"Следите от краката ми ще останат завинаги върху суровото дърво. Неспособна съм да помръдна. Втренчила съм поглед в празната маса и в прилежно прибраната в калъфа китара.
Естебан не се е прибрал! Сдържам се да не закрещя. Опитвам се да убедя сама себе си, че това е шега. Отварям една по една вратите на двете ни стаи, на шкафовете, на тоалетната. Навеждам се, за да огледам под леглата, качвам се на табуретка, за да погледна над гардероба. За малко да падна. Все едно ми е… Отварям отново вратите на шкафовете, на хладилника, на фурната. Вече не разсъждавам трезво, сърцето ми ще изхвръкне. Знам добре как започва една паническа атака. Къде може да е Естебан?! Днес, на рождения си ден…
Изведнъж ми хрумва нещо! Тичам към банята. Не знам как би могъл да се пъхне там, но той е хитър. Може да е чакал да изляза, за да се скрие. Или още по-точно - за да види какво съм скрила там… Клякам, като сдържам дъха си, и отварям шкафа под умивалника.
Там е... Подаръкът за рождения му ден! Китара-лира - рядък инструмент, за който Естебан мечтаеше непрестанно и ходеше да го гледа на витрината на "Атлантик Гитар". Инструментът има формата на антична лира, но с него може да се свири хард рок. Естебан никога не би допуснал, че майка му ще му го купи. Сепвам се и изоставям потока от мисли. Естебан го няма! Не се е опитал да намери подаръка си. Няма го никъде в апартамента. Просто не се е прибрал. Това никога не се е случвало!
Поглеждам часовника на треперещата си китка. Оставих Естебан на плажа преди двадесет и пет минути. Трябват му само три минути, за да отиде до хлебарницата, да плати и да се прибере…
Хавлията ми пада на пода. Обличам първата попаднала ми дреха. Дълга тениска, хвърлена до леглото. Спускам се по стълбите. Прекосявам улица "Ечьогаре", а после и улица "Сен Жак". Повечето от магазините са затворени. Виждат се само няколко двойки осемдесетгодишни старци, които се разхождат по пешеходната зона. Разминавам се с тях, а те нямат време да се обърнат и да
зяпат задника ми, който се подава изпод фланелката, и да се запитат дали не сънуват. Блъскам шумно стъклената врата на хлебарницата и успявам да я хвана в последния момент, преди да се разхвърчи на парчета.
– Виждали ли сте сина ми?
Нямам време да проверя дали вътре има други клиенти. Продавачката гледа втренчено лицето ми на
ужасèн призрак. Твърде е изненадана и не се сеща, че ако съм призрак, трябва да нося бял чаршаф с дупки на очите…
– Не… Не и тази сутрин, госпожо Либери, но…
Вече съм си тръгнала. Плажът е на по-малко от минута. Четиридесет секунди по хронометъра. Пред мен възрастна жена връзва кучето си пред един магазин, а старец сгъва бастуна си. Пристигам задъхана в ресторант "Токи Гошоа". По масите на просторната тераса над плажа са насядали туристи, които закусват. Продължавам нататък и забелязвам малка червена точка.
Моята мишена. Моята надежда. Всяка крачка от лудия ми бяг надига облаци пясък, които задушават туристите, покрай които минавам. Най-сетне се спирам. Наметалото на Супермен си е там, постлано, намачкано - така, както Естебан го е захвърлил. Вече има половин час оттогава. Суитшъртът с името на отбора по ръгби "Биариц Олимпик" е метнат малко встрани. Значи Естебан не го е облякъл.
Опитвам се да обгърна с поглед целия плаж, целия океан от Конската дига до укреплението "Сокоа", а после се опитвам да намеря следи по пясъка - пред мен и под краката ми. Не виждам нищо, освен малките смешни бабуни, които вятърът вече е обърнал поне сто пъти.
Никаква следа от Естебан! Гигантските вълни на отприщилия се океан реват, хапят плажа от гняв, че не могат да погълнат града. Не искам да повярвам, не искам и да ги гледам. Искам да се обърна към белите фасади с дървени квадрати на сградите в стил фахверк, към разцъфналите по прозорците жардиниери, към наредените един до друг бутици за местни специалитети, към веселите туристи… да потърся някое куче, с което Естебан е поискал да си поиграе, момиче или момче на неговата възраст, с които
разговаря, или дори някой пясъчен замък по плажа... Но погледът ми е втренчен в океана.
Вълните вече са над три метра. Отново чувам думите, които казах на Естебан. "Не и днес. Има прекалено много вълни!" Те се блъскат в главата ми. Ще ги чувам през целия си живот. Не! Естебан никога не би помислил да не ми се подчини!"
Из книгата
Начало 
Рейтинг: 10.00 / 1 глас 
