дни!), книгите на авторката остават все така завлядяващи и привлекателни и за дългогодишните ѝ почитатели. Ако може да се приеме, че в тях има нещо, което се повтаря, то е единствено Нейно величество романтиката - с главно Р.

Издателска къща Бард ООД
София 1113
бул. Цариградско шосе №115-Н, ет. 3
bard@bard.bg