"от: Витория Мири
до: Тайрън Лейн
относно: Тоскана
дата: 20 март 2014 г.
"Скъпи Тайрън,
Пиша ти, за да ти дам потвърждението, което очакваше. Семейство Ферети от Четона са готови да те посрещнат през май. Не се притеснявай, вече съм ги предупредила да махнат всички мебели от салона. Къщата е идеална, има много стаи и всички са доста големи. Помолих госпожа Марчела Ферети да ми се обади, когато пристигнеш (е, да, на тебе не мога много да разчитам), така ще мога да ти изпратя всичко необходимо, за да започнеш работата си. Междувременно опитай се да смекчиш ужасния си характер - знаеш, не ми се иска да се излагам...
С обич, вярната ти и много изнервена агентка."
Витория Мири
Красотата е ключът
Като голямо морско животно извънградският автобус спря на огрения от слънцето площад и изплю навън скромна групичка пътници, които мълчаливо се разпръснаха в жегата. Хората от автобуса изчезнаха сред къщите като раци сред скалите, само един мъж се позабави на площада, оглеждайки се наоколо, за да се ориентира накъде да тръгне. Беше един от онези майски дни, които предшестват лятото и в ранния следобед трудно можеше да видиш жива душа наоколо. Свършили най-необходимото, всички седяха изпокрити зад щорите или зад притворените капаци на прозорците. Мъжът отиде на сянка, остави огромната чанта, която носеше на рамо, избърса челото си с кърпа и извади от джоба си лист, на който беше записал адреса на семейство Ферети. Всъщност знаеше го наизуст. Знаеше също така, че това нямаше да му помогне да се ориентира в градчето. Налагаше се да се примири и да попита, въпреки че мразеше да разговаря с непознати.
Отправи се към входа на един магазин за хранителни стоки и видя как завесата от вертикални ленти се залюля, сякаш някой току-що се беше отдръпнал рязко назад.
Когато влезе вътре, му бяха необходими няколко секунди, за да свикнат очите му с тъмното и да успее най-накрая да различи дребен плешив мъж с гъста бяла брада, настанил се на висок стол до касата, твърде зает да се преструва, че чете вестник.
– Добър ден! Извинете ме, не ви видях. Какво ще желаете? - попита го рязко магазинерът с отчетлив тоскански акцент след няколко секунди мълчание.
– Добър ден. Аз... I'm looking for1 дома на семейство Ферети.
– Какво?
– Семейство Ферети. Познавате ли ги? Ето адреса! - повтори мъжът, като подаде лисчето на търговеца, чието лице внезапно се озари.
– Та значи трябва да идеш при Ферети?
Чужденецът наистина не можеше да си обясни защо човекът пред него толкова силно повиши глас, когато му отговори. След това обаче се сети какво му каза Витория за начина, по който италианците разговарят с чужденците: Говорим по-високо, защото сме убедени, че така ще ни разберат по-добре.
– Разбира се, че ги познаваме, познаваме ги отлично! - поде онзи. – Много е лесно. Виждаш ли го онова нанагорнище в дъното на площада? Онова до куличката. Тръгни нагоре, все направо - направо та до Колегиалната църква, после премини през Арка дел Бруджи, където пътят се разделя, завий наляво и продължавай да се изкачваш… И се придържай добре за перилото, че там се пързаля. Като стигнеш горе, ще се озовеш пред широк прав и дълъг път. Тà, първата къща вдясно е на семейство Ферети. Човек не може да я сбърка.
Докато обясняваше, говореше толкова бързо, че чужденецът успя да запомни единствено нанагорнище и все направо, но за да не обиди симпатичния господин и за да не продължава безсмисления разговор, който се беше проточил даже прекалено много, реши да покаже, че е разбрал, и да се измъкне от неудобното положение, колкото се може по-бързо. Щеше да попита някого другиго. Но погледът му явно го издаде, защото търговецът, като разпери ръце, продължи невъзмутимо:
– Чуйте, не е толкова сложно, колкото изглежда, но виждам, че един чужденец може да срещне известни затруднения... Всъщност знаете ли какво? Карлааа! Карлааа! Ей, Карла, къде си, бе? Извинете жена ми, но като ти трябва, все я няма.
– Но аз... не искам да ви притеснявам - отговори мъжът с онази прецизност в изказа, която чужденците често притежават повече от италианците, и така спечели възхитения поглед на магазинера, който се почеса по брадата, докато чакаше жена си да се появи.
– Не се притеснявайте! Неслучайно сме прочути по целия свят с нашето гостоприемство.
– Благодаря ви. Е, тогава... - каза той с безутешното изражение на човек, който си е хванал белята и сега не знае как да се измъкне.
– Ето ме! Що викаш, бе, глупак такъв? - от склада се показа слаба и пъргава дребна жена, като че нарочно направена по негова мярка.
– Кротко, какво си се разкрещяла? Не виждаш ли, че има хора?
Съпругата свали ръцете си от кръста, а на мястото на нахалното ѝ изражение се появи усмивка.
– Добър ден! Ново лице, а?
– Май да. Трябва да иде при Ферети, ще го заведеш ли?
Тя метна огнен поглед на мъжа си, а веднага след това го смени с мек като памук към чужденеца.
– Ама разбира се! Елате с мен!
Не му оставаше друго, освен да я последва, докато Карла го заливаше с приказки, от които нищо не разбираше, въпреки че беше научил по-скоро добре италианския. Но знае се, че от теорията до практиката има голяма разлика. Едно нещо обаче успя да разбере и то никак не му хареса.
– А вие сигурно сте известният австралийски художник, нали? Ако трябва да съм честна, очаквах да сте по-стар!
Хванат неподготвен за този въпрос, Тайрън замръзна от раздразнение няколко мига. Е как така? Нали поиска пълна дискретност!? Струваше му се, че беше категоричен по въпроса: нямаше да търпи никакво натрапничество. Както винаги искаше да остане сам. Явно обаче целият град вече знаеше за пристигането му и никак нямаше да се изненада, ако у семейство Ферети, приготовили се да го посрещнат, са вече кметът с местния оркестър. Изкушаваше се да се обърне и да си тръгне, но щом видя смущението в погледа на тази досадна, но все пак любезна жена, се насили да ѝ отговори с някакво подобие на възпитание.
– Да, аз съм. Благодаря ви, че ме придружихте. Мисля, че... мисля, че вече мога да се справя и сам.
Като се двоумеше дали да се почувства обидена, или облекчена, понеже така нямаше да ѝ се наложи да се катери по стръмното, тя посочи една сграда в края на пътя и каза:
– Ама, моля ви, за мен беше удоволствие. Виждате ли, домът на Ферети е ей онзи там, под крепостта. Не може да го объркате!
Мъжът я поздрави набързо и под намръщения ѝ поглед тръгна с решителна стъпка по стръмната улица, на която можеха да завидят най-добрите колоездачи. Гневът му даваше крила. Тъй като не знаеше на кого точно да се ядосва, насочи гневните си мисли към бедната Витория, неговата агентка, която, изпълнявайки неблагодарната задача да урежда сложните взаимоотношения на Тайрън със света, притежаваше, освен неоспоримите организационни и дипломатически качества, малкия недостатък да бъде винаги виновна по подразбиране.
Беше принуден да прекъсне вътрешния се монолог, когато липсата на кислород взе връх над раздразнението. Вдигна поглед към огромната назъбена кула, която се извисяваше внушителна над градчето, заобиколена от зелени високи кипариси. Остави погледа си да се рее по вълнистите полета, които се простираха, докъдето ти стигнат очите, и по които се редуваха различни нюанси на зеленото и наситеното жълто на слънчогледите. След това разпери ръце и пое въздух дълбоко сякаш искаше да приближи до себе си този великолепен пейзаж. Лек бриз подухна в отговор. Толкова често си беше повтарял в най-мрачните си мигове, когато мъката протягаше пръстите си към душата му, спирайки почти дъха му, че красотата е единственото спасение - ключът към всичко. Преди моментното оживление да отстъпи пред мъката, той се сепна и много бавно измина няколкото стъпки, делящи го от вратата, която му бяха посочили."
Из книгата
Начало 
Рейтинг: 10.00 / 1 глас 
