Аз, роботът

Аз, роботът Айзък Азимов Времетраене: 1:33 мин. Айзък Азимов Времетраене: 1:26 мин. Няма край Дейвид Гогинс Времетраене: 1:12 мин. Биполярно афективно разстройство Д-р Владимир Симов Времетраене: 1:28 мин. Лира Петя Андонова Времетраене: 1:03 мин. Юдина щерка Симона Панова Времетраене: 1:11 мин. Сляпата армия Давид Тоскана Времетраене: 1:07 мин. Усмихни се! Рейна Телгъмайър Времетраене: 1:00 мин. Замъци и сливовица - как се влюбих в Словения Сам Болдуин Времетраене: 1:10 мин. Цочо Билярски Времетраене: 2:04 мин. Върни назад Лиз Томфорд Времетраене: 0:59 мин. Пътуване в мрака Джон Дъглас, Марк Олшейкър Времетраене: 1:11 мин.

През 1942 г. Айзък Азимов формулира трите закона на роботиката:

1. Роботът не може да навреди на човешко същество или чрез бездействие да причини вреда на човешко същество.
2. Роботът трябва да се подчинява на заповедите, получени от човешки същества, освен когато тези заповеди влизат в противоречие с Първия закон.
3. Роботът трябва да защитава съществуването си, освен когато това влиза в противоречие с Първия и с Втория закон.

Три наглед прости постулата, които в ръцете на един от най-обичаните фантасти по света разкриват цяла вселена. Както голяма част от творчеството на Азимов, поредицата за роботите завладява въображението на милиони по света и завинаги променя начина, по който хората гледат на изкуствения интелект.

Тук ще прочетете за роботи, които полудяват; роботи, които могат да четат мисли; роботи с чувство за хумор; роботи политици и роботи, които тайно управляват света. С ловък език и с невероятната способност да смесва научните факти с измислица, Азимов представя не само това, което е, а и това, което може да бъде.

Аз, роботът разказва историята на роботите от първите примитивни модели до постигането им на абсолютно съвършенство в бъдещето. Бъдеще, в което самите хора може да се превърнат в отживелица.

Една от най-великите класики в научната фантастика!

"Въведение

Прегледах бележките си и те не ми харесаха. Бях прекарал три дни в предприятията на фирмата Юнайтед Стейтс Роботс, но със същия успех можех да си остана вкъщи и да прелистя Енциклопедия Телурика.

Казаха ми, че Сюзън Келвин е родена през 1982 година, което значи, че сега е на седемдесет и пет. Това е всеизвестно. Напълно логично е, че корпорацията Юнайтед Стейтс Роботс енд Мъкеникъл Мен също е на седемдесет и пет години, защото тъкмо в годината, когато се е родила доктор Келвин, Лорънс Робъртсън основава предприятието, което след време става най-необикновеният индустриален гигант в човешката история. Но и това е всеизвестно.

На двайсет години Сюзън Келвин участва в онзи семинар по психоматематика, на който доктор Алфред Ланинг от Ю. С. Роботс демонстрира първия подвижен говорещ робот. Това бил огромен тромав и грозен робот, миришещ на машинно масло и предназначен за мините, които проектирал да бъдат разработени на Меркурий. Но той можел да говори, и то смислено.

Сюзън не взела думата на този семинар; не се изказала и в последвалите бурни дискусии. С каменно изражение и хипертрофиран интелект, това момиче, необщително, безинтересно и безцветно, се бранело от един свят, който не му допадал. Но още тогава, следейки дискусиите, усетила как в нея се разгаря със студен пламък страстта към тези науки.

През 2003 година тя завършва Колумбийския университет и започва аспирантска работа по кибернетика.

Изобретените от Робъртсън позитронни мозъчни връзки затъмняват всичко, постигнато в средата на XX век в областта на изчислителните машини. Цели мили релета и фотоелементи отстъпват място на порестата платиноиридиева топка с размер на човешки мозък.

Сюзън се научава да изчислява параметрите, необходими за определяне на допустимите изменения в електронния мозък, и да разработва такива схеми, които дават възможност да се предвиди как точно ще реагира той на дадени дразнители.

През 2008 година тя получава докторат и постъпва в Ю. С. Роботс като робопсихолог, с което става първият виден специалист в тази нова научна област.

По това време Лорънс Робъртсън е все още председател на корпорацията, а Алфред Ланинг ръководи научноизследователската работа.

За петдесет години - пред собствения ѝ поглед - човешкият прогрес изменя своето русло и прави скок.

Сега тя се оттегля от работа - доколкото това е възможно за нея. Във всеки случай позволила е на вратата на досегашния ѝ кабинет да бъде поставена табелка с друго име.

Това е по същество всичко, което бях записал. Имах и дълъг списък с нейните публикации и с патентите на нейно име; имах и точната хронология на служебните ѝ повишения. С една дума, знаех до най-малки подробности официалната ѝ биография.

Но ми трябваше нещо друго. Очерците, които подготвях за Интърпланътери Прес, изискваха повече. Много повече.

И аз ѝ обясних това.

– Доктор Келвин - казах колкото е възможно по-любезно, – хората не правят разлика между вас и Ю. С. Роботс, за тях това е едно и също. С вашата оставка се слага край на цяла една епоха и...
– Интересува ви човекът, живият човек, нали?

Тя не ми се усмихна. Имам чувството, че никога не се е усмихвала. Но острите ѝ очи ме гледаха спокойно, без гняв. Усетих как погледът ѝ ме прониза чак до тила, и разбрах, че съм съвсем прозрачен за нея; и че всички са така прозрачни.

Но независимо от това отвърнах:

– Именно.
– Човекът у робота? Тук има някакво противоречие.
– Не, докторе, човекът у вас.
– Та и мен самата наричат робот. Сигурно вече са успели да ви кажат, че у мен няма нищо човешко.

Наистина ми бяха казали такова нещо, но по-добре бе да го премълча.

Тя стана от стола. Не беше висока и изглеждаше крехка. Последвах я до прозореца.

Канцелариите и заводите на Ю. С. Роботс приличаха на малък, добре планиран град. Той се разстилаше пред нас, равен като снимка от птичи полет.

– Когато постъпих тук - поде тя, – ме настаниха в малка стаичка в една сграда, която се намираше ей там, дето е сега пожарната. После събориха тази сграда - тогава вие още не сте били роден. В стаичката работеха още трима души. На мен се падаше половин бюро. Всички роботи се произвеждаха в една сграда. Седмично производство - три броя. А вижте сега.
– Петдесет години не са малко време - казах аз, понеже не можах да измисля нищо по-свястно.
– Когато човек вече ги е преживял, те са миг - възрази тя. – Просто да се чудиш кога са се изнизали.

Тя се върна при бюрото си и седна пак на стола. Изражението ѝ оставаше непроменено, но ми се стори, че е натъжена.

– На колко години сте? - заинтересува се тя.
– Трийсет и две - отвърнах аз.
– Значи не помните как е изглеждал светът без роботи. Беше време, когато човекът се изправяше сам пред Вселената, сам, без приятели. Сега той има помощници, същества, които са по-силни от него, по-надеждни, по-работоспособни и които са му безрезервно предани. Човекът вече не е сам. Мислили ли сте някога за това?
– Да си призная, не. Може ли да цитирам тези ваши думи?
– Може. За вас роботът си е робот. Механизми и метал, електричество и позитрони... Разум в желязо! Създаван от човека! И при необходимост - унищожаван от човека! Но вие никога не сте работили с роботи и затова не ги познавате. Те са по-чисти и по-добри от нас.

Опитах се да я подтикна внимателно:

– Бихме се радвали да ни кажете още нещо, да изложите вашите възгледи за роботите; вие знаете толкова много за тях. Интърпланътери Прес обхваща цялата Слънчева система. Милиарди потенциални слушатели, доктор Келвин! Те трябва да чуят какво ще кажете за роботите.

Но не беше нужно да я подтиквам. Тя дори не ме слушаше, а продължи:

– Всичко това можеше да се предвиди още от самото начало. Тогава продавахме роботи за работа на Земята - продавали са дори преди мое време. Разбира се, тогава роботите още не можеха да говорят. Впоследствие започнаха да приличат повече на човека и тогава се вдигнаха протести. Профсъюзите протестираха, защото се опасяваха от безработица, ако роботите изместят хората; разни религиозни организации протестираха, ръководейки се от своите предразсъдъци и суеверия. Всичко това беше смешно и съвсем ненужно. И все пак то се случи.

Записвах думите ѝ на джобния си магнетофон, като гледах да не забележи през джоба движенията на ръката ми. Ако човек се поупражнява, може да работи с магнетофончето, без да го вади от джоба.

– Да вземем случая с Роби - продължи тя. – Аз не познавам този робот. Разглобили са го като безнадеждно остарял една година преди да постъпя в компанията. Но видях момиченцето в музея...

Тя млъкна. Аз също мълчах. Очите ѝ се замъглиха, а мислите ѝ полетяха към миналото. Трябваше да прелетят през толкова много години.

– Разказаха ми за този робот по-късно, но когато ни наричат създатели на демони и осквернители, винаги се сещам за него. Роби е бил ням робот. Не е можел да говори. Произвели са го в 1996 година, когато още не е имало сегашната съвсем тясна специализация на роботите, и е бил продаден да служи като гувернантка...
– Какво?
– Да, като гувернантка.

Роби

– Деветдесет и осем... деветдесет и девет... сто!

Глория свали от очите си пълничката ръчица, с която ги закриваше, и постоя така за миг, бърчейки нос и примигвайки от слънцето. После, като се мъчеше да гледа едновременно във всички посоки, отстъпи дебнешком на няколко крачки от дървото, на което жумеше.

Проточи врат, за да разузнае какво е положението в храсталака вдясно, след това се отдалечи още няколко крачки от дървото, за да може да надникне в самата сърцевина на храсталака. Дълбоката тишина се нарушаваше само от непрестанното бръмчене на насекомите и от време на време - от чуруликането на някоя неуморна птичка, която не се плашеше от обедния зной.

Глория се нацупи.

– Ако не е в къщата, на! А милион пъти съм му казвала, че това не е честно.

Стиснала здраво устенца, сбърчила сърдито чело, тя закрачи решително към двуетажната къща от другата страна на автомобилната алея.

Когато чу зад себе си шумолене, последвано от отмерения тропот на металически нозе, беше вече късно. Тя се обърна светкавично и видя своя приятел, който, излязъл вече от скривалището си, се носеше победоносно към дървото.

Глория запищя от отчаяние.

– Чакай, Роби! Не е честно! Нали обеща, че няма да излизаш, докато не те намеря!

Със своите крачета тя, разбира се, не можеше да догони гигантските крачки на Роби. Но малко преди да стигне до дървото, Роби забави рязко ход и Глория с последно отчаяно усилие се стрелна запъхтяна покрай него и докосна заветния ствол.

Тържествуваща, тя се обърна към верния Роби и отплащайки се с черна неблагодарност за направената жертва, взе да му се присмива жестоко, че не можел да тича.

– Роби не може да тича! Роби не може да тича! - крещеше до пресипване тя с осемгодишното си гласче. – Винаги мога да го надбягам! Винаги мога да го надбягам! - повтаряше тя пронизително.

Роби, естествено, не отговаряше. Вместо това се престори, че иска да избяга от нея, я Глория хукна след него.

Но той така ловко се извърташе и изплъзваше, че тя се мяташе безпомощно ту на една, ту на друга страна и когато протегнеше ръце да го хване, те оставаха празни.

– Роби! Стой! - крещеше момиченцето, задъхвайки се от смях.

Но ето че в един миг той се обърна, грабна я и я завъртя около себе си: стори ѝ се, че целият свят изведнъж се провали - някъде в синята бездна долу, към която протягаха жадно клони зелените дървета. След това Глория се озова отново на тревата. Беше се притиснала до крака на Роби и все още се държеше здраво за един от твърдите му метални пръсти.

След малко успя да си поеме дъх. Опита се напразно да оправи разрошените си коси, имитирайки несъзнателно движенията на майка си, и се извърна назад да види дали не си е скъсала роклята. После шляпна Роби по туловището.

– Лошо момче! Ще те напляскам.

Роби се сви и вдигна ръце, за да заварди лицето си, тъй че тя трябваше да добави:

– Не се бой, Роби, няма да те напляскам. Само че сега е мой ред да се крия, щото ти имаш по-дълги крака, а и обеща да не излизаш, докато не те намеря.

Роби кимна с глава - малък паралелепипед със заоблени ъгли, съединен посредством начленено стъбло с туловището - подобен, но доста по-голям паралелепипед. Той се обърна послушно към дървото. Тънка метална пластинка се спусна над светещите му очи, а от вътрешната част на туловището му се разнесе равномерно звучно тик-так.

– Няма да поглеждаш... и няма да прескачаш числа, като броиш! - предупреди го Глория и хукна да се крие."
Из книгата

Издателска къща Бард ООД
София 1113
бул. Цариградско шосе №115-Н, ет. 3
bard@bard.bg

Въведение
Роби
Гоненица
Логика
Да уловиш заек
Лъжец!
Изгубеният робот
Измъкни се!
Улики
Конфликт, който може да се избегне