Легендата за Подкин Едноухия

Легендата за Подкин Едноухия Кийрън Ларуд Времетраене: 0:57 мин. Нумерология. Практическо ръководство Гери Бауър Времетраене: 0:58 мин. Жените от Нотр Дам Ева-Мария Баст Времетраене: 1:12 мин. Кръвта, която споделяме Мариус Габриел Времетраене: 1:04 мин. Докато лятото ни раздели Меган Куин Времетраене: 0:58 мин. Поредица Beautifully Cruel Дж. Т. Гайсингер Времетраене: 1:08 мин. Лиляна Михайлова Автор Времетраене: 1:11 мин. Холи Блек Автор Времетраене: 1:34 мин. Диета, лекарства и допамин Д-р Дейвид А. Кеслър Времетраене: 1:07 мин. Сабахатин Али Автор Времетраене: 1:25 мин. Денят на Вършитбата. Разкази Ребека Ярос Времетраене: 1:01 мин.

Подкин Едноухия е син на смел воин и мъдър вожд в Петте царства. Той знае, че ще дойде ден, когато от него ще зависи да властва и да пази своята бърлога. Но дотогава животът му е обикновен, а дните му минават спокойно и единственото по-вълнуващо нещо в тях са разправиите с по-голямата му сестра Паз и по-малкия му брат Пук. Така започва нашата фантастична история, докато...

Домът на Подкин е нападнат и унищожен от ужасяващото племе на жестоките горми. Всички са принудени да напуснат родната бърлога, но докато гормите са наоколо, никой не е в безопасност. Подкин Едноухия трябва да открие това, за което е призван, да защити семейството си и да се изправи пред най-страшния враг, който зайците познават.

Книгата Легендата за Подкин Едноухия печели наградите Blue Peter Book Award 2017 и Prix Sorcieres 2019, номинирана e за наградата Waterstones Children's Book Prize 2018 и за наградата Carnegie Award 2018.

Илюстрации: Дейвид Уайът.

Книга първа от поредицата Петте царства на Кийрън Ларуд, в която ще се влюбят всички истински фенове на Червената стена от Брайън Джейкс и Хълмът Уотършип от Ричард Адамс.

"Тази книга ще се превърне в класика на детската литература."
BookTrust

"Най-хубавата книга, която някога съм чела."
Мария, 9 години, Lovereading4kids

"Завладяващо приключение."
Kirkus Reviews

"Това е страхотна, забавна, завладяваща история... очакваме продълженията да се множат като... зайци."
SFX

Кийрън Ларуд е един от най-известните автори на фентъзи книги и носител на множество награди. Роден е в Кения. Когато е на две години, семейството му се премества във Великобритания. Детството му минава на път от един град в друг, докато не се установяват на остров Уайт, приказно място, разположено в Ламанша, на юг от Англия, на 145 километра от Лондон. Дните на Кийрън са изпълнени с разходки сред природата, приключения, изследване на скалистите брегове и гмуркане в тюркоазените води. Петнадесет години работи като начален учител и все още се възстановява от този етап в живота си. Сега той е писател на пълен работен ден и пие твърде много кафе.

"Хрус, хрус. Хрус, хрус. Звукът на тежки стъпки, проправящи си път през дълбокия до коленете сняг, отекваше в тишината на нощта. Дебело бяло одеяло покриваше широките склонове на възвишенията, познати като Бръсначовите хълмове. Лунната светлина танцуваше по него и проблясваше тук-таме, сякаш някой беше поръсил целия пейзаж с диамантен прашец. Всичко беше съвършено - напълно недокоснато, с изключение на една тънка нишка от следи от билото надолу към замръзналите гори.

Хрус, хрус. Хрус, хрус се носеше изпод краката на този, който оставяше следите. Приведен и уморен, той прокарваше пъртина през снега с помощта на дълъг жезъл. Бихте могли да си помислите, че е възрастен мъж, ако не бяха изминали стотици луни от времената, когато по тези земи бяха бродили мъже. Отблизо обаче щяхте да видите, че беше заек, който ходеше на два крака, както някога бяха правили хората, ушите му бяха скрити под качулката на тежко кожено наметало, а очите му се взираха в зимния среднощен свят като изгарящи въглени.

Гъстата козина на лицето и ръцете му беше изрисувана със сини спирали и шарки - знак, че е бард. Странстващ заек, който разказваше истории. Скиталец само с износените си дрехи на гръб, който знаеше безброй приказки и легенди: стари, нови, разпокъсани и съшити. Всички истории, които някога сте чували, и още много, които тепърва трябва да бъдат разказани. Не се тревожете, че беше навън на студа в зимната нощ. Занаятът му щеше да му осигури добро посрещане във всяка заешка бърлога. Такива бяха традициите и законите във всичките Пет царства на Ланика и тежкї му на онзи, който не ги спазваше.

Хрус, хрус. Хрус, хрус. Дъхът му се носеше зад него, докато той си пробиваше път през снега. Ако се вслушахте внимателно, щяхте да доловите как бълваше проклятия под носа си на всяка измъчена крачка. Ако бяхте още по-внимателни, щяхте да чуете потракването и похлопването на нанизите дървени мъниста около шията му. Подрънкването и потропването на костените джунджурийки и кесийките на колана му. Той вървеше целенасочено, сякаш трябваше да бъде някъде и вече закъсняваше. Къде ли можеше да отива? Напред чак до хоризонта нямаше нищо друго освен сняг и дървета. Но да не забравяме, че той беше заек. Зайците живеят под земята, в дупки и бърлоги: топли и безопасни, далеч от зимния лед и скреж.

Точно към една такава бърлога се бе запътил странникът. Навлезе в гората, мина през дърветата, докато накрая не спря пред две огромни порти в подножието на едно хълмче. Зад тях се простираше Трънковата бърлога. Заекът се надяваше там да го очаква топло посрещане, защото иначе щеше да има сериозни неприятности.

Дум, дум, дум! Той удари портите с жезъла си и зачака отговор. В древни времена, когато зайците били малки, плашливи и страхливи същества, бърлогите не били нищо повече от дупки и тунели под земята. В новата епоха обаче те бяха нещо съвсем различно: цели села и градове, построени под повърхността, напълно скрити от погледа.

Бардът знаеше, че зад дървените порти щеше да има пазари, дюкяни, храмове, библиотеки, хранителни складове, килери и десетки кухни, които да изхранят всички. Щеше да има войници и лечители, слуги, готвачи, ковачи, плетачи, шивачи, грънчари и бояджии. Стари зайци, млади зайци, бедни зайци и благородни зайци. Всички прослойки на обществото, скрити в удобни, осветени от факли подземни домове, разположени около сърцето на всяка заешка бърлога: голямата зала с гигантско огнище и редици маси, където почти винаги звучеше музика. Музика, шумотевица и веселба - точно това, което обичаха зайците. Особено в онази вечер, защото беше навечерието на Къпиновден, когато зимното слънцестоене се отбелязва със специален пир и с обещанието за подаръци, оставени на сутринта от тайнствения Средзимен заек. И разбира се, истории. Специални истории, разказани от гостуващ бард - е, ако успееше да се добере дотам.

Дум, дум, дум! Той отново потропа на портите и тъкмо щеше да го направи за трети път, когато чу приглушен глас от другата страна:
– Добре де, добре де, успокой се, идвам!
Последваха още думи за глупаците, които се шляят навън в такава нощ, но за щастие, тежкото дърво заглуши повечето от тях. Най-накрай портите се отвориха със скърцане, златистата светлина на факли обля снега и навън се подаде лицето на снажен заек воин.
– Кой, в името на Богинята, си ти? - попита той ядно странника.
Изпод качулката бледозелените очи отвърнаха на погледа.
– Така ли се отнасяте към бард, дошъл да разказва истории в навечерието на Къпиновден? Така ли спазвате старите традиции в Трънковата бърлога?
Макар заекът воин да бе с размерите на малка планина с доспехи, нещо в барда го накара да потрепери.
– Извинете, господине - каза той и бутна портата с рамо, за да я отвори по-широко. – Влезте и споделете огнището ни в Среднозимния мрак...

– Средзимен, ряпоглавец - поправи го бардът и пристъпи в светлината и топлината. Портите на бърлогата се затвориха зад него и той отърси наметалото си от снега. – И така. Накъде е огнището? - И пое по застлания с камъни тунел, сякаш е бил там стотици пъти преди.
– А какво е средзимен ряпоглавец? - измънка озадаченият пазач, преди да тръгне след него.
Точно както всяка заешка бърлога е внимателно изградена около голямата зала в центъра, така и зайците в нея са организирани около предводителя си. Той е вожд на племето, какъвто е бил баща му преди него и какъвто ще бъде синът му след него. Предводителят и съпругата му вземат всички решения за бърлогата, уреждат всички спорове и устройват всички празници и фестивали.

В Трънковата бърлога предводител беше Хюбърт Широкия. Огромен, шишкав заек с козина на кафяви и бели петна, уши до коленете и търбух, върху който можеше да се построи къща. Точно в онзи момент седеше на трона начело на масата за пира, на главата му се мъдреше къпинова корона, а огромният му корем заплашваше да спука туниката му по шевовете. Хюбърт пееше весела песничка за Средзимния заек, който останал заклещен в дупката си, докато всички малчугани бяха насядали в краката му и се смееха. Когато видя барда, той спря, изправи се и вдигна за поздрав рога си за пиене.

– Приветстваме те, барде! - извика той гръмовно и от тавана се посипа пръст. – Приветстваме те в навечерието на Къпиновден!
– Това вече е друго нещо - измърмори бардът и отметна коженото наметало. Не свали качулката си, но светлината от огъня открои спиралите и шарките в синьо, изписани на козината на ръцете му.
– Мислехме, че няма да дойдеш - каза Хюбърт. – Но навечерието на Къпиновден е пълно с изненади. Какво ще изпееш за вечерята си?
Бардът се прокашля.
– Гласът ми вече е твърде немощен и хриплив за песни. - Той седна до огъня, за да сгрее ръцете си. – Но може да ме убедите да разкажа някоя и друга история.
– Донесете храна за барда! Бързо, живо! - извика Хюбърт и изплющя с уши към виночерпците си. Те се разтичаха и след миг се върнаха със супа от ряпа с масло и царевичен хляб. Бардът се нахвърли върху тях като прегладнял заек, а когато ги омете, си избърса устата с лапа.
– Предполагам, че това си заслужава една история - каза той. – Е, какво искате да чуете?

Малките зайчета се спуснаха към краката му и се развикаха едновременно:
– За заека рибар!
– За Подкин Едноухия!
– Подкин Едноухия ли чух? - попита бардът и се настани удобно на стола. – Подкин Рогатия цар? Луноходеца? Подкин с вълшебната кама?
Малчуганите закимаха и запищяха от вълнение, а той скръсти нашарените си ръце и подръпна брадата си.
– Поназнайвам някои истории за него, но ще бъдат различни от тези, които сте чували. Няма да има нищо за изстрелване на огън от очите или преборване на огромни зайци с голи ръце. Нищо подобно.
– Какви са тези истории, барде?
– Защо са различни?
– Защо няма да има огнени очи и великани?
– Те са различни - каза той, – защото са истински. И защото огнените очи не съществуват освен в приказките и в главите на глуповати малки зайчета.
Бардът им махна с лапа да замълчат и започна."
Из книгата

Кийрън Ларуд обиква историите и разказването им още когато на шест години прочита „Хобит“ от Дж. Р. Р. Толкин. Завършва английска литература в Университета в Саутхамптън и в продължение на петнайсет години работи като учител в детска градина. Днес той е писател на пълен работен ден и пие твърде много кафе.

Таралеж
София, 1528
бул. Искърско шосе 19, ет. 3, офис № 6
books@taralezh.bg