Войници от Саламин

На 30 януари 1939 г., два месеца преди края на Гражданската война, когато републиканските войски отстъпват в безпорядък, са разстреляни група пленници. Между тях е Рафаел Санчес Масас, един от основателите на Испанската фаланга и идеолог на испанския фашизъм. Санчес Масас успява да избяга и се скрива в близката гора, откъдето чува гласовете на преследващите го войници. Един от тях го открива, поглежда го, извиква Тук няма никой и си тръгва.

Оценена високо както в Испания, така и извън нея, Войници от Саламин е книга за историческата памет, за победените герои, забравени в дълбините на историята, за прозрението, че Гражданската война, нещо толкова далечно за днешното поколение, колкото е битката при Саламин, не е минало, а едно от измеренията на настоящето, за отговорността към травматичното минало.

"Ако трябва да прочетете само една книга за Испания и за Гражданската война, нека и бъде тази."
Алън Маси

Книгата е част от поредицата Съвременна европейска проза на издателство Колибри.

"Преди повече от шест години, през лятото на 1994^-та, чух за първи път да се говори за разстрела на Рафаел Санчес Масас. По това време ми се бяха случили три неща: първото е, че баща ми беше умрял; второто е, че жена ми ме беше напуснала; третото е, че бях изоставил писателската си кариера. Лъжа. Истината е, че от тези три неща верни, абсолютно верни са първите две, но не и третото. Всъщност писателската ми кариера изобщо не беше започвала, така че едва ли можех да я изоставя. По-точно би било да се каже, че я бях изоставил още в самото начало. През 1989^-та бях публикувал първия си роман; също както появилият се две години преди това сборник с разкази, книгата беше посрещната с нескрито безразличие, но суетата и един хвалебствен отзив от тогавашен приятел се съюзиха, за да ме убедят, че мога да стана романист и че за целта най-добре е да напусна работата си в редакцията на вестника и да се посветя изцяло на писането. Резултатът от тази житейска промяна бяха пет години финансова, физическа и метафизическа мъка, три незавършени романа и една ужасна депресия, която ме повали за два месеца в едно кресло пред телевизора. Уморена да плаща сметките, както и разноските по погребението на баща ми, и да ме вижда как плача, втренчен в изгасения телевизор, жена ми се махна от къщи веднага щом започнах да се възстановявам, и за мен единственият изход беше да забравя завинаги литературните си амбиции и да помоля да ме приемат отново във вестника.

Току-що бях навършил четиресет години, но за щастие - или защото не съм добър писател, но не и лош журналист, или по-вероятно защото във вестника не разполагаха с никой, който би искал да върши моята работа срещу такава мизерна заплата като моята, - ме приеха. Зачислиха ме в културния отдел, където се зачисляват хората, които не знаят къде да зачислят. Отначало с негласното, но явно намерение да накажат моята нелоялност - тъй като за някои журналисти колега, който изоставя журналистиката, за да премине към романа, си е едва ли не предател - бях заставен да върша всичко, освен да нося кафета на директора от близкия бар, и само неколцина колеги не си позволяваха издевателства и насмешки по мой адрес. Времето вероятно направи по-поносима моята измяна: скоро започнах да съставям кратки бележки, да пиша статии, да вземам интервюта. Така през юли 1994^-та интервюирах Рафаел Санчес Ферлосио, който по това време изнасяше в университета цикъл лекции.

Знаех, че Ферлосио не е никак склонен да разговаря с журналисти, но благодарение на един приятел (или по-точно на една приятелка на този приятел, която беше уредила посещението на Ферлосио в града) успях да получа съгласието му да поговори с мен. Защото би било пресилено онова нещо да се нарече интервю; ако се приеме за интервю, то е най-странното, което съм взимал през живота си. Като за начало Ферлосио се появи на терасата на Бистрото, обкръжен от рояк приятели, последователи, почитатели и ласкатели; този факт заедно с небрежното му облекло и една външност, неразличима смесица между осанката на кастилски благородник, срамуващ се, че е такъв, и осанката на стар източен боец - могъща глава, разрошена прошарена коса, сурово, изпито, неугледно лице с еврейски нос и набола по бузите брада, - всичко това приканваше невнимателния наблюдател да го вземе за религиозен гуру, заобиколен от сподвижници. Само че Ферлосио категорично отказа да отговори на който и да е от въпросите, които му зададох, изтъквайки, че в книгите си е дал най-добрите отговори, които е бил способен да даде.

Това не означава, че не пожела да разговаря с мен; напротив, държа се изключително сърдечно, сякаш искаше да опровергае славата си на темерут (или може би нямаше основание за такава), и така в разговор ни премина следобедът. Работата е там, че ако аз, опитвайки се да спася интервюто си, го питах (да речем) за разликата между герои с характер и герои със съдба, той се измъкваше и ми отговаряше с някакво разсъждение относно (да речем) причините за поражението на персийските кораби в битката при Саламин, а когато аз се опитвах да изкопча от него мнението му за (да речем) пищните тържества по случай петстотингодишнината от завладяването на Америка, той ми обясняваше с обилна жестикулация и подробности как (да речем) е правилно да се борави с дърводелското ренде. Беше един изтощителен пазарлък и едва при последната бира в този следобед Ферлосио разказа историята за разстрела на баща си, история, която не ми дава мира през последните две години. Не си спомням кой, нито във връзка с какво спомена името на Рафаел Санчес Масас (може би беше някой от приятелите на Ферлосио, може би самият Ферлосио). Спомням си това, което разказа Ферлосио.
– Разстреляли са го съвсем наблизо, при светилището Ел Колел. - Погледна ме. – Били ли сте някога там? И аз не съм, но знам, че е до Баньолес. Било е в края на войната. 18 юли го заварил в Мадрид и се наложило да потърси убежище в чилийското посолство, където останал повече от година. Към края на 37^-ма се измъкнал от посолството и напуснал Мадрид скрит в един камион, може би с намерението да стигне до Франция. Само че бил задържан в Барселона и когато войските на Франко наближавали града, го откарали в Ел Колел, съвсем близо до границата. Там са го разстреляли. Било е масов разстрел, вероятно е царял хаос, защото войната вече е била загубена и републиканците са бягали в безпорядък през Пиренеите, така че едва ли са разбрали, че разстрелват един от основателите на Фалангата, при това личен приятел на Хосе Антонио Примо де Ривера. Баща ми пазеше вкъщи кожуха и панталона, с които е бил, когато са го разстреляли, много пъти ми ги е показвал, може би още са някъде там; по панталона имаше дупки, куршумите едва го били докоснали и той, възползвайки се от бъркотията в онзи момент, побягнал и се скрил в гората. Оттам, притаен в една дупка, чувал лая на кучетата, изстрелите и гласовете на войниците, които го търсели; знаели, че не може да губят много време да го търсят, защото франкистите били по петите им. По едно време баща ми чул шум от клони зад гърба си, обърнал се и видял един войник, който го гледал. В този момент някой извикал: "Някъде там ли е?". Баща ми разказваше, че войникът го гледал няколко секунди, а после, без да откъсва поглед, извикал: "Тук наоколо няма никой!", обърнал се и си тръгнал.

Ферлосио замълча и очите му се присвиха съучастнически, изразявайки безкрайно лукавство като у дете, което сдържа смеха си.
- Прекарал няколко дни скрит в гората, хранел се с каквото намери или с каквото му давали в чифлиците. Не познавал района, а и очилата му се били счупили, така че едва виждал; затова все повтаряше, че нямало да оцелее, ако не бил срещнал едни момчета от съседно село, Корнела де Тери се казвало или се казва, едни момчета, които се грижели за него и го хранели, докато дошли франкистите. Станали големи приятели и когато всичко приключило, прекарал няколко дни в дома им. Не мисля, че ги е виждал след това, но на мен неведнъж ми е разказвал за тях. Спомням си, че винаги ги наричаше с името, което си били дали - Горските приятели. Това беше първият път, когато чух да се разказва тази история, и точно така беше разказана. Колкото до интервюто с Ферлосио, накрая успях да го спася или може би си го измислих: доколкото си спомням, в него изобщо не се споменаваше за битката при Саламин (но се говореше за разликата между герои със съдба и герои с характер), нито за правилното боравене с дърводелското ренде (но се говореше за пищните тържества по случай петстотингодишнината от откриването на Америка). И не ставаше дума нито за разстрела в Ел Колел, нито за Санчес Масас. За разстрела знаех само това, което бях чул да разказва Ферлосио; за Санчес Масас - не повече: по онова време не бях чел нито ред от него и за мен името му не означаваше нещо повече от мъглявото име на един от многото политици и писатели фалангисти, които в последните години от историята на Испания бяха набързо погребани, сякаш гробарите се страхуваха, че не са напълно умрели. И наистина не бяха. Или поне не напълно."
Из книгата

Колибри Пъблишинг ЕООД
София, 1000
ул. Иван Вазов 36
colibri@colibri.bg